Кеят на езерото

Днес беше неделя. Идеалния ден за размотаване с приятели преди началото на седмицата, не мислите ли? Разбира се, това е вярно, ако имаш такива. В една степен предпочитах самотата. Не ми пречеше, и въпреки че бях сама, аз не се чувствах така. А някак си свободна от всеобщия шум наоколо. Отдалечена. Не се налагаше да се усмихвам и да повтарям "Да, добре съм.". Някои от другите деца на Хадес ме разбираха. Ние споделяхме един по-особен характер - най-вероятно този на самия ни баща. Но аз бях наполовина муза, което също играеше роля в системата ми на мислене и действие. Двете страни често влизаха в сблъсък. И накрая отново ме оставяха сама. Не можех да бъда само полубогиня или само муза. Не, трябваше да бъда и двете!
Реших да посетя кея. Това място винаги ме е зареждало по някакъв начин. Може би беше водата или пък небето, допиращо синевата си в повърхността на езерото. Беше невероятно! А и имаше най-малък шанс да се натъкна на някого, който сигурност не бих искала да виждам. Някое дете на Зевс, например. Винаги опъваха нервите ми докрай. Но мисля, че аз достойно им го връщам, като ги побеждавам в боищата. Винаги избирах някой от този дом. Може би в очите на някой безпристрастен изглеждаше напълно логично - Зевс и брат му Хадес. Баща ми не е получил лъвския пай и не бих се изненадала, ако въстане срещу брат си.
Война! Нямах нищо общо с Арес, но защо тази дума ми звучеше толкова... красиво? Абсолютно съм сигурна, че симпатиите ми към битките не са свързани с Калиопа. Тогава какво беше? Ако имах шанс да говоря с хм, онзи мой баща, то тогава бих го попитала. И след това, като всяко отхвърлено дете, бих се надигнала срещу него. Едва ли бих могла да му нанеса сериозно поражение, но какво пък? Надеждата ми щеше да умре последна, това го знаех.
Зад мен се чуха някакви стъпки, които ме накараха да подскоча и да се олюлея на парапета. Беше заради „коварния ми план”, свързан с унищожението на Хадес. Не очаквах някой да дойде и ето: вися от едната страна на кея. Поне се осъзнах бързо и прехвърлих тялото си от другата страна. С досаден поглед се обърнах към нарушителя на спокойствието ми.

Коя беше тя? Учителка? Не я познавах. Но кой ли знаеше? Сигурно беше една от дъщерите на Зевс – приличаше на тях. И все пак тя не ме дразнеше, въпреки първоначалната ми реакция, която беше породена от изненадата, а не от някакъв неприязън към госпожата. Тя започна да ме поучава, всеки го правеше напоследък. Още една причина да скоча срещу нея, независимо дали щях да си спечеля приятели или не (това отдавна се обезсмисли) и изненадващо обаче това пак не ми повлия. Размеквах ли се? Или губех насладата от подобни спречквания? О, дано не беше второто. Имах това качество за свидно.

- Знаете ли, това място не е частна собственост. Може да останете, ако искате... – защо по... бях мила с нея?! Никаква не ми беше. Сестра със сигурност не бе. Може би е заради анимационните филмчета, които гледах напоследък. Имат някакво подсъзнателно действие, което те кара да се държиш глупаво, не както би бил в нормална ситуация. „Цар Лъв” внасяше разнообразие в ежедневието ми, уау! Жалко, че не запомних онази песен...

Седнах на ръба на кея и направих знак на жената, че ако все още иска да постои тук, може да седне при мен. Може би и тя беше дошла тук заради усамотената обстановка, която сега развалях за нея... уф, голям късмет. Може би аз трябваше да се изнеса. Въпреки че още не ми се прибираше. Пак „братята” и „сестрите” нямаше да ме оставят на мира. Хора. Какво им беше толкова хубавото? Безсмислена е била каузата на Прометей според мен. Поне в това отношение подкрепям Зевс...

