Лагерният плаж

Докато седях на плажа чух глас зад гърба си. Някой ме назова по име. Обърнах се и видях приятелката ми Софи. Усмихнах й се широко, защото се зарадвах да я видя. Не се бяхме срещали от вчера, но тя вече ми липсваше. А и сега имахме нещо, което ни държеше заедно. Белегът на ръката ми все още личеше. Надявах се, че промиване с нектар ще помогне, но се оказа, че няма да зарастне толкова лесно. Тръснах леко глава, за да изкарам тази мисъл от ума ми и се средоточих върху Софи.
-Здравей, радвам се да те видя!- казах ведро.
- Всъщност реших да се поразходя малко и намерих тези.-отговорих на въпроса й и отворих шепата си, в която държах блестящите мидички. Хвърлих поглед към тях, а после се обърнах към нея в очакване на реакцията й.

П.П.
Много се извинявам, че не ти отговорих по-рано. Взеха ми компютъра, съжалявам

Разхождах се по плажа, след срещата с онази дъщеря на Арес, чието име все още не знаех, имах нужда от малко усамотение. Вървях по пясъка, но не спирах да мисля за нея и за името,което не знаех. Размахвах меча си в ръка и разсичах въздуха. Спомних си за битката, която бях загубил. Първия и надявам се последния път, в който загубих от момиче. Но момичето не беше обикновено, тя беше достоен противник и боравеше отлично с оръжия, освен това палеше неща с мисъл и се ровеше из умовете на хората. Искаше ми се да имах нейната дарба, за да мога да разбера името й. Така и не ми го бе казала, според нея не бях достоен да го знам. Какво ли разбираше изобщо?! Въздъхнах тежко, от една страна, защото не исках да я срещам и от друга, защото исках да я вия отново.

Вървях си по пясъка, когато изведнъж БУМ около мен пламна огнен кръг. Спрях навреме, защото иначе щях да си опърля кожата. Огледах се наоколо с недоумение, не разбирах какво се случва. Как щях да спра огъня, имаше ли начин да се измъкна оттук? Обърнах се назад и видях познато лице. Беше момичето пред фонтана, с което се бях запознали чието име все още не знаех. Лека усмивка се плъзна по лицето ми. Веднага се сетих, че тя е накарала пясъкът да пламне и сега самодоволно гледаше как се измъчвам. Стана ми донякъде забавно, въпреки че ми стана горещо. Размахах ръце към нея и извиках:
-Хей, готин начин да кажеш "Здравей"! - казах закачливо аз.
-Сега, би ли ме пуснала да си ходя? - попитах аз, като искрено се надявах да спре огъня. Не исках да се измъквам сам оттук, защото със сигурност щеше да бъде трудно. Зачаках пламъците да утихнат.

Тя премина през пламъците и те очевидно не я нараниха. Погледнах я учудено, а тя се изсмя в лицето ми.
-Всъщност е малко топло тук. Ще съм ти благодарен, ако не затопляш околността повече - леко се усмихнах, като се надявах така да я умилостивя. Ако тя не спреше пламъците щеше да се наложи сам да се измъквам оттук и това не ми харесваше. Ако използвах способностите си щях да се изтощя твърде много. Мразех да го правя, но тя не ми оставяше избор.
Но тя не ме послуша и огънят лумна още по-силно. Температурата се покачи и ризата ми започна да подгизва. По лицето ми се стичаха капки пот и бузите ми се зачервиха. Разкопчах няколко копчета и свалих фанелката си. Метнах я надалече и тя мина над пламъците. Ръкавите леко се обгориха, но така щеше да е по-модерна.
-Добре, няма ли да спреш огъня? - попитах аз и този път говорех напълно сериозно, защото температурата се покачваше бързо и имах чувсвото, че пламъците ще ме завладеят и ще пламна точно като тях.

Мислеше,
че може да ме изтощи, раздухваше пламъците и нямаше намерение да спре. Нарече
ме син на Афродита и това преля чашата. Стиснах устни и присвих очи.


-
Ха, мислиш, че можеш да ме победиш?! Моля те, не се излагай... – казах й аз
с насмешка. Нямаше начин да ме спре. Бях достатъчно силен, за да я победя, но
рядко използвах способностите си.


Огъня беше червен, пламъците се приближаваха към
мен и от цялото ми тяло избиваше пот. Погледнах момичето, бях безрайно ядосан.
Но тя не знаеше с кого си има работа.


