Казино "Лотус"

Заглавие: Казино "Лотус" Вто Мар 23, 2010 10:26 pm

В казино "Лотус" предлагат тези сладкиши "Лотус", които подтискат сетивата на хората и ги кара да забравят. Пренася ги в унес.

МЯСТО ЗА РП

Заглавие: Re: Казино "Лотус" Чет Мар 25, 2010 12:26 am

Когато стигнах Пърси и Гроувър ме чакаха на площада.Прегърнах ги един по един и казах
- Ако знаеш на какви изпитания ме подлага баща ти ..- обърнах се към Пърси
- Не се и съмнявам разбрах за минотавърът.- отговори ми рой
- Та от къде разбра толкова бързо - попитах го аз крачейки към казино "Лотос"
- Ха нали го знаеш баща ми - отвърна той .
А Гроувър се изсмя
- Добре хайде да намерим тази огърлица и да се прибираме - казах им аз.Исках да се засека отново с майка си.Влезнахме в казиното и се обърнах към пърси
- Каде да търсим сега?
-Не знам...-зачуди се тй докато оглеждаше смаяно казиното.Имаше цяло влакче на ужасите вътре,въртележки и какво ли не...като цял лунапарк.Тримата завървяха и стигнаха до рецепцията,където един нахален мъж им каза:
-Вземете членска карта,тя плаща за хотела и казиното...
-Не,благодаря.Няма да оставаме дълго.-бързо отразах служителя.Те продължиха нататък и слещнаха някакви сервитьорки:
-Вземете си Лотус цвете.Много са вкусни.Те са символа на казиното ни.-каза една блондинка широко усмихната.Тримата си взеха от сервитьорките от розовите сладки с форма на цвете и отхапаха:
-Уау,наистина са много вкусни!-казаха те едновремено.
-Забравих защо сме тук Ан?Ти знаеш ли?-попита объркано Пърси.Сякаш пметта му е изчезнала.
-Не знам.Сетих се,Пърси,мисля че се сетих защо сме тук!Да се забавляваме!
-Да!Това го мога!Ами да се забавляваме тогава!-казаха тримата радости и усмихнати.Отидоха да играят покер с другите гости, а Гроувър отиде да танцува с момичетата и имаха чувството сякаш е минало много малко време.Изядоха още няколко Лотус цветя и отидоха да танцуват на дансинга.Напълно превъртяха!Но страшно се забавляваха...
Танцувахме , хапвахме от цветенцата , и тотално бяхме забравили защо сме тук.. Играхме покер и отидохме да се повозим на влакчето , точно когато влакчето наближи някакъв фонтан , погледнах водата и отново чух глас в главата си
"Анабет събуди се " "Спрете да ядете цветятат " - зака тя заповеднически в главата ми , с Пърси се спогледахме веднага просто бях сигорен , че и той е чул баща си го е чула . Когато влакчето спря и слезнахме започнах да и говоря
- Ан , за какво бяхме тук - попита той
- Мисля , мисля че за огърлицата - отгворих аз , вече знаех ,че и двамата сме будни за това се затичахме към изхода събуждайки Гроувър, но по пътя видях на една от статуйте огърлица , когато минах покрай нея я дръпнах от врата й и я взех.Затичахме се към изхода , а охраната явно бе разбрала и ни бе подгонила , един от тях ме хвана за ръката а аз му забих тупаник в лицето и продължих да тичам след Пърси и Гроувър.Никога не можеше да се рамина без побой ....
Успяхме да излезем от казаиното и да се скрием
и казах:
-Хайде да се прибираме - предложих им аз а те само кимнаха и се запътихме към Лагера

