Терасата на мислите

МЯСТО ЗА РП

Излязох на терасата. Това, може би беше любимото ми място на Олимп. Беше тихо и спокойно, но не беше достатъчно за моите капризи. Да, беше ми любимото място само на Олимп. На Земята имах друго. Лагерът на Нечистокръвните. Много обичах да ходя там, но сега нямах време. Дойдох тук, с надеждата да срещна някой. Отдавна не се бях виждала с доста от боговете, така че не исках да оставам сама точно сега. Един свободен миг, само един. Нямаше да го пропилея. Докато чаках някой да се появи магически се загледах в небето.

Отдавна не се бях връщала на Олимп. В лагера си имахме достаю работа напоследък. От нищото изскачаха нови полубогове и гидовете едвам смогваха, затова трябваше да помогна. Знаете ме. На всяка манджа меродия съм. Имам пръст в почти всичко! Е в известна степен беше така, но дори баща си не можех да намеря! Та, разхождах се безцелно из общирните зали, а мислите ми блуждаеха. Погледът ми обаче се спря на някой, който беше на терасата на мислите. Не беше еди-кой си, а Артемида. Пресвети татко, с колко безсмъртни щех да се запозная този месец! та пръстъпих леко. Бях облечена с морско-зелена рокля и държах в ръка обувките си.
-Господарке.-поизнесох тихо, като се поклоних.

Усетих нечие присъствие зад гърба си, но това не беше кой да е, а Хататила. Много бях слушала за нея.

- Здравей! - рекох аз. - И зарежи това "господарке", за сега, става ли? - беше добре възпитана, за разлика от мен. Според етикецията, не трябваше да говоря така, но какво да се прави. Сега имах доста работа и се нуждаех от почивка. Това включваше всичко от Земята до "господарке". Забелязах, че държи обувките си в едната ръка, но не казах нищо. - Какво те води насам? - попитах аз, като се стараех да прозвучи по-небрежно, а не със сериозността, която тонът ми обикновено издаваше. Все пак можех да кажа това, вместо обичайното, заплашително "Какво търсиш тук, момиче?".

Беше симпатично момиче. За момент се зачудих дали няма да иска да стане ловджийка, но бързо прогоних тези мисли от главата си. Не ми беше и до това в момента. Погледнах към нея и зачаках да ми отговори.

-Както пожелаете. -усмихнах се лико. Мне хич не ме бива да си крия чувствата. Точно сега се радвах че се запознавам с толкова важен олимпиец като Артемида. Сигурно аурата ми сиаеше в морско-зелено. Това беше обичайният й цвят и според мен издаваше чия дъщеря съм. Създадох едно водно кълбо и се заиграх с него. Успокояваше ме. Е, какво да се прави. Странна птица съм си. Впричем, така и не намерих баща си. Този мой татко вечно се шляе нанякъде и все не е там, където трябва, идиотът му с идиот. Сигурно не е прилично да обиждам собствения си баща, но мислено продължавах да го ругая и да го наричам какъв ли не. След поредната вълна цветисти ругатни се обърнах към богинята и я попитах.
-От колко време сте на Олимп?

Хататила беше много мила. Харесах я от пръв поглед.

- От няколко дни, мила. Реших да си почина малко от... - въздъхнах - От всичко. - реших да не ставам любопитна, но все пак я попитах. - Ами ти, от колко време си тук? - усмихнах се.

Забелязах водното кълбо, с което си играеше. Цялата тази работа беше много интересна. С каква лекота движеше водата. Понякога завиждах на Посейдон и децата му за тази дарба. Загледах се в кълбенцето й и се замислих ако две трети от земната повърхност беше вода, какво ли щяха да направят всички деца на Земетръсеца заедно. Засмях се, защото обичах работата в екип и въпреки това от месеци не се бях чувала със семейството си. Това беше странно.

-Амиии, от няколко часа. Реших да спра малко от...издирването на татко.-както вече сами се досещате, продължавах да ругая! Еми, какво да се правя. След поредната ругартня по адрес на баща ми, стиснах ръка. Куълбото стана на леден къс и се натроши на парченца. Бях бясна на баща си, а като се имаше предвид, че никога не му бях ядосана, това си беше шок! Аз съм си луда. Никога не съм същата като преди 5 минути. Сменям си характера поне 10 пъти в денонощие.

