Първа глава

Заглавие: Първа глава Сря Окт 05, 2011 4:52 am

Дебора

Не знаех, че животът ми може да бъде по-странен. Повярвайте ми, бях видяла прекалено много неща, за да се изненадвам - включително и това да излиза ураганен вятър навън, когато изкарам лоша оценка или пък прозорците да започнат да треперят и звънтят, когато се скарам с най-добрата си приятелка или родителите си. Бях претръпнала към твърде много неща и не смятах, че наистина има какво да ме накара да ахна. Нищо не можеше да ме остави без думи.
Е, освен върховна римска богиня, която да обяви, че ще ме защитава и закриля, и да ме изрита от дома ми на връх Коледа. Ей това не ми се беше случвало.
Въпросната богиня беше седнала до мен край коледната елха и - сякаш бях малко дете, на което разказваше приказки - ми обясни откъде идват моите меко казано вихрени способности, както и редките ми, но спиращи дъха ми видения за бъдещето - от римския ми произход.
Никога не бях смятала, че европейската ми кръв е голяма работа. Все пак, всички американци, които не бяха индианци, бяха "бивши" европейци, нали така? Приемах го като нещо нормално и не виждах връзката между това ми потекло и ураганите и бурите, които предизвиквах. Виденията пък ме заслепяваха - буквално. Винаги се оказваше наложително да седна, пък и ме изтощаваха и озадачаваха. Никога не можех да определя по какво време идват и при какви обстоятелства. Често ми се беше случвало тихомълком да се превивам от подобните на ток искри, които пробягваха през мен по време на видение, в класната стая. Нерядко бях бягала свита на кълбо по коридорите с единствената цел да не издам тайната, от която се ужасявах.
И царицата на римските божества великодушно ме бе осведомила - след десет години мъки и тревоги по това чудо - че всичко се дължи на произхода ми. И че трябва да се срещна с някакви други "избрани младежи", както тя се изрази. Можела съм да стана героиня. Да вляза в историята. И това ме пречупи, защото аз исках да бъда известна и хората да ме запомнят. Ако всичко, което трябваше да направя, беше да преживея няколко приключения и да се срещна с тези деца, трябваше да го направя.
Но навън бе студено. И мрачно. Не можа ли Юнона да избере по-приятен ден - тоест, нощ - за да свърша тази работа?
Както и да е, излязох - нима имах избор? Родителите ми вече спяха в коледната нощ и не подозираха нищо. Завиждах им.
Измръзвах, докато обикалях съвсем сама улиците на Ню Йорк, а през ума ми прескачаха какви ли не факти за престъпността тук. Не бях страхлива, но се паникьосвах лесно, а пустите улици на такъв огромен мегаполис определено ме стряскаха. Пъхнах ръце в джобовете на зимното си яке и потръпнах от студ. Рядко мобръщах внимание на студа и щом на мен ми беше студено, значи положението си беше сериозно.
Юнона беше казала "Емпайър Стейт Билдинг". Трябваше да се срещна с останалите, които и да бяха те, пред "Емпайър Стейт Билдинг", но тях ги нямаше - не че знаех кой да чакам, просто тук нямаше никой. Пъхнах ръце в джобовете си и спрях на едно място, но усетих, че ще полудея, ако просто си седя така, така че обикалях от единия край на улицата до другия, пристъпвах нерврно от крак на крак или пък вадех нещо от чанатата си - мобилния си телефон, химикалка, огледалце или гланц за устни - и започвах да го подмятам в ръцете си и ли във въздуха, след като ги улавях. Беше глупаво и напълно безполезно занимание, но аз бях отегчена и хиперактивна едновременно - много, ама много лоша комбинация.
Най-накрая, след около половин час, чух скърцането на нечии подметки по снега. Обърнах се, приготвила някой хаплив коментар на езика си, но почти моментално млъкнах, защото не очаквах точно това, което видях - от четирите ми страни ме приближаваха четири различни фигури. Останах спокойна, защото знаех, че няма от какво да се стряскам, но въпреки това за пръв път запазих дарбата си за въздуха, витаеща около мен. Помислих си, че може да последва нещо, за което да имам нужда от малко свръхестествена подкрепа.