Заглавие: Re: Казино "Лотус" Нед Мар 28, 2010 5:16 pm

Двамата с Аполон се запътихме, мълчайки, към казиното. По пътя единствения разговор бе свързан с времето. Може би беше притеснен от нещо, за което не му се говореше.
Накрая стигнахме и веднага настроението ми се развали от присъствието на Хермес.
- Здравейте хора! - поздрави ни той. - Каква ни е задачата сега?
Чесно казано и аз незнаех. Защо ни бяха изпратили тук.
- Търсим един Бог.
- Моля? - попитах аз. - Кой? Познаваме ли го или отново е някой непознат за нас?
- Познаваме го, разбира се. Но само като митология... бил е унищожен много преди ние да сме се появили.
- Така ли? Но как може да е унищожен и да е тук?!
- Ами можело! - каза той и сви рамене. - Май е избягал от Тартар.
- Не бях чувала такова нещо преди...
- И аз. Но, нищо не се знае. В нашият свят всичко е възможно.
- И какво прави в Казино като това? Забогатява? - предположих аз.
- Не. - каза той като се разсмя. - Търси съюзници.
- И кой все пак е този Бог?
- Кронос... - при споменаването на името му цялата настръхнах. Ами ако се бе върнал... Тогава какво щяхме да правим?!
- Ами сега? - попитах накрая аз.
- Почваме да го търсим! - отсече Аполон. - Хермес, ти провери залите за покер, а ние с Катрин ще разгледаме сепаретата.
- Добре! - каза богът вестоносец и изчезна.
- Здравейте? Искате ли цвете "Лотус"? - попита ни една от сервитьорките.
- Не, благодаря ви. Ядохме преди малко. - каза спокойно Аполон.
- Моля ви, вземете си! Безплатни са!
- Добре, добре. - каза накрая и взе две цветя. Едното подаде на мен, а другото изяде той. Бяха толкова вкусни! Страхотни!
- Аполон? - попитах аз.
- Дам...
- За какво сме тук? - попитах го, смеейки се.
- Ами ... не помня. - отговори ми той и се засмя. През това време бяха пуснали една много хубава песен и осветиха дансинга. - Искаш ли да танцуваме? - попита ме той смеейки се.
- Да! - отвърнах му аз.

***

"Събуди се!" ми прошепваше някакво гласче. Бях заспала. Странно! Не помнех какво се бе случило снощи... да не би някой да ни е хванал?!
- Катрин! - повика ме Аполон, притеснено. - Моля те, стани! Имаме проблем!
- Какво може да има толкова рано! - скастрих го аз и отворих очи.
Ооооо....!!!! Ужас! Нямаше ли кой да ме спаси сега?! Явно с Аполон бяхме прекарали нощта заедно, защото сега бяхме в едно легло.
- Какво е станало?! - попитах ужасено аз.
- Май сме ...
- О не! Само това ми липсваше! - отвърнах му аз и се загледах в празната табла на леглото. - А това какво е?
- Табла. Помниш ли ... ами ... - сякаш му бе трудно да достигне до този спомен. - Цветята "Лотус"? Те са! Как ли не се сетих?!
- Какво за тях? - попитах го все още объркана.
- Ами отровни са! Когато ядеш от тях зяпочваш да забравяш. РАзбираш ли, то подтиска сетивата ти и не можеш да мислиш нормално.
- Ахааа - отвърнах му аз. - А сега какво?
- Ами ... незнам. - отвърна ми той. Все още бяхме в леглото под завивките в седнало положение.
- Ще трябва да тръгваме! - отсякох аз и се обърнах към него. - Ще се завъртиш ли, ако обиичаш?
- Да, няма проблем. - отвърна ми той. Станах от леглото и намерих дрехите си, които бяха разпилени по пода.
След десет минути вече бяххме готови и слизахме надоло по стълбите, опитвайки се да не се докосваме.
- А сега да намерим Хермес и да се махаме оттук! - предложих аз. Аполон само кимна и отворихме вратата. Излегждаше сякаш там живота никога не е спирал да почине. Всичко бе отново в разгара си.
Скоро забелязахме Хермес на една маса, пълна с жени. Но за разлика от нас с Аполон те не бяха стигнали до същинската част. Аполон хвана таблата с цветята "Лотус" и я захвърли настрани.
- Какво правиш, уе?! - попита го Хермес. Личеше си, че е пиян. Взех чашата вода, която бе пред него и го олях.
- Ставай! Нямаме време! - обадих се аз. Аполон го хвана през рамо и се изнизахме тихо от казиното.
Скоро той се свести и тръгнахме обратно с колата.
- О, колко съм бил глупав! А знаех за тези сладки! - оплака се Хермес. - Между другото вие намерихте ли нещо? Какво правихте под въздействието на "Лотусите"?
- Нищо. - отвърна спокойно Аполон. - Просто търсихме!