- Не съм ви виждала преди. Коя сте вие? – трябваше да продължавам с официалния тон в случай, че се окажеше учителка. Не беше изключено и да е моя учителка. Това, че не посещавах часовете не беше по тяхна вина.

Повдигнах вежди, усмихнах се съвсем леко и още по-незабележимо кимнах. Изненадах се от промяната в поведението й, но не го показах. И все пак.. сто и осемдесет градуса, наистина. Извърнах се и като наближих края на кея, седнах на известно разстояние от нея, в случай че близостта ми й се стори неудобна и потопих (вече) босите си крака във водата. Двете мълчахме, когато момичето ме попита с все същия тон на уважение коя съм. Подсмихнах се и като раздвижих крака, започнах да създавам вълнички във водата.
-Казвам се Атина. - отговорих просто. Имах и други имена, като например Минерва, но предпочитах гръцкото си име, с което и ме познаваха тук в Лагера. Отметнах кичур от къдриците си настрана и като леко се обърнах към момичето, казах
-Ще те помоля да зарежеш официалния тон. Няма нужда от формалности. - въздъхнах и като сложих ръце назад, се облегнах на кея. Бях се замислила, когато си припомних, че не бях попитала момичето за нейното име, което не беше много учтиво от моя страна. Е, първоначално тя не изглеждаше никак дружелюбна, но може би да отвръщам на грубостта й не беше правилно - още повече, че надали би било присъщо на една богиня. Ако например Артемида ме беше видяла, най-вероятно би се засмяла и сигурно щеше да каже, че се държа като прост човек. За реакцията на другите богове и богини от Олимп дори не исках и да помислям. Не ми беше и до това - постоянно етикет, уважение и какво ли още не. Погледнах нагоре към небето и въздъхнах за пореден път, този път усещайки как макар и полека, спокойствието се загнездваше в гърдите ми. Въпреки това си припомних, че обноските бяха, за да се спазват и попитах с любопитство в тона си
-Ами ти, как е твоето име? - не настоях за повече, познавайки характера на децата на Хадес. Но нейните сили наистина не се усещаха както при другите полубогове - какво беше тя? Е, имах достатъчно мозък, за да знам, че изпускам нещо, но по въпроса за това какво беше то нямах никаква идея. Способностите й струяха от нея и не можах да сдържа желанието си да я наблюдавам в битка - бях заинтригувана да видя на какво е способна. За жалост бях достатъчно разумна, за да знам, че това най-вероятно нямаше да стане скоро. Но предполагах, че тя можеше да се равнява по способности дори с дъщеря ми. Подсмихнах се на тази мисъл и продължих да се взирам безмълвно във водата пред мен.

Атина! Богинята на мъдростта. Каква чест би било, ако сега можех да се осъзная? Казвам това без капчица ирония. Винаги бях ненавиждала глуповатите хора, не ми бяха направили нищо и все пак се намираше с какво да ме подразнят в поведението си. А сега до мен стоеше някой, в чиито умствени способности нямаше как да се съмнявам. Беше толкова… хубаво, предполагам. Не че бих се впуснала в големи разговори за глобалното затопляне с нея, просто не бях такава. Общителна, имам предвид. И нито прозрачната водата, нито времето можеха да променят това.

- Не предполагах, че сте богиня. – изказах изненадата си на глас.

Беше дошла с привидно примамливото предложение да зарежем формалностите. Но как бих могла да го направя сега, като знам коя е? Пфу! Дали бяха в приятелски отношения с баща ми? Щеше да е жалко, ако беше така. Със сигурност нямаше да си говорим толкова спокойно. Или щяхме, но всъщност зад думите ни, щеше да стои друго значение.

- Аз Диана. Утър, ако изобщо има някакво значение фамилията. Не е свързана с „божествения родител” или нещо такова.

