Лагерният плаж

Доста време се чудех къде да ида първо, но след като поразмислих реших да ида на плажа. Баща ми беше Посейдон, така че обичах водата. Седнах на топлия пясък и водата заливаше краката ми. Сигурна бях, че това ще стане едно от любимите ми места. Беше перфектно. Тихо, спокойно, човек лесно можеше да заспи тук. Но аз не бях дошла да спя. Бях тук, за да помисля какво да правя, точно защото нямаше нищо. Нямах никакъв избор. Ясно беше. че щях да остана тук, но какво беше това място?

Бях потънала в размисъл и готова да заспя, когато чух зад мен някой да ме поздравява. Обърнах се сепнато и видях симпатично на вид момче. Както казах беше симпатично и определено по-голямо от мен, а аз бях мързелива, затова отвърнах без да ставам:
- Здрасти!
Исках да прозвучи приветливо, но не бях много добра в тези неща. В запознаванията. Имаше поне милион въпроси, които исках да задам, като "Кой си ти?", "Какво правиш тук?", "Кой е божественият ти родител?", но възпитанието надделя над любопитството и се представих:
- Аз съм Хали МакГрудър. - сега беше ред на един от въпросите - А ти кой си?

Казваше се Трей. Явно сега не му се говореше, но аз пък бях приказливка. Идеше ми да се разбъбря, да задавам купища въпроси, но реших да се държа добре. Не знаех какво да правя и затова подхвърлих:
- Хубаво име.
Надявах се да не ставам досадна, защото много хора ми го казваха. Продължих да си размишлявам и да гледам водата. Протегнах ръка и оставих вълните да ме намокрят. Веднага се почувствах по-бодра. Обичах мириса на море. Започнах да рисувам нещо по пясъка - чертички и квадратчета. Изведнъж се осъзнах. Все още бях в реалността. Какво стана с Трей? Обърнах се към него, за да видя какво прави.

Попита ме дали ми се плува. Естествено, бях съгласна. Кой да знае и аз горях от желание да вляза във водата. Точно това бях планирала, когато дойдох тук. Не да срещна симпатяга, а да поплувам.
- Добре. - рекох малко смутено и се изправих, мислейки си, че ще е по-добре да си остана на пясъка, с вода до глезените. Когато бях във водата бях леко странна. Както и да е. Водата ми беше вече до коленете. Бях забравила, че съм с дрехите. Винаги си плувах с тях, защото ако поисках, можех да изсъхна.
- Често ли идваш тук? - попитах аз, малко глуповато.

- Ооо... - огледах се учудено, но после се усетих. Имаше предвид дрехите. - О, да!
Върнах се на пясъка и си вързах косата. Скоро бях пак във водата, но по бански. Обичах да плувам, така че бързо влязох навътре. Чудех се какво да кажа. Дали да не задам някой въпрос? Скоро си помислих, че съм станала скучна и попитах:
- Ти как попадна тук? Имам предвид сам ли намери лагера или нещо стана, някой те доведе или... - нямах повече идеи, което беше странно. Реших да го изчакам да отговори и след това да нападна пак. Тоест да задам въпрос.

- Не, няма проблем. Всъщност още не съм призната, но мама казваше, че е Посейдон... - замислих се - Което обяснява много неща. А твоят кой е?
Дано да не съм казала нещо лошо. Мразех, когато правех така. Не мислех. Питах. Според старите ми приятели беше гадно, когато правех така.
- Но и ти не ми отговаряй ако не искаш. - смутолевих нещо, но се надявах да прозвучи учтиво.
Всеки път, когато ставаше дума за богове аз се сещах за мама, която не беше бог, но бе убита от чудовище, вероятно изпратено от такъв. Мразех тези спомени и се насилих да се усмихна. Продължих да си плувам. Крайно време беше да забравя за онова странно нещо. Чудовището, което беше убило майка ми.

Изглежда темата за родителите не му допадаше, както и на мен.
- Ами да, хубаво е, но не знам дали ще свикна някога. - рекох едва, едва. Ужасните спомени не напускаха съзнанието ми. - На теб харесва ли ти? От колко време си тук? - ето това бях аз. Само въпроси и нищо друго. Накратко: досадница.
Преди да отговори се гмурнах до дъното и взех една раковина - първата, която ми попадна. Винаги правех така. Взимах една и ако ми харесаше - я прибавях към колекцията си. Чудесно развлекателно занимание. Върнах се на повърхността, за да чуя какво ще ми отговори и да разгледам раковината.

От колко време бях в Лагера.
- Много е труден този въпрос. Хмм... - замислих се. - От няколко дни. Може би седмица. Но не мисля да си тръгвам. И без това няма къде другаде да отида.
Истината казвах. След като мама умря аз живеех на улицата. Избягах, за да не живея в приют. Тя винаги беше казвала "Посейдон е баща ти!", "Развивай силите си!" и други странни неща, които не разбирах като бях малка. Поне докато не ме накара да пия вода без чаша... Шантава майка, знам, но ми липсваше ужасно много.
- Знаеш ли какви сили имаш? Така, де способности. - попитах аз, след като се бях замислила по въпроса с дарбите.

Това беше умно. Трябваше да си го запиша някъде. Отидох до брега, за да си оставя мидата и после се върнах. Гмурнах се пак и след няколко минути извадих нова мида. Поразгледах я малко после я пуснах във водата.
- И какво ще правиш от сега нататък? - попитах аз като се мъчех да разплета едно водорасло от косата си. - Имам предвид дали ще тренираш бойни умения или ще се концентрираш върху старогръцкия?