- Ако не спреш веднага ще си навлечеш много
неприятности. – заплаших я аз и я погледнах с възможно най-злобния си
поглед. Но тя не спря и ме погледна със
самодоволна усмивка. Яростта ми нарастна и напрегнах всеки мускул в тялото си,
опитвайки се да призова силите си. По лицето ми изби още пот и започнах да
дишам участено. Затвворих очи, за да се концентрирам, мислех само за това и
когато отново отворих очи видях, че се бе получило. По лицето ми се плъзна
усмивка, бях спрял времето и всичко беше замръзнало. Огледах се наокло,
пламъците не помръдваха, зарадвах се на постижението си, но бързо се съвзех.
Нямах много време е трябваше да изляза от огнения кръг възможно най-бързо.
Засилих се и прескочих замръзналите пламъци. Вече бях навън и отоново можех да
дишам. Температурата се нормализира. Видях как огъня започва отново да
потрепва, това означаваше, че времето скоро ще продължи хода си. Затворих очи,
опитвайки се да ускоря процеса на възстановяване. После видях, че всичко отново
бе наред. Огънят гореше, а момичето все още стоеше посредата на огнения кръг.
Физиономията, която се появи на лицето й, когато разбра, че ме няма, беше
незаменима. Усмивката й бе заменена от объркване. Кога ли щеше да се усети?

Момичето огаси пламъците и закрачи към мен, но бях твърде изтощен и не можах да се задържа на краката си и затова седнах на топлия пясък, температурата му, както и температурата на всичко в радиус от километър, се бе повишила. Чух комплимент да излиза от нейната уста, което ме наведе на мисълта, че е напълно възможно да съм получил халюцинации причинени от това, което току що направих.
-Е, предполагам, че чувството не е взаимно... – казах накрая аз.
-Как можа да ме изстискаш така, чувствам се като изцеден лимон! – развиках се с последните сили, които успях да намеря в себе си. Знаех, че това ще я ядоса, но в момента не ми пукаше. Тя си го просеше от момента, в който се бяхме запознали.
-Това, че си дъщеря на Арес не ти дава право да се държиш така! Покажи малко милост към хората, нямаш ли чувства?! – продължих да викам. На нея изглежда не й пукаше особено или поне не го показваше. Непукизмът й ме изнерви още повече, но реших да млъкна най-сетне. Бях я обидил твърде много, а и нямах повече сили. Имах чувството, че ако легна сега на пясъка ще си умра. Замъкнах се с лазене до раницата си, която стоеше на няколко метра в страни. Бях я захвърлил, когато пламъците лумнаха, извадих от нея едно шише със сок, на пръв поглед напълно обикновен, но това всъщност беше нектар. Поех няколко глътки и погледът ми се фокусира и избистри. Вече се чувствах по-добре и макар с усилие, успях да се изправя.
- Ей, виж, съжалявам, че казах това. Не го мислех наистина... – започнах да мънкам аз и после спрях, за да изслушам нея.

Стоях безмълвно там и слушах думите й, разбирах, че наистина е права и това ме вбесяваше. Не знаех какво да кажа, егото ми не ми позволяваше да се извиня, макар че знаех, че това е правилно.
Докато разсъждавах тя стана и си тръгна. Бесен аз също станах и ритнах пясъка от ярост. Главата ми започна да пулсира от гняв и вина. Прииска ми се да метна нещо и първото попаднало в ръцете ми беше обгорената риза. Тя полетя в някаква посока, но се оказа, че се е приземила върху главата на момичето. Когато се обърнах, за да видя къде е паднала, видях бесния поглед на дъщерята на Арес върху мен. Видях ризата в ръката й и разбрах какво се е случило. Погледнах я отчаяно, а после извиках:
-Съжалявам много, не беше нарочно! - казах го с истинско съжаление. Тръгнах към нея с надеждата да не ме изпепели исках да й се извиня очи в очи. С всяка крачка, която правех притеснението се увеличаваше.
Все повече разбирах колко съм грешал и това ме ядосваше, ядосвах се й че, не тя е виновната, колкото и да ми се искаше да е тя. Аз бях виновен, щях да избухна, защото мразех да греша и рядко си го признавах, но сега бях готов да го кажа на глас.

ПП: Сори, че се забавих толкова много.