Фонтанът между общежитията

Фонтанът

Идеално място за разпускане между битките и часовете.

Седнах на фонтана и полека въздъхнах. Задълженията на богиня понякога можеха да бъдат доста уморителни, а и хората все по-малко зачитаха мъдростта... Но трябваше да си върша работата и това и правех. Наведох се и леко загребах малко вода от фонтана, оставяйки я да се стече измежду пръстите ми. Бях изтощена и исках да отида на Олимп, за да си почина за няколко часа, но преди това имах нужда да подредя мислите си и затова се спрях тук.
Неочаквано чух стъпки на известно разстояние от мен и леко се усмихнах. Някой идваше, а нямаше да е лошо да се насладя и на малко компания. Извърнах се наполовина и видях към мен да пристъпва Катрин.

Вървях из лагера в 12 през нощта. Кой го прави? И то през ваканцията. И все пак кой, ако не богинята на лудостта?!? Понякога се замислях над това и решавах, че е вярно. За всичко си има причина или поне предпочитаме да мислим, че е така. Може би и това не бе просто случайност. Хората наричаха другите луди, защото за по-различни. Аз бях готова да виня тези, които го правеха. Да... може би лудостта не бе просто моя титла. Някои казват, че това кое представяме, всъщност представя нас. Сякаш ние сме направени точно заради това - богиня на раздора, богиня на ловът...
Докато вървях, проверявайки лагерът за някакви нередности, ми се стори че видях някой в далечината. Там до фонтанът. И тъй иначе нямаше какво друго да правя, реших да проверя. Ако беше ученик поне щях да имам удоволствието да му накарам. Повечето хора обичат деца. И това ли трябва да се нарече лудост?!?
- Атина? - ахнах аз, като я видях до фонтанът. Беше минало толкова много време от последното ни виждане. Страхувах се, че няма да я позная, но ето сега тя беше тук.

Изненадата беше първата ми реакция и очевидно се беше изписала и на лицето ми. Само че реакцията беше взаимна, защото и Катрин изглеждаше изумена, че ме вижда - наистина беше минало доста време.
-Атина? - попита, но въпросът й беше по-скоро ахване. Усмихнах се, като станах и се доближих до нея.
-Катрин? Това наистина ли си ти? - невярващото изражение, че я виждам, се беше изписало на лицето ми. Изобщо не бях очаквала да я срещна, още повече сега, когато всички бяха във ваканция.
-Наистина се радвам да те видя! Мина колко... Дори не съм сигурна преди колко време се видяхме за последно. Май беше по време на проблемите с Кронос и символите на боговете?
Засмях се за кратко, като продължих да се усмихвам. Радвах се, че я виждам. Нямах представа къде е била през всичкото това време, но май нямаше и значение.

Богините са красиви, млади, незасегнати от времето. Такава беше и Атина. Все още толкова красива и непроменена. Сигурно беше хубаво да бъдеш някого, живял толкова време, видял толкова много, правил и опитал всичко. Невероятно е дори да си го помислиш. Но така бе с всички богове родени тогава. Обаче само някои ми бяха толкова интересни, че да си мисля за тях. Имаше и такива, с които не общувах. Защо? Просто нямаше какво да си кажем. Баща ми, например. Аз приличах на него. Повече отколкото предполагах, но това не беше достатъчна причина. Поне не и за мен.
- Права си. Последно се видяхме тогава. - усмихнах се приветливо на Атина. Какво ли беше станало през цялото това време. Седнах при нея. - Разказвай! Какво прави? Къде беше?
Чудех се дали да я попитам за Анабет, но имаше време. Може би по-късно.

От няколко дни стоях само в стаята и затова реших да поизляза навън. Времето
беше приятно, въздухът беше чист. Какво друго му трябваше на човек. Е, на мен
точно ми трябваха доста повече неща. Къде отидоха добрите приятели, къде отиде
забавата? Нито едно от тези неща го нямаше в моя случай. Последният път когато
говорих с някой беше... Да видим. Една, две седмици? Толкова бяха. След като бях
прекарала толкова време в една стая, сега се нуждаех от чист въздух. И то много.
Когато излязох навън, слънцето ме заслепи. Все пак след няколко дни без дневна светлина, това е нормално. Отправих се към първото място, което видях и това беше Фонтанът. Наистина беше много красив, с тази фина изработка. Жалко, че не служеше за нищо повече от облегалка на някой заблуден лагерник, нуждаещ се от почивка, като мен. Та и аз, като всички останали, отидох до Фонтана и се подпрях на него. Не ми се искаше да оставам сама на това прекрасно място. Беше толкова вдъхновяващо, че за миг си помислих дали не е свърталище на някоя от музите. Бързо се отказах от тази мисъл. Аз и без това знаех малко за тях, нямаше смисъл да си пълня главата с факти, измислени от мен. Изненадващо, но факт - това място действаше успокояващо, дори на луд човек, като мен. Невъзможно беше да се случва такова нещо. И аз си останах там, подпряна на ръба на фонтана, чакайки някоя друга заблудена душа да мине оттук и спорейки със себе си.

