Кеят на езерото

От много време не бях идвала в Лагера на нечистокръвните. Прекарвах дните си в лагер Юпитер и съвсем бях забравила за тях. Но сега реших, че е крайно време да ги навестя. Разхождах се наоколо и попаднах на кея. Езерото беше красиво и много чисто. Изглежда доста го паззеха. Всъщност, като се замисля, бяха ремонтирали някои неща тук. Беше много променено, но ми харесваше. Седнах на земята, защото много обичах да го правя и после потопих краката си в езерото. Навих крачолите си преди това, за да не ги измокря. Загледах се към хълмовете, които се виждаха в далечината. Леко присвих очи и в този момент усетих геройско присъствие зад гърба си.

Погледнах човека зад гърба ми. Беше момче, явно син на Посейдон. Усещах мириса на водорасло, но не му го казах. Реших, че ще бъде твърде грубо, а днес бях готова да съм мила с героите поне веднъж. Бях в добро настроение и не ми се слушаха уплашените им гласчета.
- Здрасти, седни. Не ми пречиш. Ти явно си син на Посейдон - казах аз с равен тон.
- Аз съм ... - за момент се замислих дали ще е добре да се представя като богинята на войната. Вероятно нямаше да е най-добрия начин да започна разговор, затова използвах човешкото си име. -...аз съм Мона.
Знаех, че това име всъщност няма нищо общо с истинското ми, но точно това беше целта. Погледнах още веднъж момчето в очакване то да се намести до мен.

Изненадах се, когато Трей спомена, че божественият му родител е неизвестен. Посейдон признаваше децата си без да отлага много дълго, възможно ли бе да е забравил за момчето си? Реших да не разкривам тайната все още, но в главата ми веднага се зароди идеята да говоря с бога на моретата за това. Наистина не беше в мой стил да помагам на геройчета, но момчето ми изглеждаше симпатично и видях, че страда заради баща си, а това не беше честно. Продължих разговора без да отварям темата за баща му повече.
-Хъм, аз съм дъщеря на Белона и май съм единственото й дете. Пристигнах днес и реших да се поразходя малко из лагера. Тук няма ли да се намери някой сатир да ме разведе?! - казах аз, преструвайки се на ядосана. Изпръхтях и отново подех.
-Е, Трей, виждал ли си някой мой брат или пък сестра наоколо? Наистина искам да се запозная с тях - излъгах и то не особено добре. Стори ми се, че той разбра това, защото ме погледна малко учудено. Усмихнах се в отговор, сметнах за по-добре да не говоря повече. И без друго оплесках нещата!

Взирах се в Трей с присвити очи. Защо се съмняваше, че това е първият ми ден в лагера? Трябваше да ми повярва! Не е възможно да е разбрал! Усетих как гримасата на лицето ми става от замислена - паникьосана. Побързах да я махна, беше достатъчно подозрителен и без да вижда, че съм притеснена. Засмях се леко само, за да не ме гледа с този поглед.
- За какво говориш? Естествено, че ми е първи ден! - казах аз съвсем непринудено. Надявах се, че този път ще се върже. Побързах да сменя темата.
-Не мислиш ли, че днес езерото е особено красиво?

Трей ми зададе куп въпроси, на които не можех да отговоря. Трябваше да измисля толкова тлъста лъжа, че той да не разбере нищичко.Обаче проблемът беше там, че аз не бях добра лъжкиня. Затова се замислих какво да отговоря докато се стараех да изглеждам максимално естествено. Нищо не се раждеше в ума ми. Сигурно щях да се издам, ако тръгнех да отговарям на всичко, което ме бе попитал.
-Ти нямаше ли да плуваш?! - казах леко нервно аз. Всъщност беше доста нервно, но се постарах да изглежда максимално спокойно и за капак си лепнах възможно най-изкуствената усмивка. Видях, че той няма да се върже и въздъхнах. Започнах бавно да отговарям на въпросите му. Реших, че ще ми е най-лесно, ако се придържам максимално до истината. В този момент проклех решението си да не разкривам същността си.
-Е, родена съм в Рим. Живеех там до скоро, но преди няколко години се преместих в Америка. - поспрях, за да преговоря версията си наум.
-Ами, и друг път съм идвала в лагера, но не съм оставала за дълго. Само кратки посещения, за да взема провизии - нектар и амброзия. - усмихнах се отново. Чувствах, че ще проработи този път. Но той все още не ми вярваше. Това, което казах беше истина. Може би не цялата истина, но поне не лъжех.

Поех си дълбоко въздух и продължих да отговарям на въпросите. Надявах се скоро да спре да пита, защото се изтощвах от това. Ума ми щеше да експлодира и за части от секундата си помислих, че ще е по-добре просто да си призная, но бързо размислих.
-Знам за лагера от няколко години. Но предпочитах да си живея у нас и да ходя на училище. Идвах тук през ваканциите, само за няколко седмици.
Присвих очи, беше ми навик. Правех го когато мисля, а и не само.
-Аз май нямам сили. Така поне мисля. Какви сили всъщност биха могли да имат децата на Белона? Просто съм много добра в боя. Какъвто и да е. Оръжията са ми нещо като хоби, колекционирм ги. - това също беше истина.
- Какви са твоите сили?

