Пътят в началото на лагера

МЯСТО ЗА РП

Гост

Вървях по пътя към лагера в доста добро настроение, въпреки че времето беше леко мъгливо. Почти се сливах с хората, докато минавах по улиците на града, така че сега бях облечена с дънки и една от любимите си блузи, а и си бях избрала сандали от най-фина изработка. Почувствах облекчение, когато нявлязох в гората, защото така знаех, че изчезвам от погледите на хората и вече съм в собствения си свят, където всичко беше наред...
Чух шум някъде зад себе си. Обърнах се и златистите вълни на косата ми последваха движението. Видях...

Гост

Кия вървеше по пътя в началото на лагера.Тя изглеждаше странно. Косата и бе пусната.Бе облякла мрачни и тъмни дрехи.А и самата тя бе бяла като платно.
Зад нея се чу глас.Това беше гласа на сестра и Катрин, която явно се прибираше от някъде.
-Катрин помогни ми.-извика Кия и падна на земята.

Изстенах при вида на стополилото се момиче. Изглеждаше толкова бледа и отпусната, че човек можеше да реши, че е умряла.
- Отиди да донесеш вода! - креснах на Аполон, който бе с мен в този момент.
Аз се затичах към сестра си и я хванах през кръста.
- Какво има, Кия? Добре ли си? Какво ти става?!
Полуствах се сякаш горя и аз. Може тя да не ми беше сестра в пълния смисъл на думата, а само полусестра, но за мен това нямаше значение.
- Ще се оправиш! Ще видиш! - успокоих я аз и паднах до нея на земята. Всичко се бе объркало. Някаква си Елена се бе появила, боговете се разидиняваха и търсеха виновник по между си, децата бяха изплашени, а аз бях преспала с Аполон. И ако това не е късмет, просто незнам!
- Ето! - каза Аполон зад мен. Подаде ми водата. Приближих я до устата на Кия, но тя упорито отказваше да пие. - Алолоне, ти нали си лечител!
- Да.
- Излекувай я! Моля те! - казах му аз, плачейки. Защо плачех?! Това не бях правела отдавна...
Тй протегна ръце към момичето. Мина се що мина, но нищо не се оправи.
- Кажи нещо, моля те! - примолих се на сестра си.
И тогава заваля дъжда...

Гост

Едва отворих очите си.Болката бе толкова голяма, помнех всичко, което бе станало , но не можех да контролирам тялото си.Единствено чувствах болката.
- Помогни ми, направих ... - след, което усетих как очите ми се затваряха.Аполон се опитваше да ме излекува, но не можеше, а аз неможех да му кажа защото някой контролираше тялото ми вместо мен. И при всяка моя дума болката ставаше все по-голяма.Погледнах към Кат и очите ми се напълниха с сълзи.Исках да и кажа, че аз бях...Но просто не исках да ме боли, трябвапе да замълча...

Разпищях се от тази безсилност, което накара Аполон да обвие ръце около кръста ми и да се опитва да ме изкара от ръцете на Кия.
- Остави ме!!! - крещях аз и плачех. Какво можех да направя? Ами ако умреше? Тогава какво щеше да стане?! Не исках да я загубя... колкото и малко да я познавах, все пак знаех, че ми е сестра и я обичах като такава.
След половин час се успокоих и вече спокойно лежах в прегръдките на Аполон.
- Излекувай я, моля те. Тя ще се оправи, нали?! Всичко ще се оправи... аз ще го оправя. Да. Всичко ще бъде наред.
- Катрин, не се напрягай. Тя ще се оправи...
- Как? - попитах го аз. - Та нали ти не можеш да я излекуваш? Кой тогава? Кажи ми! КОЙ! - изведнъж викът се надигна в мен и отново започнах да плача. Беше от емпатията. Тя ме караше да чуствам болката на другите около себе си. - Боли я! Оправи я!!!
Крещях все по-силно и по-силно.

Гост

Изведнъж болката спря.Чувствах само топлината на Кат, която плачеше до мен.Отворих очите си и я погледнах.
-Катрин аз съм виновна... - Отново почувствах болка, но нямаше да се предам щях да и кажа.
-Крон... - този път болката бе по-силна от мен, но Катрин разбра какво и казвам. Аполон също. Двамата се спогледаха, а аз усетих как отново падам в ръцете и и не знаех дали този път ще мога да отворя очи отново.

Гост

Вървъх по пътеката към лагера много умислена.Бях нова и все още не бях свикнала с мисълта за лагера и всички останали полубогове като мен.Дали и на тях им липсва родителя бог.Около мен навсякъде имаше дръвчета,които бяха започнали да разпъпват и беше много красиво.Цветовете розово и зелено преливаха един в друг.Изведнъж зад мен чух нечии стъпки.

