Кеят на езерото

-Това, че само тук не ме дразни никой.-отговорих съвсем тихо. Не обичах да отговарям на подобни въпроси. Опитах се незабелязано да дръпна единия ръкав на суитчъра си-колкото да прикрия римската татуйровка. Е май не ми се получи много, но, поне основната и част не се виждаше. Опитах се с другата си ръка да попригладя косата си, която беше толкова чорлава, че повече нямаше накъде.
-Ами аз съм Нико. Нико ди Анджело.-поснах една от дружелюбните си усмивки. Не исках да бъда изпепелен още преди да съм намерил баща си, я. Впрочем, той къде си губеше цели няколко месеца, почти година?

-Приятно ми е, Нико. Аз съм Атина. - отвърнах учтиво, каквото беше изискването и въпреки умората отвърнах на усмивката му с една от своите. Бях забелязала движението на ръката му и не ми костваше много, за да забележа татуировката... Я виж ти - интересно. Това привлече вниманието ми, но по начина, по който отговори на въпроса ми, заключих че надали обича да го разпитват. И все пак, не бяха много тези тук, които знеха за другия лагер.
-Впрочем, да си виждал още някой тук? - попитах, като се огледах, но знаех, че няма да намеря Хермес наблизо. Най-вероятно пак се беше запилял нанякъде... Въздъхнах, раздразнена.

-От...ъъъ...боговете? Освен сестра ми, никой.-май татуйровката ми се забеляза. Тризъбец, SPQR, и 5 прави линии. Сега оставаше само да цъфне някой от другите и да каже"Ти си римлянин. Враг си!" или нещо подобно и щях да съм аут за по малко от две минути. Хубаво поне, че нищо такова не стана. Взирах се във водата и дледах отражението си. Просто четиринадестет-додишно момче. Не бях нищо заплашително. Просто някакво хлапе, което по-големите дразнеха, и на които не им пукаше, че поне една четвърт от семейството ми, че и повече са богове. Но това е друга тема.

-Знаех си. Ще убия Хермес. - казах раздразнено, но се сетих, че той нямаше вина за това и побързах да добавя
-Благодаря, все пак. - усмихнах се отново, като раздвижих крака във водата и се подсмихнах доволно на усещането.
-Ти си син на Посейдон, нали? Кой курс си, Нико? - май не обичаше въпросите, но исках да се уверя. Не знаех дали се е срещал с божествения си родител. Което ми напомни нещо и леко се намръщих, като погледа ми се извърна нагоре към Олимп.

-Да, и 1-ви. Още съм малък и всички ме дразнят. Макар, че после като се разгневя...-млъкнах, а по лицето ми плъзна лукава усмивка. Трябваше да науча другите да проявяват респект към мен. Какъвто, вероятно, им липсваше. После пак се понацупих. Всички си имаха гаджета. Аз пак свирех соло. Аз бях аутсайдерът. Страня от всички и всички странят от мен. Е, с времето се свиква. Макар че не е никак приятно. Но карай, понякога е неизбежно. И все пак не желая да е така.

Оу. Ясно. Той явно беше в "бунтовническата" фаза, през която минаваха всички тийнейджъри. Не че бях много наясно с това, но разбирах някой неща, естествено. А по лукавата му усмивка можех да предположа, че вероятността тези "всички", които го дразнят да свършват мокри, е доста голяма.
-Това ще отмине. - уверих го, позитивно гледайки на нещата. Погледнах Нико и като се вгледах в лицето му, наклоних леко глава замислено. Извърнах поглед, гледайки нагоре към небето и тихо казах между другото
-Приличаш на баща си. - наведох се и загребах шепа вода от езерото, наблюдавайки как бързо се изплъзна между пръстите ми.

П.с.: Сори за забавянето..

Това окончателно ме срина. Погледнах надолу. На глас промърморих само :"Вероятно", но май никой не ме чу. Но какво ми ставаше? Не бях ревльо. Но сега ми се доплака. Побързах да изтрия трите сълзички, плъзнали от очите ми, с надеждата, че никой не ги е забелязал.
-Аааами, какво става на Олимп, в смисъл, че сестра ми отиде и още не се е върнала...Нещо важно ли става там?-попитах, не дотам сигурен, че искам да знам.

Реакцията на Нико ме изненада и премълчах въпроса, който бях на път да го попитам. Изчаках тактично настроението му да се повдигне и озадачено го погледнах, когато попита за Олимп.
-Коя е сестра ти? - отвърнах на въпроса му с въпрос. Вече знаех, че е богиня, нямаше как иначе да е на Олимп. Също така знаех каква беше обстановката там и обясних
-Не се учудвай, ако се забави. Там има толкова работа, че понякога дори не усещаш как минава времето. А и зависи от това каква е била първоначалната причина да трябва да отиде до Олимп.
Вгледах се във водата и се замислих как понякога задълженията можеха напълно да те погълнат. Не бях виждала Ана или някой от другите ми деца от цяла вечност и това наистина ми се отразяваше.