Заглавие: Re: Първа глава Чет Окт 06, 2011 11:37 pm

Октавиан

Три часа по-рано

Седях си в стаята, загледан в пода. Точно в този момент тайнствен вятър отвори прозорците и нещо влезе. Вдигнах очи и видях мъж на около трийсетина със същите очи и коса като мен. Стоях безмълвен, не знаех какво да кажа. Мъжът заговори.
-Не се плаши, Октавиане, няма да те нараня.
-От къде...-опитвах се да кажа „От къде знаете името ми?”, но не се получи.
-От къде знам името ти? Ще се изненадаш. Познавам те от бебе.
-Кой...-пак се пробвах да кажа нещо.
-Кой съм аз ли? Аз съм Юпитер. Цар на римските богове и твой покровител. Виж, трябва да отидеш пред Емпайър Стейт Билдинг, и да се срещнеш с още четирима специални. Брат ти и Вероника ще ти помогнат да извървиш пътя си и да станеш лидер. Времето ми е ограничено. Не мога да ти кажа нищо повече. Успех, Октавиене, простосмъртен повелителю на мълниите...-все още стоях вкаменен като римска статуя, когато мъжът, който още ми е трудно да възприема като господаря Юпитер, изчезна и започнах да задавам въпроси на отворения прозорец, на които обаче знаех отговорите...
-Какво?!? Лидер?!? Мълнии?!? Четирима?!? Марк Антоний и Вероника?!? Емпайър Стейт Билдинг?!?-и тям подобни. Все пак си облякох си якето и трънах според указанията му.

***

Пред „Емпайър Стейт Билдинг”

Вървях и си мислех защо съм му повярвал на тоя откачалник, дето ми се яви навръх Бъдни вечер и ми каза откъде „извират” моите способности. Защо ми трябваше да го слушам. Е, това за римската статуя, напоследък ми се случваше често. Точно така зяпах, когато Вени ме заряза. И когато този „Юпитер” я спомена...е, схванахте картинката. Точно като стигнах, видях едно русо момиче, към което се приближавахме аз и още четирима. Предположих, че това са останалите като мен(тоест, луди за връзване). Снегът хрущеше под стъпките ни и момичето се обърна точно към мен. Беше хубава, безспорно, но, не знам защо, ми заприлича на Юнона. Момичето с огнената коса ми приличаше пък на Венера. Чудно нещо! Е, добре че си сдържах ругатните по адрес на богът, иначе още навръх Коледа щеше да има ураган по-разрушителен и от урагана Катрина, а също и гръмотевична буря. По кожата ми играше електричество, затова на никой не препоръчвах да ме докосва в такива моменти. Точно в момента не исках да наелектризирам никого, още по-малко непознати. Та, заблях се нанякъде, обаче все още бях бесен. Всъщност бях толкова бесен, че ме удари гръм. Е, на мен нищо не ми стана, но усетих погледите и на четиримата, втренчени в мен. Мълнията мина през главата ми, мина по ръката ми и застана така, че да я хвана в дланта си. Направих я на електрическо кълбо и зажонглирах с него. В този момент чух два гласа, единят от които не исках въобще да си помисля за притежателят му, за да сме по-точни притежателката.
-Октавианеееее!-единият глас, който ме зовеше, беше на братчето ми Марк, а другият беше...на Вероника. След миг дребният(само аз си позволявам да наричам Марк така) се втурна към мен и ме гушна. Минута по-късно дойде и Вяра.- Никога...Никога не изчезвай така без предупреждение, Октавиане...Никога-рече тя задъхано, и понечи да ме прегърне, но се отръпнах, защото все още си подмятвах кълбото електричество. Вярно, бяхме скъсали, но все пак Вероника си оставаше моята най-добра приятелка. Честно, постоянно се скарвахме и после се сдобрявахме. Такива си бяхме, още от деца... Реших да прибера електричното кълбо, затова свих ръката си и то просто изчезна. Готино е да си господар на електричеството.
-Как ме намерихте?- стрелнах си веднага въпроса. Вяра се усмихна:
-Амии, яви ми се Тривия и ми каза да отида пред...това тук. Каза още, че и ти и Марк ще сте там. Намерих Антон и след това потърсихме теб.-я, чакай малко, тя Тривия ли каза? Тривия! Не е за вярване! Значи не съм луд. Не само на мен ми се привиждаха древноримски богове! Алилуя! След като Вера приключи, Анчо занарежда на латински. Как едно 8-годишно дребосъче може да говори латински така гладко? После кафявокосото момиче попита:
-Накой ще ми обясни ли какво става тук?!?
-Ами ние или поне аз владеем свръхестествени способности, имаме за покровители древноримски богове, трябва да спасим света...Други въпроси?-отговорих аз, но го направих на латински. После Рони ми каза да мълча. Нещо в гласа й се беше променило. Тя бе заговорила на езика, на който говорех преди малко.
-Quis erat….-с мъка продължих на английски-Какво става?