- Не знам. Не знам точно какво мисля да правя, но със сигурност ще си остана тук. Мисля да се концентрирам върху бойните умения, защото не съм много добра в битките. Не знам дори какви точно сили имам, но се радвам, че знаех всичко от самото начало. За Лагера говоря.
Не беше точно така. Знаех, че когато бях на 8 с мама бяхме на плажа и аз предизвиках водовъртеж. Това беше много странно. Дори не помня точно как стана. Изведнъж се почувствах много отпаднала.
- Аз ще изляза от водата малко да си почина. Нали нямаш нищо против?
Чувствах се като камък, който ще потъне. Не знам защо беше така, но трябваше да поспя малко.

Дойдохме с Талия на плажа и веднага усетих силата на океана. Не съм сигурна, че тя избра правилното място, защото все пак тук беше океанът, а баща ми беше богът на моретата и океаните. Ако изникнеше скандал... Не, нямаше да изникне скандал! Щяхме да се разбираме чудесно и щяхме да станем приятелки!
Изведнъж усетих нужда да вляза във водата. Веднага си събух обувките и тъй като, както никога, бях с къс панталон влязох малко по-навътре. До коленете горе-долу. Усетих страшен прилив на енергия и водата около мен се раздвижи. Какво ставаше?
- Талия! Помощ! - извиках аз, но вече беше късно. Водата се надигна около мен и ме заля. За моя изненада бях суха. Дори не знаех как става, но побързах да изляза от водата. Краката ми също бяха сухи. Това беше странно. Но... Кой го направи?!

Кейла влезе във водата. Нормално беше, всички деца на Посейдон правеха така. Щом видеха вода и цоп - в нея! Но с Кей беше по-различно. Първо водата около нея започна да се движи, а след това изникна една голяма вълна и я заля. След това беше напълно суха, естествено. Само че тя изглеждаше много изненадана. Сякаш не знаеше какво може.

- Кейла, това е напълно нормално. - казах аз. - Нали си дъщеря на Посейдон, какво друго очакваш? Всички негови деца, които познавам боравят отлично с водата. Сещаш се какво имам предвид, нали? И след като се намокрят остават напълно сухи. Нима не знаеш какви способности имаш?

Изгледах я толкова учудено, че сигурно очите ми са щели да изскочат. Тя ме гледаше по същия начин. Сигурно очакваше от мен обяснение.

- Виж сега, аз съм дъщеря на Зевс и затова мога да контролирам вертовете, мълниите и бурите. - една мълния проблесна в небето и това потвърди думите ми. - Също така мога да се лекувам бързо и получавам видения, но тези дарби не са ми свързани с божествения родител, а може би са. Както и да е, не знам защо ги имам. - погледнах я, а тя ме изгледа странно. - Така, ти си дете на Посейдон, което значи, че контролираш водния елемент, това включва и бърза регенерация на клетките във вода, както и замръзяване на водата, а може би и ти можеш да предизвикваш бури, не знам, но във всеки случай водата те зарежда със сили. Като дъщеря на Афродита ти владееш чувствата на хората, това включва Емепатия, за която предполагам знаеш, Купидон, и може би омайване с глас. Това, че си богиня ти дава още цял куп дарби, за които ние - полубоговете, само бихме могли да мечтаем. Сред тях не знам кои са, но предполагам, че имаш Халюцинация и Хипноза, както и Бърза регенерация на клетките, която само малко полубогове, като мен, притежават. Схвана ли? - тя ме изгледа невчрващо, което ме накара да се засмея. - Искаш ли да повроря? - попитах нашега аз.

- Н-не, благодаря. - казах невярващо аз. Откъде тя знаеше всичко това. Да не би да имаше за приятели деца на Аина, чувала съм, че знаят много неща. Сигурно, защото четат много, предполагам. Охх. Толкова ме мързеше в момента. Излегнах се на пясъка удобно.
- Талия, искаш ли да се върнем в твоята стая, че нещо ми се доспа, а аз моя си нямам? - почувствах се толкова отпаднала, че сякаш цялата се строполих на пясъка. Не излегнах, а строполих.

- Ами, какво ще кажеш вместо да спиш в моата стая, да ти покажа хижите на Посейдон и Афродита и да си избереш една от тях? - казах уморено. Колкото и невероятно да звучи имах чувството, че ще заспя ха плажа.

Вече си правех планове как ще си легна, ще почета няколко страници, а след това ще спя... Толкова дълго време, колкото ми позволят. Както се бях унесля в тези мисли и щях да дремна, както съм така, на пясъка един глас ме събуди от унеса.

- Ехо, Талия, тръгваме ли? - ух, това беше Кейли, която чакаше да й покажа хижите на Посейдон и Афродита, а мен толкова ме мързеше, но нямаше начин. Обещала съм нещо - ще го изпълня. - Добре, да вървим. - казах с нежеланието, с което щях да вляза в хижата на чичо си. Честно, беше ме страх от него!

Изправих се, като изтръсках пясъка от дрехите си и косата си. Навън беше станало студено, така че си облякох якето. Беше и доста тъмно, тъй като дори светлините от Лагера не се виждаха. Тръгнахме с Кейла обратно по все още топлия пясък и се отправихме първо към хижата на Афродита.

П.П.: Ще пиша направо там.