Гост

Тъкмо си мислех колко красиво е тук, когато настигнах едно момиче. Беше хубаво и усмихнато, може би тя щеше да е първия ми приятел тук в лагера.
- Здравей - поздравих я аз и 'и се усмихах - казвам се Крис Хелскрийм, приятно ми е - и 'и подадох ръка.
Изведнъж подухна по силен вятър, и косата и се разпиля по лицето, така изглеждаше много смешна, а и имаше много хубава усмивка.

Гост

Когато вятъра разроши коса ми леко сведох глава,но не преставах да се усмихвам.Пооправих малко разрушеното от вятъра и се представих.-Здрасти!Аз съм Дени Ереб!-каза и също подадох ръката си.
-Май ще се виждаме доста често!-предположи Дея и отново се усмихна

Гост

- Май е така - отвърнах и аз с усмивка. Ако можех да кажа от пръв погледа, изглеждаше приятно момиче, но това е само първо впечатление. Заслушах се в шума на листата на дърветата, когато ги духаше вятъра.
- Е каква е твоята история Дени? - попитах я аз, отново с усмивка. Тази проклета усмивка неможеше да слезе от лицето ми, но това беше добре, не исках да я забърквам с моите проблеми.

Гост

-Не е толкова интересна!Все пак не съм дъщеря на някой всемогъщ и известен бог.Аз съм дъщеря на Ереб-бога на мрака!-обясни накратко тя.Много пъти и бяха казвали,че изобщо не прилича на дъщеря на бога на мрака,особено с тази нейна усмивка.-Искаш ли да вървим заедно до лагера?-предложих

Гост

- Добре и без това се бях запътил натам, а и с компания е по-приятно - отвърнах и аз и 'и се усмихнах отново.
И така двамата се запътихме към лагера, всеки мислейки за нещо. Тя хич не приличаше на баща си, тя беше винаги исмихната, ведра и мила, докато баща и точно обратното.
- За какво си мислиш - попитах я аз, вече излязал от унеса.

Гост

-Ами малко се притеснявам!Това все още е ново за мен,дори не съм свикнала с мисълта,че съм полубогиня.А кой е твоят баща или майка?-попита Дени като пъхна един кичур от косата и,с който вятъра отново се бе заиграл,зад ухото си.

Гост

- Ами баща ми е Арес, и както сама ще се досетиш изобщо не си приличаме - усмихнах и се за стотен път аз, но изобщо не ми умразваше да го правя - а майка ми е обикновен човек.
Стигнахме до лагера и трябваше да се сбогувам, че имах още много работа за вършене.
- Е стигнахме - казах аз - аз трябва да вървя, че ме чакат още задължения.
- И аз имам работа, така че до следващиия път - каза тя и се запъти нанякъде.

Гост

С голям усмивка на лицето,гордох крачех напред.Бях се успокойл от всичко,което се беше случило и сега трябваше да намеря Катрин,защото не можех да издържа без нея-трябваше да се изясним относно станалото и да видим къде стойм.Определено не мислех,че нещата ще се развият добре,но виж-можеше днес късметът да е на моя страна.Извадих ножчето си,като започнах да рисувам сърчице върху едно дърво и да пиша имета ни в него-исках да разбере колко държа на нея,а сега като я нямаше-само това ми идваше на ум.

Ходех нервно с Аполон зад гърба си. Защо ли изобщо му казах?!
- Добре ли си? Искаш ли да спрем? - ме попита той.
- Да, добре съм. Хайде!
Вървяхме вече с часове. Къде по дяволите беше този доктор при когото ме водеше? Все едно на Олимп нямаше достатъчно. Докато вървяхме така забелязах Джефри в началото на Лагера. Махнах му за поздрав.
- Кое е това момче? - ме попита весело Аполон.
- Един мой приятел. Искаш ли да те запозная?
- Да. Защо пък не?!
Приближихме се до него и реших да ги запозная.
- Джефри това е Аполон, Аполон - Джефри.
- Приятно ми е да се запознаем! - отчетливо спомена Богът до мен и подаде ръка на момчето срещу нас.

Гост

Първа и основна мисъл,която мина през главата ми-намерила си е друг,но нали вече не трябваше да ми пука,затова и се направих,че нямам сърце и го приех най-спокойно.Подадох ръка и казах:
-И на мен!
Не погледнах Катрин,а някъде дълбоко в сърцето ми се породи гняв-неизпитван до сега.Можех да се закълна,че щях да убия това нищожество и после най-вероятно щях да набия шамар на Меган,ъ тоест на Катрин,вече почнах да се бъркам:
-А,твоето име как е?