Въпреки че чичо ми (човекът, който наричах така, но в действително не беше) носеше името Джак Утър и през 80-90 е издавал няколко албума, ценени от тогавашните разбирания за музика. Бил е солист, ако мога да бъда по-точно. Годините, в които беше отраснал той се превърнаха в мое ежедневие. Годината беше 2005, а аз се разхождах с типичната мода от 1980. Както и да е, това няма голямо значение сега. След малко не се сдържах и попитах направо:

- Какво е да си богиня? Има ли нещо като… оптимална яснота върху нещата? Върху всичко? – да, усещах, че не звуча много правдоподобно.

По описанието й и това, което знаех за боговете поначало, можех да обобщя, че беше много по-хубаво отколкото при полубоговете. Някак си по-идеализирано? Хм, възможно ли беше това? В моите представи – да. Все пак бяха богове! С право завоювали мястото си отгоре. Не бях най-добрата по Митология, но поназнайвах това-онова, достатъчно за да разбера в момента, че всъщност богинята Атина, тази, за която бях чела в учебниците си и тази която виждах тук, ми харесва. Странно, хм? На мен така ми се струва. И при мен се получаваше това странно чувство – точно противоположно, на това което би трябвало. Сега ще обясня – аз попринцип не харесвах хората. Никак, никак, както казват по детските филмчета. Тимон май беше... както и да е, това няма значение. Но виждате ли, като следим тази мисъл на социална отдалеченост, фактът, че може да харесам някого и да се притеснявам в негово присъствие изглеждаше направо комичен. А аз изпитвах това притеснение, защото някъде навътре в мен, на някое тъмно място, всъщност исках одобрението й. Пустош. Само това...

- Как усещам това да съм полубогиня? Хм, да видим. Като по закон мразя баща си, за когото съм сигурна, че вече се досещате кой е. Тук изглежда всички имаме този проблем с родителите си... – осъзнах се изведнъж. – Не, че вашите деца ви мразят. Или поне аз не бих след като се запознахме. – лека безпомощна въздишка се откъсна от мен. – Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. Има едно мрачно чувство у нас... някаква празнина, която ние пълним с омраза. Така по някакъв начин се освобождаваме от нея. Зазиждаме я в тази празнина. И така родителите ни стават безразлични. Мястото им вече е заето...

Често съм се замисляла какво ще ми стане толкова, ако започна да обръщам внимание на хората. Проблема е, че съм алергична към подобен вид взаимоотношения. Така де „малки приказки”. Биоритмите ми се нарушаваха, точно като при прекалено силна музика например. Сега ми беше ясно, че прекалявам. Натрапвам мнение по-скоро. А как мразех с мен да правят това!

- Виждате ли се с децата си? – попитах нещо, което ми е интересно, а и не исках да отговаря на предишното ми изказване. Голямо смущение ме беше налегнало.

Реших да се поразходя на единственото място , където не бях ходила - на кея . Морето бе бурно и развълнувано . Зад мен се чу глас . Обърнах се бавно и пред мен стоеше богинята Артемида . Вече бях от доста време в лагера , но досега не бях се срещала с богиня . Беше много красива . Стана ми неловко . След малко я поздравих:
-Здравейте , господарке .

От доста време не се бях сещала за лагера. Реших да отида на единственото място, което не бях посещавала до сега - кея. Малко се помотах преди да стигна там, нещо се бях размързелувала, но какво да се прави. Дори и боговете имат нужда от почивка, нали? Зачудих се дали няма да има някой на кея, трябваше ми малко компания. Когато пристигнах там, видях едно момиче. Изглеждаше хубаво и въпреки всичко външният вид лъже. Все пак отидох при нея и я поздравих. Тя ми отговори и аз я попитах:

- Как се казваш?

Артемида ме огледа изпитатерно от глава до пети , заради което се почувствах още по - неловко . Все още не можех да повярвам , че разговарям с богиня . След малко и тя ме поздрави .

- Как се казваш ? - попита тя .
- Алексис - отговорих . - Какво ви води в лагера , господарке? -попитах.

