Музеят в Ню Йорк

Заглавие: Музеят в Ню Йорк Пон Сеп 12, 2011 12:06 am

МЯСТО ЗА РП

Влязох в музея с надеждата да се отърся от мислите си - което, както се досетих с твърде голямо закъснение, щеше да е доста трудно на място, което е толкова свързано с миналото, колкото би могло да бъде.
Дори след като осъзнах глупостта си, не си тръгнах. Имаше нещо успокояващо в това да разглеждам антики и да чета историите им - поне за разнообразие, се ровех в нечие чуждо минало, а не в своето собствено. Разглеждането на музеи винаги се беше оказвало доста горчиво преживяване - виждах предмети, които бях зървала за пръв път при създаването им, и които сега изглеждаха толкова стари. Не бях убедена дали това, че всичко освен мен остарявам, ме успокоява или прави тъкмо обратното, но и се отказах да размишлявам по въпроса. Поне тук нямаше кой да ме притеснява. Съмнявах се каквото и да е божествено създание да се навърта около "Метрополитън", а това беше единственото, което ми трябваше, за да харесам мястото.

Не излизах често от лагера, даже изобщо... Знаех, че навън дебнеха много опасности, но бях убедена, че мога да се защитавам сама. Ръководителят на лагера нямаше да остане много доволен, ако разбереше, че съм излязла без знанието му, но се надявах дори да не усети, че ме няма. Сред толкова много герои, надали щеше да забележи именно мен.
Хванах си такси от Лонг Айлънд до Манхатън, където смятах да отида. Платих на шофьора и слезнах точно на 5-то авеню, където попаднахме в задръстване, а на мен не ми се стоеше повече на едно място. Промъкнах се между всичките спрели коли, които нервно надуваха клаксуните си. След няколко пресечки се озовах на голям площад пред ню йоркския музей.
Реших да влезна вътре, тъй като така или иначе нямаше къде другаде да отида. Малко антики и прах от старите времена нямаше да ми се отразят зле. Да, вярно, че живеех сред подобни оръжия и гърците все още имаха същите навици, но исках да видя как е било преди години.
Разходих се и разгледах обстойно всички артефакти, които ми се сториха доста интересни. Спрях се пред една златна амфора, която се осветяваше с прожектори от всички страни. Можех да видя отражението си в стъклото, зад което стоеше. Освен моето отражение, забелязах и това на едно доста познато момиче. Обърнах се и пристъпих няколко крачки към нея. Все още не можех да видя лицето й, защото беше с гръб към мен, но бях убедена, че я познавам.
- Ейлийн? - възкликнах въпросително и поставих ръка на рамото й.

Толкова бях погълната от историята до една от статуите, че не забелязах кога някой ме е приближил - което беше доста необичайно за мен. Усетих се едва когато въпросния някой ме докосна по рамото и се обърнах рязко.
Зад мен стоеше момиче с дълга руса коса, малко по-млада от мен - е, или поне що се отнасяше до видимата ми възраст. Изглеждаше много позната, но все пак ми отне няколко секунди да се сетя коя е.
- Виктория? - вдигнах вежди при вида на полубогинята, която бях срещнала в Лагера на Нечистокръвните. Тъй като прекарвах повечето си време в лагер Юпитер, не бях съвсем наясно с политиката на гръцкия, но бях почти сигурна, че героите не излизат често от там - опасности, чудовища и прочее. Аз самата рядко се изправях пред подобни неща. Единственото, което ме застрашаваше по-често, беше Хефест, но за това си имаше обяснение - все пак бях дъщеря на Арес и Афродита. Ядосвах го само със съществуването си
Отърсих се от мислите си - които не взимаха много приятна насока - и върнах вниманието си към Виктория.
- Да не би да ти е възложен подвиг? - попитах с любопитство, като сниших леко глас. Вероятно въпросът беше глупав - какъв подвиг би могъл да се върши в музея? - но се бях почувствала длъжна да попитам.

Подвиг? На мен? Усетих как ме напушва смях. Винаги си бях мислила, че ще си умра без да излезна от лагера на подвиг. Какво би могла да направи една дъщеря на Афродита? Всички бях с убеждението, че ние трябва да си седим на сигурно в Лагера на Нечистокръвните и да отглеждаме рози. Аз не бях съгласна с това, че сме напълно безполезни, но на кой му пукаше за моето мнение.
Както и да е, идеята беше, че не биха ми възложили подвиг и въпреки че беше забранено, бях почти сигурна, че никой няма да забележи липсата ми. Още повече, че до колкото си спомнях, можех да посещавам семейството си по всяко време, така че това беше достатъчно добро извинение.
- Не, Ейлийн, не са ми възложили подвиг. Просто се задушавах там, защото ежедневието ме побъркваше. Нуждаех се от разнообразие, разбираш, нали? Ти самата обикаляш света постоянно - рекох и се усмихнах.
- Е, какво търсиш тук. Не трябва ли да си в Лагера? - попитах след това. Да, тя беше чистокръвна богиня и за нея нямаше толкова големи препятствия, а и беше по-силна от повечето герои, така че можеше да се защитава сама.