Веднага щом спомен баща си и търсенето расбрах, че нещо става. Може да не бях Афродита, но дори без нейните сили, аз усещах, че Хататила е ядосана. Опитах се да я успокоя, но май не се получи, а и аз не съм добра в тези неща.

- Спокойно, недей така. С право си бясна, но недей да се сърдиш толкова. Все отнякъде е се появи този твой баща. Не е изчезнал, знаеш, завинаги. - "Да се надяваме." помислих си аз. - Имаш ли нещо против да те наричам Хати? - усмихнах се любезно аз, сменяйки темата. Един релаксиращ масаж щеше да ни дойде добре и на двете, жалко, че не знаех откъде да го домъкна.

-Нем. Приятелите ми също ме наричат така. Пък да не говорим за Нико.-той ми беше любимият брат и определено беше любимият син на Посейдон. С него се разбирахме страхотно и от време на време го учех на някой мой номер. Обичах си братлето толкова много. Щеше ми се да е тук с мен. Прииска ми се да му поразроша косат, която и без това си беше толкова рочава, че повече оттова накъде? А а споменем ли пегасите...."Шефке", "господарке", "госпожице", "мис" и тям подобни щуротии...

- Сигурно имаш много приятели, Хати, а който има приятели обикновено има и по един-двама човека, с които не се разбира особено добре. - усмихнах се аз. От колко време не бях разговаряла с някой нормален. Имам предвид с някой, който не е дразнещо чудовище, което трябва да убия, или дразнещ човек, когото трябва да разкарам.

Не обърнах внимание на факта колко съм гладна, а продължих да изучавам лицето на богинята, стояща пред мен. Беше много красива и никой не можеше да го отрече, а морскозелената рокля, която носеше, щеше да издуха всички дизайнери, или да ги вдъхнови. Обувките, които носеше в ръката си също не бяха за изхвърляне, даже много повече от това. Бяха страшно хубави, но стига съм мислила за дрехи. Пред мен стоеше богина много по-важна от тях. И много по-могъща. Подпрях се на парапета и зачаках Хати да каже нещо.

-Обикновено се разбирам с всички, макар че пегасите ме дразнят с титлите, които ми приписват...и конете...и зебрите...и всички конеподобни в това число и морските кончета. Особено пегасът Блекджак.-избърборих всичко това на един дъх. Сигурно се питате как не ми е свършил въздуха? Еми така! Имам истински талант да оплитам нещата и бях сигурна, че Артемида не бе чувала по-оплетено изказване от моето. Специализирах се вече в това. Бих изкарала диплома по оплитане на изказванията още първите минути. Странна си бях и това е.

Определено обичаше да говори, но това ми харесваше. Изглеждаше весело момиче, веднага ми повдигна духа. Не се изненадах, че се разбира с всички, кой не би искал да я има за приятел?

- Успя да ме объркаш, признавам ти. Малко хора го могат. Богове, имам предвид. - казах това бавно, с обичайната сериозност в гласа ми и заплашителното изражение. Чудех се как ли Хататила щеше да реагира на това.

Нямах намерение да я изям, а само да се пошегувам, което и без това правех рядко. Погледнах я със сериозния си поглед и зачаках да видя реакцията й.

-О, здравейте? Как е хавата?- извика Дара, веднага щом забеляза двамата души на Терасата на мислите. За първи път идваше тук и то по погрешка, макар в момента спешно да и' трябваше място за размисъл, особено след срещата със сина на Атина.
-За тези, които не ме познават: Дара Рид, приятно ми е- дъщерята на Хермес се усмихваше ангелски. И изведнъж усмивката и' помръкна.- Господарке Артемида!
Дара сведе глава в знак на уважение и докато зяпаше обувките, поруменя. Срещаше се най-сетне с Артемида и да вземе да се изложи! Това беше един път! "Да, явно мога да оплескам всичко само с три думи", въздъхна Рид, "Май ще трябва да поработя над характера си." Дара се опита да си набие в главата горното, но то почти веднага след това изхвърча от ума и'.
-Господарке Артемида, много се радвам да се запознаем- успя да измънка момичето и направи бегъл опит за усмивка. Не се получи особено зле.

Охоо, нов човек. Тоест богиня, при това дъщеря на Хера и Хермес. Не питайте от къде разбрах, не знам! Просто усетих аурите на двамата богове.
-Здравей, Дара. Аз съм Хататила.-усмихнах се закачливо. Обичах да се срещам с нови хора и да създавам нови приятелства. Приятно ми беше сред богове и полубогове. Както вече знаете, аз СЪМ си особнячка и ми харесва този факт. Обичах да съм различна и винаги е било така.