Гост

Влязох в казиното, дърпайки Нави за ръката. Беше... най-шумното, цветно и пренаселено място, което бях виждал, само дето сега това ме изпълваше с възторг.
- И сега е време да се забавляваме! - възкликнах, като пътьом взех от сервитьорката две малки сладки във формата на лотусчета и подадох едното на Нав, а другото изядох.
Всичко наоколо ми се разми и света внезапно започна да ми се струва адски забавен. Не знаех какво ми ставаше, че да се хиля глуповато като идиот, но пък ми беше толкова забавно...

Гост

Тъкмо щях да го предупредя за цветята, как не трябва да ги яде и така нататък, обаче преди да се освестя той ми даде едно, и аз, като последната глупачка, го изядох.
Умората ми изчезна. Даже се изпълних с енергия и с желанието да я изразходвам... танцуваше ми се. От толкова отдавна не бях танцувала...
Чувствах се странно. Хем всичко наоколо ми беше адски забавно, хем пък същевременно се чувствах като заключена в себе си и неспособна да контролирам ума си, сякаш някой или нещо ме караше да се забавлявам толкова. Единствената мисъл обаче беше "Е, все пак, на кого му пука?!". Засмях се глуповато.
- Танцува ми се. - изръсих на глас.

Гост

Я, какво съвпадение! И аз имах желанието да танцувам. Махнах с ръка веднъж и от тонколоните започна да звучи It's No Good на Depeche Mode. Въпросната песен беше по-стара от слънцето, но пък беше подходяща за танцуване.
За първи път ми се случваше да се чувствам така. Сигурно това беше опианението на... на наркотика, може би... точно, чувствах се като надрусан. Придърпах Навийн на дансинга, после я прегърнах през кръста и я завъртях няколко пъти във въздуха...

Гост

Разсмях се със звънък, чувствен смях, който прозвуча сякаш съм под алкохолно опиянение.
Кой знае дали не бях...
Но пък ми беше толкова забавно! Направих един пирует на височина близо два метра във въздуха, физически невъзможно и за много висок мъж, но дори факта, че на никой това не му направи впечатление, не успя да проясни мъглата в съзнанието ми. Хвърлих на Томас предизвикателен поглед и с няколко плавни завъртания на дансинга се озовах пак при него с широка усмивка на лицето...

Гост

Ако бях на себе си, съвсем сериозно щях да е притесня какво ни става и на двамата, но точно в онзи момент всяка моя клетка беше настроена на вълна "Не ми пука за нищо." и действаше на инстинкти.
Музиката се смени на Enjoy the Silence от същия албум, което промени ситуацията. Взех от нищото една кървавочервена роза и я подадох на Нави, като се заливах от смях. От седмици не се бях забавлявал толкова...

Гост

Погледнах розата с в момента блесналите си очи и пак се разсмях безпричинно.
Очевидно беше обаче, че сме станали звездите на вечерта, защото дансингът се беше изчистил откъм танцьори и бяхме останали само ние двамата - смъртните се бяха дръпнали встрани, макар че май и те бяха под същата пелена на спокойствие и налудничаво щастие, защото нищо не им правеше впечатление...

Гост

Някой пусна танго. Оу, супер, това беше единствения танц, в който ме биваше. Придърпах Нави към себе си и я завъртях няколко пъти, като след това я задържах с лекота в ръцете си, беше съвсем крехка, като майка си. Взех розата от ръцете й и я захапах, бз да се притеснявам от бодлите, между зъбите си, след което се наведох над Навийн, което движение принуди платинената й коса да се разпръсне около лицето й и дори да погали дансинга. Изисканата й червена рокля беше възможно най-подходящото облекло за случая и това, честно казано, ме устройваше. Отново я завъртях във въздуха, като я прилепих към себе си...

Гост

Държах се подчертано неадекватно.
В една хубава нормална обстановка щях веднага да се отдръпна, по-точно въобще нямаше да се стигне до тук. Пък и бях спряла да се чувствам като затворник в собственото си тяло, чувствах се съвсем на място и много, ама много весела. Чак щеше да е подозрително... ако бях на себе си. Вдигнах се на пръсти, понеже си беше доста трудно, при положение, че Томас беше дооста по-висок от мен, и го целунах по бузата, като пак се разсмях безгрижно. Животът ми се струваше толкова хубав...