Ох, героите бяха толкова мили. Съвсем не като боговете. След като Алексис ми отговори на въпроса, ме попита какво ме води тук. Такова добро отношение не бях срещала от няколко седмици. Този лагер беше прекрасен. Е, за да се отнасят с мен така, трябваше да се старая да изглеждам възможно най-строга. Затова мигновено свалих усмивката от лицато си, а на нейно място се появи едно сериозно изражение.

- Ами, малко да си почина. - въздъхнах аз. Винаги ли трябваше да има работа? - А ти? Как попадна тук и от колко време? - попитах аз и извадих на показ изпитателния си поглед.

След като ми отговори ме попита:
- А ти? Как попадна тук и от колко време?
-Ами... един от сатирите Фърн Руис ме докара тук след като баба ми почина. Тук съм от една седмица.

Почуствах се странно , когато отговарях на въпросите ѝ . Имах чуството , че съм на разпит . Артемида ме гледаше изпитателно . До преди малко бе усмихната , а сега изведнъж ме погледна така строго , че ме хвана страх .

След като момичето ми отговори, аз свалих това изражение от лицето си и го замених с едно - малко по-човешко. Но аз не съм човек, ехо! Намръщих се. Дойдох тук да си почивам, а сега сякаш се изморявах още повече. Станах и се заразхождах по кея, задавайки още един въпрос:

- Мхм, добре, много добре. - рекох аз и се извърнах към Алексис. - Ами вие, полубоговете, с какво се занимавате. Много ми е интересно дали някой неща не са се променили от последното ми идване тук. И кой е божественият ти родител? Ще ми се да разбера. - казах аз, продължавайки разходката си по кея. Щеше да ми е полезно да знам, разбира се.

Артемида ме попита с какво се занимаваме ние полубоговете , също и кой е божествения ми родител .


- Еми не мисля , че нещо се е променило . Повечето от нас се занимават с тренировки и борби . Моят божествен родител е Афродита - отговорих .


Изнервих се . Имах чувството , че не ме взема на сероизно . Сигурно Артемида си мислеше , че както почти всичките си сестри и братя , по цял ден седя пред огледалото и единственото нещо , което ме интересува е как изглеждам . Е , не е така !! Наистина много се изнервих като ме разпитваше .

- Хубаво. - казах аз - Ами ти с какво се занимаваш? Или по-точно дали наблягаш на тренировките, или се занимаваш със старогръцки, или нещо подобно? - попитах, а момичето ме гледаше така, сякаш се каня да я погълна. - Спокойно. Аз не ям хора. Аз съм просто добрата стара Артемида. - погледнах момичето изпитателно. Дъщеря на Афродита, а? Много интересно... - Ами, ти познаваш ли други полубогове, я кажи?

Попита ме няколко въпроса един след друг.Зачудих се на кой да отговоря първо.Все повече започвах да си мисля ,че съм на разпит.Но реших да ѝ отговоря простичко:

- Ами през свободното си време рисувам и не не бягам от тренировките,всъщност много ги харесвам-да знам малко странно дъщеря на Афродита да тренира ,но...Артемида бе казала,че тя е просто добрата стара Артемида и че не яде хора,но по това как ме гледаше имах чувството,че ще ме изпепели с поглед.След това ме попита дали познавам други полубогове-Ами не ,но много ми се иска да се запозная.

Зачудих се дали щеше да измисли още няколко въпроса.Все повече и повече се нервирах,но не га показвах.

- Отпусни се малко, момиче! - заповядах аз, но с весел тон. Реших да не я плаша повече, защото не това беше целта ми. - Ако ти преча кажи да се махам, няма проблем. - започнах да тропам нервно с крак. - А и за всички поубогове е нормално да обичат да се движат. Това, че си дъщеря на Афродита няма никакво значение. - е, може и да има... - Тя поне може да си има деца, нали? - тънка усмивка пробяга по устните ми, но бързо я отпратих. Седнах на кея до Алексис и зачаках този път тя да каже нещо. Трябваше да й дам думата, все пак.

Като по чудо се отпуснах.Стана ми приятно да си говоря с Артемида.