- Здравей, Дара. - усмихнах се аз. - Какво те води насам? - попитах небрежно аз, след което се надвесих над терасата. - Ооо, да! И без "господарке", засега, става ли?

Това ми напомни на предишните ми мрачни мисли... Те, обаче са друга тема. Така, така. Облегнах се на парапета и зачаках да кажат нещо, но като се замисля реших аз да ги изпреваря и попитах:

- Вие двете отбивате ли се в Лагера?

Беше ми интересно да разбера, защото не бях ходила там от доста време. Дали се беше променило? А дали... Ох, стига толкова. Обиколих терасата веднъж, два пъти, с надеждата да кажат нещо.

-О, ами да- усмихна се Дара.- От там идвам. Между другото, и Атина в момента е там.
Рид се усмихна отново и погледна към Хататила. Дъщеря на Посейдон, много интересно. Какво ли търси на Олимп. Или кого? Дъщерята на Хермес всъщност обикаляше Олимп, новия си дом. Искаше да познава мястото, където щеше да прекара вечния си живот. А самата идея за "вечен живот" си я плашеше не на шега. Особено след като се беше запознала с онзи сина на... Хм, да, няма значение.
-Там е страхотно. Напоследък има доста народ- Рид прехапа устни." Всичко ли трябва да докарвам до...О, стига!", помисли си момичето, но продължи да се усмихва.
-Ами ти, Хататила?- попита я с надеждата да престане да мисли за обречения си живот.

За по-малко от секунда се телепортирах обратно на Олимп, оставяйки Нико и момичето, което не познавах, сами в Лагера. Не бях идвала скоро на терасата и се усмихнах, като облегнах ръце на парапета и се загледах напред. Беше красиво и сякаш нямаше край, а и името на мястото му подхождаше добре - сега можех да остана поне за малко на спокойствие с мислите си, които не бяха особено ведри. Отдавна не бях виждала Ана и тя ми липсваше. Липсваха ми и другите от Лагера... Въздъхнах и сведох леко глава.
"Анабет? Чуваш ли ме?" Опитах да се свържа с нея, но безуспешно. Явно мисиите отнемаха цялото й време сега. Отново се съсредоточих, за да опитам отново, но концентрацията ми беше прекъсната от звука на нечии стъпки.

Денят бе прекрасен, слънцето грееше, птичките пееха и аз щях да бъда в изключително добро настроение...ако не трябваше да идвам до Олимп. Не бях стъпвал тук от бая време. Всъщност последният път бе когато изтеглих късата клечка и ме прокудиха в Подземното царство. Да, прекрасни спомени...
Мислите ми бяха като буреносни облаци, а около мен се стелеше сивкаво-черна мъгла, отразяваща напълно настроението ми.
- И всичко това заради брат ми...- въздъхнах раздразнено, крачейки по големите коридори. Помнех перфектно пътя(или поне си мислех, че го помня), преди да разделим силите с братята ми прекарвахме доста време тук. За нещастие това бе преди много много време. Имаше малки промени от тогава, явно някой си бе поиграл с дизайна и устройството на мястото. Стъпките ми отекваха и пълната тишина донякъде ме дразнеше. Бях свикнал с непрестанен шум от писъци и горящи огньове, все пак в Подземното царство не е особено тихо. Но тук...това бе пълната противоположност на дома ми. Всичко бе толкова чисто, светло и тихо. До такава степен усещах хармонията, че вероятно можех да я нарежа и наредя във формата на кубчета в някой от ъглите. Колкото по-спокойно бе, толкова по-напрегнат бях аз. Бръчицата между смръщените ми вежди вече заплашваше да стане трайна част от изражението ми, затова разтърках очи с палец и показалец, отново оглеждайки се. И не след дълго(макар да ми се струваше като цяла вечност) долових нечие присъствие. Заковах се на място, обръщайки се наляво. Трябваха ми само няколко секунди, за да разбера, че това със сигурност е бог или богиня. Но все още нещо ми убягваше, така и не установих кой точно е там. Щеше да е изключително глупаво да извикам, питайки, затова просто бавно се запътих към...явно терасата? Да, определено имаше нови неща. Стиснах устни, така че да заприличат на тънка линия, и само след няколко секунди вече бях на терасата.
- Атина...много време мина.- поздравих със смесица от сарказъм и раздразнение, но все пак се усмихнах. Е, не беше особено лъчезарна усмивка, по-скоро гримаса, но тя щеше да схване идеята. Срещнах погледа й, все още стоейки в сенките, така че слънцето да не ме заслепява.