Подтиснато. Такова беше настроението ми, докато вървях из Лагера безцелно. Не гледах къде отивам, просто се нуждаех от разходка, за да разсея мрачните мисли в главата си и поне малко да приповдигна настроението си, което в момента наистина беше ужасно. Чувствах се кофти, тъй като се връщах от тренировка, която никак не беше минала добре. Възнамерявах да тренирам способностите си, целейки да подпаля чучело на известно разстояние от мен. Вместо това бях предизвикала малка експлозия и освен проваленото си настроение, бях получила и забележка да внимавам и да се концентрирам повече. Ама че късмет. Не бях виновна аз! Концентрацията ми си беше на ниво - не би трябвало да имам проблеми със силите си... А и никой от другите полубогове и полубогини нямаше моя проблем, освен първокурсниците, които започваха сега и не бяха тренирали способностите си преди това. Тогава какво ми ставаше? Не можех да разбера защо се получаваше така. Ако сега бях в някоя анимация, над главата ми вероятно щеше да има нарисуван малък сив буреносен облак, символизиращ отвратителното ми настроение и мрачни мисли. В един момент обаче вдигнах глава, усещайки се, че трябва да се огледам къде се бях озовала. И ето че бях до Фонтана. Беше адски красив - водата падаше свободно, издавайки тихо приятен шум, а цялата гледка радваше окото. Самата атмосфера, която лъхаше от цялото място, никак не беше в синхрон с подтиснатите ми мисли в момента - обстановката му беше спокойна и изглеждаше адски приятно място. Въпреки това не бях способна да му се насладя изцяло, имайки предвид проблема, който беше главна тема на мислите ми в момента. И все пак, забелязах до Фонтана непознато момиче, макар че на пръв поглед мястото ми се беше сторило пусто. Реших да я приближа и с изкуствена усмивка отидох до мястото до Фонтана, където беше седнала.
-Здравей - поздравих я, надявайки се да не прекъсвам усамотението й или нещо от този сорт.

П.с.: Извинявай за забавянето, бях на изпит..

Мрачни мисли прехвърчаха из главата ми, докато чаках удачния момент да ида на друго място. Надявах се да не се наложи, защото тук си беше много хубаво място даже. Чуруликащият шум от водата веднага оправи настроението ми. Не знаех защо, просто звукът беше много приятен и някак успокояващ. Да, да. Всичко това беше много хубаво, но и малко компания нямаше да ми е излишна, все пак. Не можеше да си стоя самичка на едно място, през целия ден. Нямаше начин, не и сама. А и с някой друг, пак не би било интересно. Докато чаках някой, също толкова самотен, колкото мен, аз чух глас зад себе си.
- Здравей. - каза момичето, точно навреме, преди да реша да си тръгна и да поскитам из Лагера.
- Здрасти. - отговорих й аз, надявайки се да не прозвучи твърде изненадано, защото наистина не ми се вярваше, че ще се намери някой, с когото да си побъбря. - Аз съм Талия, ти как се казваш? - попитах аз, без дори да съобразя, че на нея може и да не и се говори.
Бях много доволна, че дойде някой при мен. "Явно молбите ми са били чути." - помислих си аз и на лицето ми грейна усмивка. Наистина се надявах да не избързвам много с изводите си, защото можеше и да си е направила грешни впечатления за мен. Например надутата физиономия - по домовете за сираци се бях научила, че трябва да се правиш на лидер, за да станеш такъв. Сега, обаче, тя беше излишна, но се беше закотвила на лицето ми, както кучетата и котките се гонеха. Накратко - с нея бяхме неразделни. Що се отнасяше за дрехите, те бяха още по-зле. Не, че това беше възможно, де, но ето, че е факт. Черните дънки и черните обувки. Както и черното яке и черното елече, с множество ужасни значки по него. А за черната блуза с черепите да не говорим. При все това, май множеството верижки изглеждаше добре, а? Ето това се нарича грешни изводи. Нямаше начин някой да ме сметне за нормална с тези дрехи. Нито аз, нито момичето, което между другото изглеждаше доста добре.