- Ако ти преча кажи да се махам,няма проблем-тя тропна нервно с крак.
- Не не много ми е приятно да си разговаряме-казах спокойно.


Тя седна на кея до мен.Тъкмо да я попитам нещо и една вълна ме удари.Цялата се намокрих и започнах да се смея.На Артемида също ѝ стана смешно.След като спрях да се кикотя я попитах:


- Как е на Олимп?И ъъм...винаги съм се чудела какво е да си богиня.

Този въпрос не ме изненада. Всъщност, аз много трудно се изненадвам, но това е друг въпрос. Момичето ме попитак как е на Олимп - нормален въпрос за една полубогиня. Всички искаха да знаят как са родителите им, какво правят, какъв е характерът им и такива неща. Другият й въпрос обаче беше малко по-различен. На това се отговаряще доста трудно, но аз щях да имам време да помисля, докато отговарях на първия.

- Ами... На Олимп е доста... Ами същото си е. Не знам не мога да го опиша, но напоследък нещата са доста еднообразни и затова не ходя често там. Наското се отбих, но за кратко. Обикновено не е така - боговете са в спорове за разни глупости и винаги има нещо интересно. Сега не е така. Или пък аз не прекарвам достатъчно време там, за да разбера. А за другия ти въпрос... Ами не е много лесно. Постоянно си в спорове с роднините си за съдбата на света. Не е много приятно, но да не забравяме и хубавите неща. Има някои богове, с които се разбирам добре, без излишни спорове и кавги, но те са малко. И лошо, и добро, да бъда богиня е част от мен, така че нямам избор. Знам, че не отговорих много точно, но и аз не мога да го обясня. Просто едно усещане, с което живееш. - надявах се поне отчасти да съм отговорила на въпроса й. - Ако искаш да разбереш още нещо - питай.

Гледах я въпросително, докато тя мислеше какво да ми отговори. Отговорът бе дълъг и широк. Изслушах я любопитно, след което отговорих:


- Ами добре.

Никога не бях виждала майка си за това попитах :


- Между другото как изглежда майка ми? - имах чувството, че ставам нахална, но продължих с глупавите си въпроси.

Когато Алексис ме попита как изглежда майка й, бях като в задънена улица. От доста време не се бях виждала с Афродита и не знаех колко се е променила. Реших и този път да обяснявам надълго и нашироко, за да загубя повече време. Когато бях готова с информацията, която щях да поднеса, казах:

- Ами тя, естествено, е много красива, но никой не може да каже как точно изглежда, защото външният й вид се променя според идеала за красота на даден човек. А и аз не съм я виждала от много дълго време, така че няма как да знам какъв всъшност е нейният външен вид. Нали знаеш - боговете могат да променят човешката си форма.

След дългото ѝ обяснение, аз ѝ кимнах. Настана мълчание. Незнаех вече за какво да си говорим. По едно време видях делфини и заинтересувано ги гледах, мислейки за майка си. Надявах се Артемида да измисли нещо, за което да си говорим, но виждах, че и тя се е езчерпала.

Започнах да крача нервно по кея. Нямаше теми за разговор. Мислите ми препускаха по-бързо от боен кон. Накрая се сетих, че след може да направя нещо по въпроса.

- С какво се биеш? Имам предвид какво оръжие използваш? - попитах без да се замислям. - Каза че обичаш да тренираш, значи би трябвало да имаш оръжие. Какво е то? - звучах ужасно любопитно, знам, но нямах избор. Исках да разбера повече за днешните герои.

Попита ме няколко въпроса един след друг и аз започнах да обяснявам :

- Ами през повечето време използвам лък и стрели, а понякога използвам и нож.


Нямахми никакви теми за разговор за това започнах направо:


- С кой от другите богове се разбираш най-добре?- попитах простичко аз. След това добавих- И с кого изобщо не се разбирате?- да, да знам, ставам много нахална и любопитна , но нямахме никакви теми за разговор и се отчаях.