Оказах се стояща срещу Хадес, на когото принадлежаха стъпките, които бях чула точно преди той да се появи на терасата. Около него се стелеше сивкава мъгла, а отдалеч си личеше, че отново не е в настроение. Това не беше нещо ново - рядко го виждах доволен, а и отдавна знаех, че променливият характер си е част от него. Обаче всеки път се усещах напрегната, когато го видех в едно от тези му "ведри" настроения. Инстинктивно отстъпих крачка назад, защото да си го признаем - можеше да ме довърши вероятно само с мисъл, неговите сили значително превъзхождаха моите. Обаче секунди след като се беше появил той ме поздрави и една от много редките усмивки се появи на лицето. Нямаше как да не съм изумена, но въпреки това успях да се стегна разбира се и отвърнах на изражението му с една от моите усмивки.
-Така е. - потвърдих и кимнах, премълчавайки факта, че се учудвах, че е дошъл на Олимп, тъй като появяванията му тук определено не бяха чести.
-Хубаво е да те видя.. - започнах, макар че очаквах да не ми повярва, така че продължих искрено -..и неочаквано.
Продължих да се усмихвам, канейки се да попитам за причината, поради която е тук, но знаех, че надали щеше да му е приятно да го разпитвам. Всъщност се съмнявах самото ми присъствие да му е особено приятно, но за разлика от други неща, нямах власт над случайното съвпадение, че се засичахме на Олимп.

Тя моментално се отдръпна крачка назад при вида ми.
` Ама си ми лъчезарен!`- смъмрих се леко наум, опитвайки се да овладея поне мъглата. Не исках да плаша всеки срещнат, пък и се набивах на очи. А последното, което исках бе да се насъберат около мен поне 10-ина бога, обсъждайки причината за идването ми.
- Така е, това е доста неочаквано.- типичната иронична усмивка разцъфна на лицето ми, докато правех крачка напред, излизайки в светлината.
- И на мен ми е приятно да те видя, Атина.- довърших, но си личеше, че такива реплики и държание са новост за мен.
Мъглата бе намаляла, вече изглеждаше просто като зловеща аура. Присвих очи заради ярката слънчева светлина и за миг ми мина през ума една интересна мисъл, но скоро се отказах. Едва ли Зевс щеше да е доволен ако изведнъж над небето се издигне мъгла, все пак това си бе неговото царство. Със същият успех можеше да заблести слънце в Тартар. Отново присвих устни замислено, при което се извърнах наполовина към Атина.
- Случайно да си виждала...брат ми?- думичката `брат` излезе по-скоро като обида. Е, не бе тайна, че с него не се обичахме особено, но вероятно щеше да ми се наложи да уточня.
- Великият всемогъщ Зевс!- иронията струеше от гласа ми, когато възхвалих силите му. Но така само си влоших настроението, а в очите ми заблестяха пламъци...буквално. Прокашлях се леко, примигвайки, така че да не изглеждам толкова зловещо и отново я погледнах. Все пак трябваше да има разнообразие, нямаше да е лошо да ме виждат и в добра светлина...от време на време...но не много често.

Ъм.. Хадес определено ме плашеше понякога. И без да съм го питала, ми стана ясно защо е дошъл на Олимп. Радвах се, че нямаше предвид Посейдон, защото нямах представа къде е, но също така не знаех къде е и баща ми.
-Не, не съм го виждала. - поклатих отрицателно глава и срещнах погледа му, в който допреди малко се виждаха пламъци. Той беше единствения бог, който смятах за непредвидим и си беше предизвикателство за умствените ми способности, въпреки факта, че бях богиня на мъдростта.
-Мога да му предам, че си го търсил, ако го видя. - предложих учтиво, в отговор на още по-изненадващите му думи от по-рано, че също се радва да ме види. Каза го толкова сковано, че се съмнявах наскоро да е употребявал такива думи. Беше наистина необичайно и въпреки напрегнатата ситуация, събрах в юмрук пръстите си върху парапета, тъй като една мисъл ме беше ядосала, само че естествено той нямаше как да знае за това, а и нямаше вина за постъпките на другите. Осъзнах, че се бях отнесла и като гледах Хадес в очите, попитах с уважение
-Как е Персефона? - надявах се това, че питах да не го подразни. А и все пак с нея се виждахме само, когато посещавах Подземното царство, а подобно на неговите визити тук, аз също не ходех там често, най-вече за да не го ядосвам. Въпреки това исках да свикна с компанията му, но отново редките срещи не помагаха особено. Усмихнах се и пристъпих към мястото, където той беше застанал на терасата, отново облягайки се на парапета, но този път с гръб към него.