Гост

Съзнанието ми, което беше меко казано замъглено, се приясни от тази изненадваща целувка сякаш някой грижливо беше забил десет стрели в мозъка ми. Погледнах я с очи, които бяха почти... ами почти очи на трезвен човек (не бях пиян, но се чувствах като надрусан), след което на лицето ми разцъфна усмивка и леко преиначих нейната целувка по бузата, която беше целувка като към най-добър приятел или в случая, като към братовчед и значеше "Много си те обичкам" , в целувка по устните, и то не целувка като към братовчедка, а като към жена, която ти е много повече от братовчедка...

Гост

Изненадата, която си проправи път през мъглата, не даде външни признаци и аз, контролирана от неспиращата си веселост, обвих ръце около шията му и отвърнах на целувката, която, макар и изненадваща, беше най-прекрасното нещо след всичките напрегнати седмици, в които се бях стягала, за да не опустоша околността, защото това беше моят начин за изкарване на гнева - да утрепя всичко живо около мен. Но това беше много по-здравословно за всички, най-вече за мен, защото не беше нужно да се стягам, а само да се отпусна в ръцете му...

Гост

Нямах намерение да се съвземам. Така си ми беше добре. Вплетох пръсти в косата й и я сложих да седне в скута ми, като аз самия седнах на един стол и я прегърбах през раменете. Не ми пукаше, че ми е братовчедка, нито за каквото и да било друго.
Една сервитьорка ме сръга с лакът.
С въздишка се откъснах от Нави и я погледнах въпросително:
- Още сладки? - попита жната с подноса и аз вдигнах рамене - онези, които си бяхме взели преди... преди... преди малко, бяха много хубави. Взех една за мен си, а другата подадох на Навийн...

Гост

Първоначално не реагирах по никакъв негативен начин - взех цветенцето и тъкмо щях да го изям, когато някакъв все още затруднен мисловен процес протече зад стиснатите ми в момента клепачи.
Спомних си всичко и всичко ми се изясни с болязнена точност.
- Не. - отсякох аз и станах от скута на Том, като усещах, че бузите ми са пламнали. - Няма да ядеш това. - дръпнах го от ръцете му въпреки съпротивата му. - Скапаните неща... - замърморих негодуващо под нос, ругаейки проклетите сладки....

Гост

Тъкмо щях да й кажа "Не се излагай, какви ги говориш", когато и аз усетих всико да се връща в мен, спомените, всичко. Господи, как можахме да се вържем на това и двамата... пък и каква полза имаха тези хора в това скапано казино, така да задържат хората завинаги в него?! Не разбирах...
- Хей, недей да се отдръпваш. - примолих се. - Знам какво стана, но... това не променя нищо - нито чувствата ми към теб, нито нищо... тези цветенца просто свалиха задръжките ни, но за мен всичко все още е същото... не знам дали и за теб е така, но за мен нищо не се е променило...

Гост

Извърнах поглед. Как да му кажа, че и за мен всичко е истинско? Не можех... не, в никакъв случай. Никога не ме е бивало в признаването на чувствата и сега можех просто да запям през прозореца и да... ами да не правя нищо. Просто прехапах устни, за да не кажа всичко, което ми тежеше като камък в сърцето. Обърнах се към Том:
- Съжалявам. Беше просто една илюзия, измама. - излъгах хладно. - Не мисля че... ами не мисля, че имаше нещо общо с истински чувства. - усетих как сълзите напират в очите ми и как всеки момент ще се разплача и ще разваля грижливо поддържаната фасада на безразличие. - Аз... т-трябва да тръгвам. - промълвих и понечих да изляза...

Гост

Думите й - по-конкретно казано
отхвърлянето - ме накараха да се вцепеня и да загубя ума и дума.
Постарах се изражението ми да остане невъзмутимо, да запазя
спокойствие, но предполагам, че не успях. Ама никак .Беше странно как
едно момиче може да те накара да се чувстваш като нещо ненужно и
непотребно само с няколко думи, едно наперено врътване и един хладен
поглед. Наистина беше доста странно как го правеше, но ме накара да се
чувствам като нищожество... даже не можах да я пратя по дяволите.
-
Чакай... ох, както и да е... - беше най-доброто, което измислих. Може
би по-късно щях да отида при нея... да я последвам... но нямаше да е
сега. Виждах, че се нуждае от свобода.

» Велики "мисли"
» Кафенето "Ню Йорк Сити"
» Площад "Малкият Париж"
» Хотел " Сонорк"
» Хотел "Елвис"