Забелязах реакцията му, когато ми каза за сънищата си. Изглежда се беше изпуснал за тях. Не разбирам, защо се притесняваше толкова много. Не бяха нищо особено.
-Хидро-каво?! - казах на малко по-висок тон. Не разбирах много от тези глупави силички. Не могат ли да им измислят по-простички имена?
-А за сънищата не се притеснявай! Всички полубогове сънуват. Добре, че не съм като вас. Щях да се побъркам, ако някави откачалки се появяваха в сънищата ми и изричаха пророчества или ме подмамваха към нещо лошо. - отърсих глава, защото си представих колко гадно би било да сънувам. Въздъхнах облекчено и се усмихнах загледана в езерото. В следващия момент осъзнах, че нещо ми се бе изплъзнало от устата и Трей ме гледа втренчено точно заради него. Стиснах устни и се опитах да си внуша, че не ме е разкрил, но по-очевидно от това не можеше да бъде!

-Името ми е Белона. - започнах аз директно. Трябваше да обесня всичко на Трей и сега щях да го направя. Наистина не беше най подходящото време, но на мен не ми пукаше особено.
-Трей, съжалявам, че излъгах. Не исках да избягаш както другите правеха. Исках поне веднъж да поговоря с някой. - казах това съвсем тихо. Не беше в мой стил да се извинявам, но сега се налагаше.
-И на теб също се извинявам. Не исках да ставаш свидетел на това. - тръгнах си нацупена, въпреки че много ми се искаше някой от тях да ме спре и да ме накара да се върна.

Трей нямаше да избяга. Вече го знаех, но бях сигурна, че го казва само защото прекарахме последния час заедо. Помислих си, че ако му бях разкрила истинската си същност от самото начало, реакцията му вероятно нямаше да е толкова смела. Спрях се на едно място и се обърнах, като се завъртях бавно на пети. Стиснах устните си и направих няколко малки крачки към Мадисън и Трей. Огледах ги внимателно, от глава до пети, сякаш ги сканирах. После едвам-едвам продумах:
- Значи казваш, че ако ти бях разкрила коя съм от самото начало нямаше да избягаш? - казах го, като с всяка една дума пристъпвах напред. Не испусках Трей от поглед, дори не мигнах през тези 30 секунди. Поех дълбоко въздух и издишах през устата.
- Трей, това не ми се вярва. Случвало ми се е твърде много пъти. Дори сега, когато се представих като друга личност, пак си създадох проблеми. - погледнах Мяуу с крайчеца на окто си. Внимателно следях и нейните реакции. Имах тази способност, помагаше ми в бой.
- Мади, ще ви обясня всичко, хора. Но ми дайте шанс. - това беше последното, което успях да кажа. Не можех да промърморя и сричка повече, бях се изчерпала. Наистина не бях много добра в обясненията, но до този момент се справях много добре, само че точно сега езикът ми отново се завърза. Дължах им истинско обеснение, а не само оправдания, но не виждах как ще стане, след като не можех да говоря. Продължих напред и подминах Мади. Накрая се озовах на ръба на кея. Събух чехлите си и скочих в езерото. Плувах все по-надълбоко. Очаквах, че Трей ще ме последва, точно това бе целта. Бях му причинила достатъчно и изпитвах нужда да му се реванширам. Може би щях да му помогна, ако му кажех истината за баща му. Обаче това не бе нещо, което просто можеш да изръсиш на някого. Той трябваше да разбере сам, а водата беше най-добрия и сигурно единствения начин.

Видях, как се появиха мехурчета и от тях изкочи главата на Трей. Вътрешно се усмихнах, че се е гмурнал. Приближих се, докато той беше на повърхността, предполагам, за да си поеме въздух. Целта ми беше да ме види възможно най-бързо и имах чувството, че ще се получи. Когато той отново потопи главата си, аз се обърнах в другата посока и заплувах бясно, колкото ми издържаха силите. Признавам не можех да надплувам син на Посейдон, но това, че съм богиня ми даваше извесно предимство. Когато отново спрях и се обърнах назад видях момчето точно зад мен. Няколко метра ни деляха и дистанцията бързо намаляваше. Не трябваше да се оставя да ме хване толкова лесно, но въздухът ми свърши и с последния запас изкочих на повърхността, като започнах да плувам надводата. Надявах се по този начин Трей да не ме настигне скоро, но сериозно се лъжех. След няколко секунди усетих как една ръка се хвана за моя крак и ме издърпа надолу. Бързо си поех въздух и после отново бях под водата.