Кеят на езерото

Кимнах, приемайки извинението й и казах, вече с нормален тон
-Не ми се говори за това. - започнах и добавих -А и на теб не би ти харесало, ако някой се намеси в личните ти въпроси Без съгласието ти, нали?
Бегла усмивка се появи на устните ми, докато се опитвах да й покажа гледната си точка. Не бях говорил за това дори с Наталия, но за разлика от Алексис, тя не ме притискаше така. Усещах разликата между двете. Ценях приятелството си с Алексис, но бях наясно и с чувствата си към Наталия.
-Е, а кой е твоят божествен родител? - попитах някак безизразно, стараейки се да звуча възможно най-нормално.

Гост

Трей прие извинениато ми, от което ми стана малко по- добре, но все още се чувствах виновно. Усмихнах му се. Усетих, че го бях притиснала, а не исках да го правя.
- Извинявай, че те притиснах, надявам се, че не съм те засегнала.- казах му.
- А божествения ми родител е Афродита.- добавих и сякаш за да го докажа, отново около мен се появи малък ураган от рози и когато той утихна, вече бях облечено със суха рокля и оправен грим.

-Няма проблем - отвърнах относно извинението й и добавих -Само не го прави отново.
Погледнах я, когато ми каза, че майка й е Афродита. Алексис наистина някак носеше аурата на богинята на любовта, но не бях обърнал внимание на това по-рано. Тя се изсуши, използвайки силите си, но я харесвах повече когато беше мокра, а и ми изглеждаше някак по-естествена. Наистина умееше да контролира силите си - щеше ми се и аз да можех да се изсуша така бързо и да сменя външния си вид, но уви, при мен ставаше по бавната процедура, като в повечето случаи влизах във водата отново и си оставах мокър.

Гост

Трей ме помоли да не го притискам отново и аз му кимнах.
- Обещавам ти!! - обявих с усмивка. За разлика от мен, той все още беше мокър и тениската му беше прилепнала по тялото му, което си беше добре тренирано Спортуваш ли нещо?- попитах го. Искаше ми се да разбера нещо повече за новия си приятел и започнах, така да се каже, да го разпитвам, но не и да го притискам. е, поне се опитвах да не го правя, което щеше да ми е малко трудно, защото аз си бях доста настоателна. Поледнах го с усмивка в очакване на отговор.

Когато чух въпроса й се усмихнах и отговорих
-Ако тренировките в Лагера не се броят, то значи не, не спортувам нищо. - за мен спорта се състоеше в това да тренирам ръцете си, които бяха в нелоша форма. Алексис изглеждаше любопитна да научи нещо за мен, но този път реших сам да избера какво да е то.
-Имам бързи ръце - казах -Мога да ти покажа, ако имаш портмоне в себе си, или пък някой друг аксесоар? Разбира се никога не съм преджобвал някой - не бих го направил. Но открих, че съм добър в ръцете и.. ето ме, тренирайки.
Ухилих се глупаво, благодарен, че бях с тениска, а не с риза чиито ръкави биха ми пречили в случая.

Гост

Оказа се, че Трей е добър в пребъркването на хора.
- Ами в себе си имам няколко драхми- бръкнах в единственото джобче на роклята, но там нямаше нищо. Трей се смееше.- Даа Трей, много е смешно. Разбрах, че си добър в краденето, така да се каже. А сега ми върни драхмите иначе ще използвам силите си на дъщеря на Афродита върху теб- Заплаших го и се засмах слокобно. След което добавих- А аз пък, ако изключим тренировките в лагера, съм добра в баскетбола- ухилих се гордо.

Отново се засмях, наблюдавайки гордостта, изписана на лицето й.
-Ще ми се да видя как ще биеш на баскетбол някой с бързи ръце, трениран и за ръкопашен бой. - ухилих се, опитвайки се да си представя картинката с баскетболния кош, топката, а също и как тя губи. Засмях се отново - сега ето това си беше нещо интересно. Поставих драхмите обратно в ръката й, подхилквайки се леко ехидно.
-Спокойно, принцесо - обръщението се изплъзна от устата ми, но не звучеше като комплимент -Драхмите ти не са ми потребни, а и както казах, никога не съм вземал нещо чуждо - не използвам ръцете си за това.
Клекнах до кея и използвах способностите си, за да повдигна струя вода, поставяйки я в шепата си.

Гост

- Предизвикваш ли ме ?- попитах учудено - Нямаш си ни най- малко представа колко съм добра на баскетбол, сигурна съм че ще те победя !- обявих гордо- И не ми казвай принцесо, мразя да ми казват така! - троснах му се. След което се върнах на въпроса с баскетбола. - Това, че ръцете ти са бързи не означава че си по- добър- изплезих му се.

-Защо не - отвърнах на въпроса й, като се изправих ентусиазирано и усмихвайки се, добавих -Да те видим, принцесо.
Нарочно я нарекох така, а тя ми се намръщи раздразнено и аз вдигнах помирително ръце
-Добре, добре. Няма да ти казвам така. - ухилих се, като свалих ръцете си и казах
-Не съм от типа хора, който прави грешката да подцени противника си. Но ако ти си, то значи със сигурност загубилия НЯМА да съм аз.
Наклоних глава, показвайки й, че знам за какво говоря - аз също бях играл баскетбол и дори и да не бях на нейното ниво не означаваше, че непременно тя щеше да е победителя накрая.