П.с.: Няма проблем, то и аз се забавих...

Гледах момичето пред мен, което ме посрещна дружелюбно и с усмивка. Изглеждаше в приповдигнато настроение - точно обратното на моето. Тя изглеждаше някак безгрижно, докато ме приветстваше и уверено ме заговори. А цялото й държание някак не съответстваше с облеклото й, което беше черно - от обувките, та чак до връхното й яке. Това вероятно се предполагаше, че трябва да ми направи впечатление, но бях твърде подтисната, за да обърна внимание на повърхностни неща. Е, те обикновено си бяха важни при първото впечатление, но този път бях някак вглабена и не забелязвах много много дребните детайли, както по принцип правех.
-Името ми е Софѝя. - представих се на свой ред и мисълта да й подам ръка и да бъда учтива дори не ми мина през ума.
-Виждам, че си сама. Дано не те притеснявам. - добавих, този път учтиво, но в гласа ми си личеше мрачната нотка на настроението ми в момента. Исках да й обясня причината за това, но да й говоря безспирно най-малко половин час надали беше най-добрия начин за завързване на запознанство. А и да доверя проблемите си на напълно непозната сигурно щеше да изглежда странно и за нея, не само за мен. Въпреки това продължавах да се усмихвам, задържайки усмивката на лицето си с немалко усилие. Посочих мястото до Талия с глава и попитах
-Имаш ли нещо против да се присъединя, ако не прекъсвам почивката ти, де. - срещнах погледа й и някак чувствайки се изтощена, прецених, че обстановката на мястото и малко компания биха ми се отразили добре, за да поразсеят гъстия облак от мрачни мисли в главата ми. А и в Лагера все още не бях имала възможността да се сприятеля с някой - всеки ден се състоеше предимно от тренировки, именно защото никак не се справях като полубогиня. Тръснах глава, все още очаквайки отговора на Талия, като се надявах нещата накрая да се оправят някакси. Само че не знаех как щеше да стане това и фалшивата ми усмивка постепенно спадаше.

След като момичето се приближи у аз я попитах за името й, тя се представи. Казваше се Софѝя. Много интересно име, според мен. Много хубаво. Личеше си, обаче, че нещо я притеснява. Обикновено, никой не можеше да ме излъже, или да скрие нещо от мен. Сега, обаче, не исках да разпитвам, въпреки че любопитството ми надделяваше над самообладаната част от мен, която и без това се появяваше рядко. Няма нужда да казвам колко ужасна и отвратителна беше другата ми страна - тази, която всички познаваха, импулсивната и заядлива аз. Не грижовната и добричката, спокойна аз. Нея почти никой не я знаеше. Тя се появяваше толкова рядко, колкото светкавицата удря два пъти на едно място. Е, това точно можеше да се уреди с малко помощ от моя милост, но мисълта ми е, че това по принцип се случва рядко.
- Приятно ми е да се запознаем, Софѝя. Между другото, хубаво име имаш. - казах полу-замислено аз и след това се обърнах към нея. - Не, нямам нищо против да останеш, даже би ми било по-приятно, отколкото да съм сама. - направих бегъл опит за усмивка и се получи горе-долу добре. Огледах лицето й подробно, имаше хубави черти, очите й бяха сини - перфектната красавица, според мен. Нямаше нужда да я питам нищо, сякаш я разбирах добре, сигурна съм, че и аз съм имала неволи, защото беше очевидно, че нещо е станало. Не знам дали й се говореше или не, дори фактът, че е странно да споделяш проблемите си с някой напълно непознат, не ми попречи в този момент да рискувам.
- Ако има нещо можеш да ми кажеш. - казах полу-усмихнато аз. - Мога да пазя тайна. - този път гласът ми прозвуча по-уверено, защото казвах истината, но все пак... - Знам, че е странно да разговаряш с човек, който срещаш току-що, но моите приятели ме ползват за личен терапевт. - този път на лицето ми грейна пълна усмивка, като се надявах да замаже неловкото ми положение, но в следващия момент избледня и остана само празното безизразно изражение. - Или поне... ме ползваха.

Гост

Пристигнах в Лагера преди по-малко от час и бързах да разгледам Лагера. Спрях се до фонтана. Беше много красив. Бях много развълнувана от пристигането си в Лагера. Надявах се да намеря приятели. След малко зад мен се чу глас. Обърнах се и пред мен стеше някакво момиче.
- Здравей - поздравих я. - Аз съм Изабела, но може да ми казваш Бела. Ти как се казваш? - усмихнах ѝ се.