- Аполон. - каза той леко объркан и се обърна към мен. - Тръгваме ли? Хайде. Живо, живо!
- Чакай малко, де. Вървя вече от часове. Дай малко почивка. Дори Зевс не е толкова настоятелен!
- Добре. Но само пет минутки. - каза и се отдалечи в Лагера. Надявах се да не се върне, но едва ли щях да имам този късмет.
- Здравей! - отново казах на Джефри и се засмях. - Какво правиш тук?

Гост

-Очевидно не ми е мястото тук,така че ще те оставя с Аполон да се опознаете.-отвърнах аз метнах ножа си някъде из тревата,прозях се и свирукайки си загледах небето.Бавничко започнах да се отдалечавам,че дори се и разтанцувам.Определено бях направил същата грешка,като преди,но поне този път не бях вложил всичките си чувства и нямаше да ме заболи толкова.Някъде в далечината се виждаше и моята стая,но аз се спрях,като започнах да разглеждам тревата-нямах си и представа защо.

- Какво стана? - попита ме Аполон зад гърба ми.
- Виждаш ли! Заради теб почвам да губя приятелите си. Да знаеш, че онези цветя "Лотус" ми дължат много.
- Дам... е ще го преодолеем. Сега хайде да тръгваме и да видим какво става. Може би пък нищо няма да ти има. Нали знаеш, понякога хората си въобразяват.
- Да, да. Хайде. - не можех да говоря с Джефри докато не разреша проблема си с Аполон.
- Довиждане. - казах му аз, минавайки покрай него.

Гост

Не й обърнах никакво внимание,а започнах да си мисля за другото момиче,което видях днес-явно тя беше единствената на която й пукаше за мен,но бях твърде сляп за да го видя.По-късно сигурно щях да отида да видя какво прави,но сега не виждах смисъл в това.Трябваше да правя нещо друго и може би интересно и да спра да мисля за жени поне за около час,защото не ми влиаеше добре.

Гост

Върнах се тук търсейки дървото на което бях нарисувал сърцето.Наблизо имаше една красива брадва и аз го сасякох на две части,като усмивката ми стана още по-голяма:
-Спомен от една..е няма смисъл да казвам каква,защото целият свят знае за този тип жени!Йеа!
Огледах се отново и погледът ми хвана ножчето ми.Взех си го като го изтръсках няколко пъти,защото по него имаше пръст.Напсувах всичко около мен и след това с песен на уста-танцувах.

Гост

Артемида се разхождаше по пътя. Денят беше прекрасен, слънцето светеше, облаците бяха изчезнали пред погледа на богинята, а птичките пяха своите песни. Картинката, която беше пред Тина просто не беше истинска. Пеизажът беше прекрасен. Сякаш беше изваден от една магическа приказка. Малките камъчета по пътя светеха и се отразяваха от слънцето, което караше цялата пътека да блести. Артемида беше свела поглед надолу и когато дигна глава пред нея стоеше едно момиче, което я гледаше втренчено.
-Ъъъ...съжелявам, ако съм те стреснала!-каза леко неубедително Тина.
-Аз съм Артемида. Богинята на плодородието.-представи се жената.
-А ти дъщеря на кой прекрасен бог си?-попита богинята с лека усмивка и зачака отговора на момичето, което вече и се харесваше.

Гост

Кия се разхождаше и се радваше на прекрасния ден, който бе пред нея. Бе облечена с бяла тениска и дънки. Косата и беше вързана, а тя самата сияше. Радваше се на всеки момент прекаран под слънцето преди да залезе. Докато Крейтис се разхождаше Кия срещна богинята на плодородието самата Артемида. До сега не я познаваше, но щеше да се запознае и с нея.Богинята и се представи и дойде ред и на Кия, която се усмихна лъчезарно и каза:
-Здравейте, ами аз съм дъщеря на Арес - богът на войната. След, което Крейтис се засмя защото отговора и прозвуча доста глупава. Все пак Артемида знаеше кой е Арес .
- Името ми е Кия.. Кия Крейтис. - допълни момичето и отново се усмихна. Артемида бе толкова мила и изглеждаше доста добронамерена затова присъствието и се хареса на Кия. След това момичето се опита да завърже някакъв разговор:
-А какво ви води тук ?- попита Крейтис и се обърна към Артемида като зачака отговора й.

» Пътят към Лагера
» Първа Глава: Началото
» Входът на лагера
» Пътят към Олимп
» Пътят към Олимп