-Богинята на котките. Хататила. И добре. Просто малко се позачудих. А да сте виждали някой от другите богове напоследък, например...баща ми?-усетих се, че би трябвало да говоря на вие, за да не стана на опържен ди Анджело. Заиграх се с едно водно кълбо. То сменяше цветът си, в зависимост от това за кой мислех. Последно мислих за Виктор от другия лагер, затова беше червено на цвят. Стоях на кея, мълчах, и се чудех за кой ли дявол баща ми го нямаше.

Значи Хататила му беше сестра... Не я бях срещала лично и поради тази причина не казах нищо. Но когато той заговори на Вие, се усмихнах и казах
-Моля те, без формалности. - исках да говорим най-нормално. Ако бях в настроение за учтивости и етикет, щях също като сестра му да отида на Олимп. Осъзнах, че бях избягнала въпроса му, докато наблюдавах как той се заигра с водното кълбо. Подтиснах една въздишка, погледнах встрани и му отговорих
-Не, не съм го виждала. - тонът ми беше окончателен, показвайки му, че тази тема е приключена. Затова бързо попитах
-Откога си в Лагера? - щях да добавя и въпроса дали му харесва тук, но след като беше споменал, че всички го дразнят, отговорът май беше очевиден и нямаше смисъл да го питам това.

-Жалко. Ами има-няма година, година и нещо...-продължих да си играя с водното кълбо, което продижаваше да си сменя цвета. Лилаво, синьо, зелено, черно, оранжево, кафяво, розово, бяло, сребристо, жълто, смесено...Ди-Джей, Зайл, Том, Джойн, Джейк, Шивър, Кали, Андре, Мина, Зеке и сестра ми-не мепременно в този ред. Тъкмо прибрах водното кълбо, и усетих хлад. Защо в Римския лагер ме уважаваха повече?

ПС.Може ли Андреа О'Конъл да се присъедини, че ми званя по телефона да ме пита...

Повдигнах вежди и с многозначителна усмивка отвърнах
-Интересно.. Ако си тук вече от толкова време, тогава защо не съм те виждала из Лагера досега? - обърнах се към него, макар вече да знаех причината. Гледах го все така многозначително и погледът ми се насочи към ръката и татуировката му. Да се опиташ да скриеш нещо от богиня беше едно, но да успееш си беше нещо съвсем друго. Продължих да се усмихвам и като усетих, че къдриците ми започват да ми пречат, създадох копринена панделка, с която вдигнах косата си нагоре и небрежно размърдах крака във водата, разплисквайки я леко.

П.с.: Нямам против - колкото повече, толкова повече (:

Беше ми пределно ясно, че прекарвах повече време в другия лагер, но те не обичаха толкова децата на Нептун, докато тук ни мислеха едва ли не за безобидни! Не съм чак толкова безобиден, колкото изглеждам, нали? Е, не му беше нито времето, нито мястото да умувам, а и бях сигурен, че Атина вече е разбрала отговорът на въпросът си по татуйровката ми. несъзнателно започнах да предизвквам малко водовъртежче, което се въртеше в центъра. Защо бях тк в този лагер всъщност? Бях ли напълно римлянин, или напълно грък? Не знаех, нито пък щях да разбера.

ПС.Съжлявам за закъснението.

Гост

Кеят определено беше най-хубавото и мое любимо място на лагера затова реших да отида там. Забелязах, че там имаше двама души. Приближих се безшумно. Момче, единият беше момче.. доста сладко момче. До него стоеше жена, вероятно богиня. Взирах се в момчето. И накрая се спънах. Двамата се обърнаха стреснато, а аз направо почервенях от срам. Браво бе, Изабела. Точно сега ли трябваше да се изложиш?
- Здравейте - усмихнах се неловко.
И за капак на всичко, духна силен вятър и роклята ми се вдигна и .. Ами разбрахте ме. Затова взех най-логичното решение. Светкавично се преоблякох с къси дънкови гащи, тениската с логото на лагера и кецове. Оо да, така се харесвах повече.

Докато умувах, някой зад мен се спъна и ме стресна. За кой път ме стряскаха вече! Една мисъл не можех да си приключа като хората, ками ли няколко! Обърнах се. Беше момиче. Усмихнах се приятелски. Беше дъщеря на Афродита, то си личеше. Поздравих и аз. Зачудих се дали се е хванала на бас с някой от нейната хижа, защото това беше първият, вероятно и последният, в който момиче от хижата на Афродита благоволеше да ми обърне внимание. Е, като изключим Кали от римския лагер, но това е друга тема.