Личеше си, че нещо се върти в ума й, но се отказах да питам. Загледах се в изражението й за момент, но скоро отклоних поглед. На хората не им ставаше приятно, когато някой ги гледа втренчено повече от 10 секунди. Боже, поведението ми бе като на извънземно. Учтиви разговори, непринудено държание и лъчезарно поведение...това бяха толкова нетипични за мен неща. Дори в момента си личеше, че ми е неловко, макар да се опитвах да поддържам не толкова плашещо изражение на лицето си, стойката ми ме издаваше. Накрая просто въздъхнах, потривайки очите си с ръце отново. Слънцето ме дразнеше и това определено не помагаше да се отпусна, така че да водя нормален разговор. Изпънах ръката си напред и в нея се появиха тъмни слънчеви очила. Е, `появиха` едва ли бе точната дума...Отстрани изглеждаше така сякаш бавно се образуваха от черна мъгла, постепенно приемайки очертанията на очила. Накрая добиха здравина и мъглата се разсея, а аз стоях със слънчеви очила в ръка. Сложих ги с плавно движение и мислено въздъхнах облекчено. Да, така определено бе по-добре.
Отново се обърнах към Атина, явно ми бе задала въпрос. Намръщих се за миг, след което осъзнах какво ме е питала. Персефона...Прокашлях се неловко, правейки няколко крачки към срещуположната страна на терасата, отдалечавайки се от Атина с бавни стъпки.
- Ами...- започнах, като полагах големи усилия да подбирам думите си. Истината бе, че не знаех как е, от няколко седмици не я бях виждал. Можеше дори да се каже, че я избягвах, а причината за това липсваше.
- Хм...добре е...Предполагам.- последното го измърморих под нос, не знаех какво да й кажа. За няколко мига останах неподвижно, взирайки се в далечината, след което рязко се завъртях към богинята и махнах дългото си катраненочерно палто. Под него бе тъмносивата ми риза с цвят на буреносни облаци и черните панталони, напомнящи на дънки или джинси. Пуснах палтото и още преди да докосне земята, то също се разпадна в черна мъгла, която бързо се разнесе.
- А при теб? Нещо ново с...ъм...децата?- засмях се леко, поглеждайки я. Честно казано, не знаех какво да я попитам. Е, вероятно можех да питам за Персефона, тя я познаваше вероятно по-добре от мен и знаеше какво обича, какво мрази и какво би я зарадвало. Но това не ми се струваше като удачна тема в момента, пък и нали това бе моя работа? Щеше да си е направо срамно да задавам такива въпроси на Атина при условие, че тя виждаше съпругата ми толкова рядко. Усмихнах се, опитвайки се да изглеждам лъчезарен, но имах лекото предчувствие, че това държание е дори по-зле от обичайния ми остър тон и саркастични отговори...

Хадес отговори уклончиво на въпроса ми за Персефона и това ме накара да се запитам дали не се е случило нещо. Разбира се, не беше моя работа, макар и да харесвах Персефона и компанията й, когато се виждахме и беше възможно. А преди да отговори, той отстъпи назад, сякаш той беше уплашен от мен. И тъй като всъщност беше точно обратното, това ми се стори доста абсурдно. Изненадана и слисана се вгледах в лицето му, и изненадата ми се увеличи, когато установих, че всъщност той май се чувстваше неудобно. Хадес да се чувства неудобно? Това за мен беше равно на това Тартар да замръзне. Е, ако се случеше, надали щеше да зарадва Хадес. Подсмихнах се на тази мисъл и тъкмо щях да пристъпя към него с цел да кажа нещо незначително, което да поразведри атмосферата, когато той ме попита как са децата. Това ме подсети за носталгията ми и това колко ми липсваха всички и усмивката ми изчезна. Отместих поглед встрани, като казах
-Добре са, но ми липсват. - думите ми изненадаха самата мен, тъй като да призная това точно на него си беше нещо ново. А и най-вероятно само го карах да се чувства неловко, отново. Въздъхнах леко, но така че да не забележи и се насилих да се усмихна, като отново срещнах погледа му и казах, вече по-ведро
-Както и да е. А.. как са нещата в Подземното царство? - не че можеха да са по-различни от обикновено, но го уважавах достатъчно, че поне да попитам, въпреки че никога не можех да предвидя как ще реагира на думите ми или ще отговори на зададен въпрос. Може би това беше причината освен напрегнато, да ми е и интересно в неговата компания.