Атина: Моля Те, внимавай с писането - допускаш грешки, които не са желателни в РП постовете. За да не се повтаря, бих те Посъветвала да погледнеш ето тази тема - не напразно е сложена и се надявам да й хвърлиш един поглед

Исах да се поразсея малко от всичко което ми се бе случило и затова реших да се поразходя из лагера.Доста време обикалях и наркрая се изморих.Зачудих се какво да правя и къде да отида.Докато се чудех забелязах едно момиче да седи само до фонтана."Щом е сама явно е нова тук"-казах си и отидох да я поздравя.
-Здравей.
После и тя отвърна със същото и се представи.И аз побързах да и се представя и аз.
-Аз съм Наталия,приятно ми е да се запознаем.-усмихнах се и седнах до нея.
-Явно си нова в лагера.Кой е твоя божествен родител?

Гост

Наталия също ме поздрави. След което ме попита кой е божествения ми родител.
- Ами Афродита- отвърнах - А твоят?- попитах с усмивка. Надявах се да се сприятелим с Наталия. Изглеждаше мило момиче.-Еее, Наталия имаш ли си вече приятел??- попитах я с глупава исмивка на лицето си.

-Да имам.Не са много но пак са нещо.А и доста хора познавам тук.-усмихнах се след което продължих.
-Ще свикнеш тук и няма да искаш да си отидеш.Казвам ти го от личен опит.
Станах и се разтъпчах малко,а Бела мълчеше.Подчти не бях средоточена в разговора ни,а ви собствените си мисли.

Гост

- Ахам добре- казах някак разсеяно.- Ъм,, от кога си в лагера?- попитах с усмивака. Исках да разбера поече за новата си приятелка и започнах с въпросите. Наталия иизглеждаше замислена. Учудих се защо.- Хей Наталия, виждам че нещо те мъчи. Ащо искаш можеш да ми споделиш- исмихнах ѝ се приателски.

-Ами от доста време съм тук.Вече даже не помня точно.-засмях се.
Седнах до Бела и реших да и споделя.
-Мъчи ме нещо и не знам какво да правя.Тук в лагера си имам гадже но той някъде изчезна и не знам нищо за него.А преди време тук се появи и бившото ми гадже.Пълен ужас ти казвам.

Гост

- Аха ясно, значи проблем с момчета. Хм, ти поне си имаш приятел, както и приятели. Не си като мен, всеоще не познаваще никого, разбера се освен теб- усмихнах се иронично.- А как се казва гаджжето ти?- попитах я . Винаги изслушвах хората, когато имаха проблеми и ако можех, им давах съвети. Може би трябваше да стана психолог. След казаното се засмях леко.

-Казва се Трей.Невероятен е.Надявам се скоро да се видим.-като заговорих за него сърцето ми започна да бие все по-бърсо и по-бързо.Наистина много го харесвах.
-Но и ти ще си намериш някой споко.

Върнах се в Лагера преди броени мигове и ето, че се озовах до Фонтана. Усмихнах се - мястото определено ми навяваше доста спомени, и приятни, и тъжни... Седнах до водата и се загледах в течащата струя. Беше тихо и самата атмосфера те успокояваше, от което имах нужда, тъй като бях странно напрегната. Не знаех на какво се дължеше, но сякаш не можех да се отърся от това си състояние... Въздъхнах и се вгледах в капките вода, използвайки силите си, за да вдигна една водна топка и да я придвижа до себе си, поставяйки я между двете си ръце. Тя висеше във въздуха, а аз се заиграх с водата, карайки я да циркулира и да променя формата си. Съвсем се бях вглъбила в мислите си, играейки си така с водата, сякаш бях просто някой от полубоговете в Лагера и не забелязах присъствието на още някой до мен при фонтана, докато въпросната персона не заговори и аз вдигнах глава, за да видя коя беше така неочаквано появилата ми се компания...

Разхождах се из лагера. Все още го разглеждах, тъкмо излизах от хижата на титаните, когато се озовах до един фонтан. Изглеждаше много красив, водата се спускаше от 4 нива надолу. Вътре беше пълно със златни драхми, вероятно хвърлени за късмет. Водата изглеждаше кристално чиста и студена. Потопих ръката си, защото бях много любопитен. Оказах се прав, тя беше ледена и пръстите ми замръзнаха. Извадих ръката си от фонтана и я тръснах леко, за да я подсуша. Потърках ръце, за да ги стопля. Загледах се към дъното, на което блещукаха златните парички. Тогава зад себе си чух стъпки. Обърнах се и видях красиво момиче да стои зад мен. Присвих очи и я огледах по-хубаво. Беше висока и имаше хубави черти. Реших да се представя, защото не познавах почти никой тук.