Измъкнах се незабелязано от Лагера, озовавайки се в Ню Йорк. Имах глупава усмивка на лицето си и се чувствах като някое 5 годишно, което е направило беля, но му се е разминало. Затова реших поне да оползотворя времето си с нещо полезно и влязох в музея. Беше огромно, точно както го помнех от предния път, когато бях идвал тук. Харесвах гръцките артефакти, а сега, след като знаех кой е баща ми, разглеждах тези с Посейдон на тях по-внимателно. Обикалях музея и така се бях втренчил в изложените експонати, че се бутнах в някого.

-Изв... - понечих да се извиня, но вдигнах поглед и видях пред себе си червенокосо момиче. От нея струеше такава сила, че просто нямаше как да е човек. Не можех да видя нищо необикновено в нея, но инстинктивно го усещах и тихо попитах

-Ти си като мен, нали? Полубог... - извърнах се, забелязвайки до нея друго момиче, което пък беше русо. Двете така ясно се открояваха от останалите... или поне в моите очи беше така. Знаех, че трябваше да са от Лагера. Усмихнах се, леко сконфузено и също толкова тихо прошепнах

-Обзалагам се, че сме сълагерници, макар че не се познаваме... Аз съм Трей. - представих се, като не знаех дали нямаше да ме помислят за откачен и сконфузено сложих едната си ръка зад врата си, местейки погледа си от едната към другата. Дам, безспорно и двете не спадаха към вида на обикновения човек...

Засмях се, когато Виктория попита за лагера. За мен не правилата, които лагерниците спазваха, не важаха толкова стриктно. А и все пак не можех да й кажа, че прекарвам по-голямата част от времето си в лагер Юпитер. Още когато за пръв път бях видяла и двата лагера за полубогове, родителите ми ме бяха накарали да се закълна в реката Стикс, че няма да споменавам нищо за това на никого.
Преди да мога да отговоря на Виктория обаче, до нас се появи и едно момче. Беше тъмнокос - или поне така изглеждаше на тази светлина - и това бе всичко, което можах да забележа, преди да осъзная, че не е смъртен.
Можех да позная по аурата му, че е полубог. Просто нямаше начин да не е; бях свикнала с тях през годините и можех да ги разпознавам само от един поглед.
Предположенията ми се потвърдиха, когато той заговори за лагера - отначало леко притеснено, сякаш се надяваше да не го помислим за луд - и аз се усмихнах.
- Почти. - отвърнах на въпроса му дали съм полубог. - Аз съм дъщеря на Афродита и Арес. - погледнах към Виктория и реших да представя и нея. - Това е Виктория, дъщеря на Афродита. - подадох му ръка за поздрав. - Ейлийн Белкор. Приятно ми е.

Докато с Ейлийн разговаряхме, до нас се приближи едно непознато момче. То заговори за лагера на нечистокръвните, първоначално по-плахо, но след това, очевидно вече беше убеден, че сме полубогове и започна да говори по-уверено.
Ейлийн му обясни, че тя самата не е полубог, а след това сметна за нужно да представи и мен. Усмихнах се леко и я погледнах.
- Благодаря, Ейлийн - казах леко остро аз, защото мислех, че мога да кажа името си и без нейна помощ. - Приятно ми е...Трей - рекох и подадох ръка, за да се здрависаме.
Това да срещна герой в града доста ме успокои. Така, ако все пак успееха да ни спипат, което беше доста съмнително, щяхме да го отнесем дружно. Но все още не мислех, че някой изобщо ще забележи отсъствието ни.
- Е, ти какво правиш тук? Нали беше против правилата да излизаме от лагера?
Странно, че го питах след като самата аз бях в музея, но аз често правех неща, които не трябва и то от чиста глупост. Беше типично за мен да действам импулсивно и непремерено.

П.П.
Съжалявам, че е толкова кратко.

» Паркът в Ню Йорк
» Плажът в Ню Йорк
» Кафенето "Ню Йорк Сити"