Гост

- Ооо, определено загубилия ще си ти. Тренирам от девет годишна в лондонския отбор баскетболен отбор за момичета и там бях най- добрата. - реших вече да спра спора и попитах- В лагера има ли баскетболно игрище ? - да да знам, толкова добра баскетболистка като мене все още да не знае дали в лагера има баскетболно игрище е абсурдно. Но откакто бях в лагера имах много тренировки и нямах некакво свобедно време. Погледнах Трей в очакване на отговор.

Засмях се, накакси поглеждайки я изненадано. Опитът й досега наистина звучеше доста впечатляващо, но пък и я правеше да изглежда адски "скромна". А когато попита дали тук има баскетболно игрище, където може да се играе, се намръщих, обмисляйки за момент въпроса й и ровичкайки се из спомените и знанията си за Лагера.
-Доколкото знам, май няма. - казах замислено, след което добавих -Но можем да говорим с директорката за това.
Бях чувал, че е доста мила за богиня и ръководи Лагера на Нечистокръвните добре.
-Май ще трябва да отложим играта. - казах, някак колебаейки се дали бях разочарован или облекчен от този факт. Алексис ставаше твърде... самоуверена, когато говореше по тази тема. Може би наистина Имаше защо да е уверена в себе си, но все пак..

Гост

- Обикновено съм по- скромна, но стане ли въпрос за баскетбол, ставам все по- „сромна“ и по- „скромна“.- казах леко засрамено.- Ъъм ,какво ще кажеш да сменим темата, а ?- допълних подхилквайки се. - Например за музиката или за изкуството, но да знаеш, че и в тях съм много добра- засмях се. - А сега сериозно. Какъв стил музика слушаш?-

Имах чувството, че ми четеше мислите. Погледнах я учудено за секунди, но мигновено се усетих и смених изражението на лицето си. Отново обмислих въпроса й за момент, след което казах
-Ами слушам доста стилове, не се ограничавам само с един. Но бих казал, че имам предпочитания и доста по-често слушам комерс.
Не знаех какво щеше да помисли за това, така че бързо й върнах въпроса
-Ами ти, след като си толкова добра в това, какво обичаш да слушаш? - всички деца на Афродита ли бяха така перфектни? Изглеждаше ми почти нечовешко. Подсмихнах се, осъзнавайки иронията на тази мисъл, все пак ние не бяхме точно хора.
-И като стана въпрос, също така да те питам, какво обичаш да правиш през свободното си време? - усмихнах се, задавайки един от любимите си въпроси и срещнах погледа й.

Гост

След като и той ме попита за любимия ми стил музика, се замислих.
- Еми харесвам всички, но любимия т ми е поп- рок и най- вече рок. Обичам да куфея- засмях се. - А през свободното се време рисувам, понякога тренирам, било то стрелба с лък или фехтовка или пък плувам- погледнах го с поглед , от който ясно се разбираше въпроса ми “А ти“.

Погледа й ясно говореше, че ми връща въпроса и аз се поколебах, чудейки се най-вече как да отговоря.
-Ами.. обичам да правя много неща. - тя ми хвърли поглед "Да бе, вързах се" и аз й се ухилих.
-Еми харесва ми да стрелям с лък, да тренирам ръцете си, да плувам като теб... И да общувам с птиците. Принципно харесвам всички животни, но птиците са невероятни създания, не мислиш ли? - попитах ентусиазирано, докато се опитвах да изразя страстта си към летящите животни. Замислено зареях поглед нагоре, гледайки към небето и си спомних за някои от случките в гората, когато птиците бяха единствената ми компания, но ми бяха предостатъчни.

Гост

Като каза птици ми прилоша. Аз и те бяхме естесвени врагове. Птиците ме мразиха, както и аз тях. Винаге ми причиняваха проблеми. Или ще ми се, ъъм сещате се какво, на главата, или ще ми разрошат прическата. Я , чакай малко второто не ме вълнува. Офф, както и да е. Засмях се леко.
- Аз лично предпочитам кучетата.- казах с лека усмивка.- Аз и птиците сме естествени врагове. Моля те не ги споменавай.- помолих, засмивайки се.

Изгледах я недоумяващо, когато ме помоли да не говоря за птици. Молбата й беше като да ме помоли да не говоря за себе си, но въпреки тази толкова силна близост между мен и тези животни, мълчаливо кимнах и реших да я попитам
-Значи предпочиташ кучетата пред котките? - аз лично не можех да реша кой от двата вида животни ми е любим, но все не можех да наклоня везната в която и да е посока. Погледнах Алексис - определено не беше скучна личност, а и вече няколко пъти ме изненадваше с думите си.