Когато ме попита за Подземното царство не се сдържах и гръмкият ми смях огласи терасата.
- Как са нещата в Подземното царство ли?- повторих въпроса, все още усмихвайки се.- Ами...как да са, знаеш. Огньове, хора се мъчат, други пък си живеят живота...нищо ново.- вдигнах непринудено рамене, като все още се смеех, но не толкова силно. Направих няколко крачки, не ме свърташе на едно място, но за сметка на това настроението ми значително се бе подобрило.
- А защо питаш?- наклоних глава към нея, така че да я погледна за миг, след което се облегнах на парапета на около 2 метра от нея.
- Да не си решила да ме навестиш?- вдигнах едната си вежда, все още с крива усмивка. Мъглата бе изчезнала изцяло, но въпреки това аз си изглеждах мрачно.
- Всъщност, това никак не е лоша идея. Трябва да ми дойдеш на гости, Атина.- отново се засмях леко, приближавайки се към нея.- Много малко хора ме посещават, не знам защо. Атмосферата ли не им харесва, не си падат по виковете ли...А може би Маркъс е виновен, току-виж имат страх от дракони.- вдигнах рамене, придавайки си замислен вид.- Това винаги ще си остане мистерия за мен.- погледнах я отново, срещайки изненаданият й поглед.
- Наскоро не са идвали герои при мен, нямам забавления. Преди можех поне да им стъжня живота, подлагайки ги на всевъзможни изпитания, за да видя дали ще оцелеят. А сега...да не би тук да сте забранили подвизите?- махнах с ръка към двореца зад себе си. Е, признавах й го, бе успяла да ми оправи настроението. Ако не друго, можеше дори да се каже, че я харесвах, със сигурност ми бе по-приятно да си говоря с нея, отколкото да споря с упорития ми брат.

О, уау. За първи път от.. и аз не знаех колко хилядолетия виждах Хадес да се смее. Усмивките му си бяха рядкост, да, но да се смее и да е в добро настроение? Уоу... Май трябваше да викнем Хермес да разпространи новините. Бях напълно изумена и доста приятно изненадана от ведрото му настроение. Мисля, че също така за първи път го виждах да се държи непринудено. Беше тотално различна и нова (поне за мен), черта на характера му. Определено трябваше да си призная, че го виждах в нова светлина и това ми хареса. Засмях се и отвърнах
-Явно всички задаваме глупави въпроси, не мислиш ли? - усмихнах се и като повдигнах вежди леко нагоре, добавих
-Май за първи път ме каниш да те посетя... И определено не бих пропуснала да приема поканата ти. - усмихнах се и както се бях облегнала на терасата, си припомних и недоумението му, че вече рядко някой посещава Подземното царство. Подсмихнах се и с искрена и широка усмивка отидох до него и леко го побутнах с пръст, като казах
-О, наистина не се знае защо боговете не ходят в царството ти... Може би заради твоето "Пипни ме и си мъртъв" отношение? - предположих развеселено, като съвсем леко го дразнех. Но разбирах за какво говореше, тъй като миналите времена понякога липсваха и на мен, а факта, че вече нямаше истински интригуващи битки, които да наблюдавам, ме натъжаваше. Хората вече бяха... как беше думата? Модерни. Ъх. Поклатих глава и все още с усмивка казах
-Не мисля, че ние сме причината, Хадес. Определено не сме забранявали на хората каквото и да било. А и кога ли са ни слушали? - повдигнах рамене, някак примирено, като една идея ме осени и я изказах на глас
-Но мога да ти предложа да се отбивам по-често при теб. Надали ще замени подвизите, но все пак. - засмях се за кратко, осъзнавайки, че Посейдон беше прав - ние си оставахме семейство, без значение какви бяха отношенията помежду ни. А една такава промяна между моите с Хадес си беше интересна...

» Терасата на мислителите
» Из мислите на Лафонте ..