Гост

Глупава усмивка се изписа на лицето ми. Момчето бе наистина сладко. Подхванах да въртя един кичур коса. Винаги правех така, когато бях нервна, а сега.. Е, да кажем, че направо пръщях от нерви. Ами ако се изложех пак? Но все пак реших да спра да го зяпам и да се представя.
- Аз съм Изабела, дъщеря на Афродита - усмихнах се.
И естествено продължих да зяпам като най-голямата глупачка момчето. Какво ми ставаше? Не можех да се позная.. Преди да дойда в лагера даже и не помислях за момчета. Явно тук откриваш кой си всъщност .. И да, започнах да го харесвам.

-Ами, аз съм Нико. Нико ди Анджело, син на Посейдон.-усмихнах се. Момичето всъщност беше много или, и красиво. Май бавничко хлътвах по нея, но не бях съвсем сигурен а и едва я познавах. Не знаех дали това дори беше номер.
-Та, изи, нали може да те наричам Така? Та, от колко време си в лагера?-погледнах към водата, внимателно избягвайки погледът й.

Гост

За първи път се чувствах по този начин. Обмислях всяка своя дума, не исках да се изложа. Цялата треперех. Наистина не разбирах какво ми ставаше. Помоли ме да ме нарича Изи.. Изи, колко хубаво звучеше от неговата уста. Никога досега не ме бе наричал така, но ми харесваше.
- Ами от седмица - усмихнах се и седнах до тях на кея. - Ти? - попитах го нежно и погледите ни се срещнаха.

-Ами има-няма година, година и нещо.-продължих да я гледам в очите. Несъзнателно правих нещо от лед с едната си ръка. Разтърсих глава и погледнах пак водата. Какво ми ставаше. Кали щеше да ме убие, само ако погледнех друго момиче, а сега...направо трябваше да си напиша некролога."Нико ди Анджело, на 14 години, убит от момиче, което му е нещо като гадже" Кой знае защо, при тази мисъл, се засмях лекичко. Не за друго, а защото щеше да ме убие момиче.

Гост

Стори ми се сладко, че не е нервен. Вгледах се в очите му, същия цвят като на морето.
- Щом си син на Посейдон, сигурно владееш водата, нали? - полюбопитствах. - Покажи ми !!
Истината беше, че просто не знаех за какво да му говоря. Пък и ми беше интересно. Погледнах го очаквателно.

-То оставаше и да не я владея.-засмях се. -Най-добре се получава с морска, но и тази бива.
Погледнах надолу към водата и като по сигнал, може би защото бях задал такъв мислено, се издигна тънка струйка и оформи името ми във въздуха. Този номер беше най-лесният. Ако започнех най-трудният...щях да се поизморя.

Гост

- Уау - онемях.
Едва ли имаше нещо по-яко от това да можеш да си напишеш името във въздуха с вода.
- Иска ми се и аз да можех да правя такива неща! - намусих се.
Сигурно физиономията ми беше доста забавна, защото той се засмя. Ах, какви сладки трапчинки имаше Нико, а тази усмивка ...

-Ами...мен сестра ми ме научи.-като се замисля, почти всичко, от това, което можех, ме беше научила тя. Обичах сестра си. Личеше си. Такава добра сестра имах, че чак не беше за вярване. А не всичкото отгоре и беше богиня, и то не друга, ами тази на котките. Когато беше при мен, не даваше с пръст да ме пипнат. И ако беше тук, можех да се размина само с конско от Кали, ама сега, като я нямаше...Кали щеше да ме, пребие, да ме даде под съд и да ме убие-не непременно в този ред.

Гост

Осъзнах, че се държа прекалено.. ами не знам, влюбено може би.Или пък момичешко. А аз не бях такава. Какво му се мазнех на този? Никога до сега не се бях държала така. Аз не бях лигла. Всъщност повечето ми приятели ме описваха като бунтарка, но като се замислех, сега не изглеждаше точно така. И да, знаех че съм дъщеря на Афродита, но си бях бунтарка. Агресивно момиче, прекалено нервно - това бях аз. А сега.. Разнежих се като котенце.
От друга страна, тишината ни притискаше. Ох как мразех тишината. Около мен винаги трябваше да бъде шумно и весело, а сега.. Сега като че ли бяхме на погребение.

-Ааами, сестра ми каза, че ще дойде, и вероятно вече е тук, така че аз...такова...трябва да бягам, чао!-станах бързо и побягнах към хижа номер три, като оставих след себе си само това, което бях правил-една малка розичка от неразтопяем лед. Въобще не се обръщах. Сестра ми щеше да ме убие, ако закъснеех. В това отношение с Кали си приличаха- и двете не търпяха да закъсняваш.

» Кеят на езерото