Заглавие: Re: Първа глава Пет Окт 07, 2011 4:33 am

Юлий

Ако на хората им плащаха за това да се мотаят безцелно по улиците, аз щях да съм милиардер. Това беше основното ми занимание през повечето време.
Но никога не ми се беше случвало да обикалям на връх Коледа улиците на града, който мразя и в червата си, за да се срещна с някакви други богоизбрани хлапета като мен.
Истината за това бях научил доста скоро, обаче...
Няколко часа преди официалното настъпване на коледа, римския бог Нептун просто бе нахлул в стаята ми. Ей така, без покана или каквото и да било предизвестие. Бях свикнал с доста неща, като например да предизвиквам известни неприятности на хората, които ме изнервят, но чак да бъда покровителстван, както той се изрази, от бог? Надали.
Беше ми го обяснил съвсем просто - дарил ме с дарбите ми, защото трябвало да намеря другите като мен, да се открием взаимно и да спасим положението.
Това звучеше като гадна шега с постоянните ми мечи на тема "герои". Още от малък исках да ми се случи нещо подобно, но някъде между края на началното училище и началото на гимназията, надеждите ми бяха брутално попарени. Подобни неща не съществуват. Дори да са съществували някога, вече не. Откажи се, защото иначе само ще страдаш.
Затова и започнах да пиша песни и поеми; за да излея в тях разочарованието си от това, че хората бяха толкова безверни през цялото време.
А ето че сега всичко, за което бях мечтал... ставаше факт.
Защо тогава бях толкова объркан?
Мама спеше и нямаше да забележи липсата ми, поне в това бях сигурен. Пък и каквото и да беше това нещо на избраните, едва ли щеше да продължи кой знае колко много... Все щях да успея да се добера до вкъщи преди изгрев. Ако пък не успеех - тя със сигурност щеше да намери подаръка си. Тази година бях много горд с него, защото бях успял да събера пари и да й купя колие с истински перли. Почти можех да си представя как щеше да се зарадва и да го носи само за специални случаи.
Когато стигнах пред "Емпайър Стейт Билдинг", простенах мислено. Точно пред сградата стоеше една блондинка в дълго велурено яке, която очевидно държеше на дизайнерските дрешки. Другите нямаха чак толкова изявен вид на богаташи, но със сигурност сред тях щях да приличам на бездомник с размъкнатите си дънки, прекалено широката блуза, раздърпаното яке и проклетата къдрава дълга коса. Или ако не бездомник, щяха да ме сметнат за някой, прекарал доволно много време на някой самотен остров. Много далеч от тук.
Когато чух наполовина латинския въпрос на другото момче, му се усмихнах леко кисело и рекох:
- Доколкото чух, ще спасяваме света, а?
Останалит еми се усмихнаха с печални криви усмивки в отговор, дори и блондинката с тузарското кожухче. Явно всички бяха свикнали на странности в живота си.
Ако ще спасяваме света, не е ли тично Коледа момента?, помислих си с лек сарказъм, преди да се присъединя при тях в сенките на сградата...

» Първа глава
» Първа глава: Вероника
» Първа Глава: Началото
» Първа Глава: Новият ученик
» Първа глава: Първата битка