-Здрасти, аз съм Фил. Ти как се казваш? - попитах директно аз.

- Фил .. Кой ти измисли името бе човек? - засмях се.
След обърканата каша на кея, исках да се усамотя и да помисля на спокойствие, но в този скапан лагер това никога не се получаваше. Огледах момчето изпитателно.Изглеждаше особен. Определено привлече името ми.
- За какво ти е името ми? - попитах го остро.
Той ме погледна странно, а аз само се засмях истерично. Започнах ад обикалям в кръг около него, оглеждайки го изпитателно.
- Хайде отговори, какво чакаш? - попитах ледено и го погледнах пронизващо с очи.
Определено този поглед ми се получаваше винаги!

П.п. Само да предупредя, че героинята е доста груба и надменна и т.н. Не се обиждай, ако кажа нещо по така ;д

Тя започна да обикаля около мен и да ме гледа строго. Погледът й беше остър и ме пронизваше. Отвръщах й с очи. Нямаше да позволя някаква малка госпожичка да ми говори така! Щях да й отвърна по същия начин, по който тя беше подходила. Нрава ми беше буен и не допусках никой да ме дразни, а тя определено започваше да ми лази по нервите.

- Името ми е Филип, а мисля, че теб не те засяга кой го е измислил. И искам да знам твоето име, след като аз ти казах моето - отговорих и също толкова троснато, както и тя ми зададе въпроса си. Усмихнах се ароггантно. Исках да видя реакцията й когато разбере, че номерата й няма да минат.

Застанах пред нея, защото ми писна да ме обикаля, завиваше ми се свят докато я гледах.

-Би ли престанала да се въртиш? Опитвам се да се фокусирам... - казах аз и я оставих да отговори.

П.П.

Но проблем и моя герой също е дръпнат.

- Опитвам се да се фокусирам - изимитирах го, правейки смешни физиономии и застанах точно срещу него.
Ухилих се подигравателно. Нима тоя си мислеше, че може да ми попречи да му се подигравам и заяждам? А и след внезапната новина, която бях получила по рано днес, трябваше да си го изкарам на някой, нали? Не че и иначе нямаше да му се дразня, ама както и да е.. Вгледах се в очите му и повдигнах вежда.
- Ще си останеш само с искането миличък! - ухилих му се като ощипах леко брадичката му. - Името ми знаят само достойните - намигнах му.
Задуха силен вятър, право срещу мен, отвявайки косите ми настрани и назад. Така придобивах още по зловещ вид и определено ми се хареса повече. Усетих как отново онези кървави пламъчета играят по очите ми, както винаги когато бях развълнувана или бях готова да докарам на някой нервна криза.

Харесах стила й. Не беше превзета и наконтена, беше натурална и определено беше красива. Вятърът раздуха косата й и лицето й се откри, в очите й заиграха палави пламъчета. Надменна усмивка се появи на лицето й.

- Добре тогава. Но ще те уверя, че съм достоен да знам името ти. - казах аз и повдигнах вежди, кимнах леко. Зачудих се каква е дарбата й? Дали можех да я победя в бой?

- Ще приемеш ли, ако ти предложа да се бием в дуел? - погледнах я, изглеждаше сякаш е готова да надвие всеки, който я предизвика. Но срещу мен щеше да й е малко трудно. Аз също не се предавах лесно и този път също щеше да е така. Мразех да губя и рядко ми се случваше, още по-малко от момиче.

- Е днес ще бъде денят, в който ще загубиш от момиче - намигнах му, а той ме гледаше объркано. ах, как обичах тази дарба. - Предположи ли, че мога да чета мисли? - повдигнах вежда. - И между-другото, мерси са комплимента.
Беше ми адски забавно. Още един начин да го излагам, четейки мислите ми.. Скръстих ръце под гърдите си и го загледах с насмешка. Замислих се над предложението му за двубой. Дали изобщо ми бяха останали сили за двубой. Пф, какви ги дрънкам? Естествено, че да.
- Където и когато кажеш съм готова - усмихнах се надменно.
Определено ми харесваше, че баща ми е богът на войната..

» Фонтанът между общежитията
» Фонтанът