Гост

- Определено предпочитам кучетата пред котките! Преди да дойда в лагера единствения ме приятел беше кучето ми Арес, немска овчарка.- казах го леко тъжно защото Арес бе починал точно преди да дойда в лагера, тоест някъде преди месец.- А колкото до котките, с тях също се мразим, е не колкото като с птиците, но все пак.- А ти имал ли си домашни любимци?- попитах, усмихвайки се.

Повдигнах вежди развеселен - Арес? Алексис явно беше кръстила кучето си на бога на войната... Подсмихнах се, представяйки си какво ли биха казали той или децата му, ако чуеха това.
-Имах сокол, който бях намерил ранен и му помогнах. Евентуално обаче трябваше да го пусна на свобода, когато оздравя, тъй като щеше да е жестоко от моя страна да го задържа.
Спомних си за птицата - беше наистина впечатляващо животно. Съответно ми беше изкълвал ръцете в началото, но това не ме спря.
-Хей, Алексис, говорила ли си с.. майка си? - смених внезапно темата, чудейки се дали бях единствения, който не се беше срещал с божествения си родител. Имах съмнения дали изобщо щях някога да се озова лице в лице с него. Обърнах се към нея, чакайки отговор, като прогоних мислите от главата си.

П.с.: Извинявай за забавянето

Гост

Въпроса на Трей не ме очуди. Всички , с които съм се срещала досега, ми задаваха този въпрос.
- Еми всъщност не. Пък и не вярвам някога да се случи. Но, не казвай на никого, понякога я чувам в мислите си, тя ми дава съвети, когато ми е нужно. - след казаното
малка усмивка пробягна по устните ми.- Да се върнем на въпроса с баскетбола. Искам да ти кажа , че вече има баскетболно игрище. Какво ще кажеш за малка приятелска игричка? - попитах доволно и го погледнах в сините очи , в очакване на отговор.

П.с. Няма проблем.

За момент завидях на Лекси - аз със сигурност не чувах никакви гласове в главата си, но логичната причина може би беше, че баща ми не знаеше за мен. Или поне така ми беше казала майка ми. Замислих се над това, когато Алексис каза, че вече има баскетболно игрище в Лагера. От къде ли знаеше? Срещнах погледа й, а на лицето й беше изписано самодоволно изражение. Поколебах се за малко, обмисляйки ситуацията - тя най-вероятно щеше да ме сдъвче и изплюе на баскет, но какво пък...
-Супер. Води ме към игрището. - ухилих й се, излъчвайки увереност също като нея. Бях се научил да се доверявам на способностите си и нямаше да позволя на съмненията и тревогите да отнемат шанса ми за победа над един доста добър играч по баскетбол. Все още я гледах, а тя кимна, обърна се и тръгна към игрището. Последвах я.

П.с.: Отново се извинявам, че не писах дося... ;[ Пиши направо в другата тема, ок?

Езерото. Кътче, където можех да си отдъхна. Да си полубог не е лесно, особеено като си дете на един от тримата старши. Сякаш не ми стигаше, аю и баща ми не се беше появявал на линия от цяла вечност. Сестра ми изпадна в истерия, нямаше един свястен човек с когото да си поговоря без да сидокарам проблеми, другите лагерници се гавреха с мен...Че то не се издържаше вече. Затова дойдох тук за да изпусна парата. Защо ли? За да подишам чист въздъх, да се поразтъпча, мойе би да се видя с един-двама добри дружки. Винаги си имаше причина когато вършех нещо. Или може би не...

Прозях се, докато вървях по кея към езерото. Бях изморена и в не особено добро настроение. Освен това бях рошава и ми трябваше една добра почивка, но къде ти. Налагаше се да говоря с Хермес, за да предаде съобщение на баща ми. Богът беше казал, че ще ме чака тук, но естествено никакъв го нямаше, което ме подразни още повече. Вдигнах глава и вместо него, погледът ми фокусира полубог, който стоеше сам на кея. Беше син на Посейдон, което и беше причината да не се учудя, че момчето е дошло до водата.
-Здравей - поздравих го, подтискайки една прозявка и направих опит да се усмихнва.

Нечий глас зад гърбът ми ме накара да поскоча като ужилен. Не, че съм от плашливите, но когато си потънал в мисли, и някой кайе нещо зад гърбът ти е съвсем естествено да подскочиш. Несъзнателно бях извадил химикалата Въртоп, готова да се превърне в меч или тризъбец. Обърнах се, все още стискаъки оръжието и като че ли се поуспокоих. Не беше чудовище. Това беше Атина. Сетих се, че ме беше поздравила, затова поздравих и аз и отвърнах с усмивка. Прибрах Въртоп в джоба си, заейки, че няма да ми потрябва...скоро.

-Полека, в Лагера няма чудовища. - казах разведрено, след като бях видяла реакцията му. Познавах и оръжието му, Пърси също имаше такова. Седнах отстрани на кея, като прикрих една уморена въздишка. Не знаех дали си личи, но наистина бях скапана.
-Какво те води тук? - попитах между другото, тъй като от известно време не се беше случвало да срещна някой из Лагера, но това се дължеше на факта че не бях и идвала тук скоро. Потопих крака във водата и се оставих студенината да ме ободри, докато стоях нехайно на кея.

» Кеят на езерото