Трета глава: Вероника

Трета глава
Вероника

Все още бях шашната от това, че си имам сестра, за която не знам нищо, но я последвах. Нес ме беше хванала под ръка и подскачаше весело.
В мен кипяха толкова много въпроси, че усетих леките червеникави искри, които вече покриваха пръстите ми. Целите ми длани изтръпнаха и аз се опитах да се поовладея, преди да се превърна в жив фойерверк. Сега не бях ядосана; какъв тогава беше проблемът? Не бях гневна, а по-скоро изненадана. Стреснах се. Всички силни емоции ли предизвикваха пироефектите? Вероятно.
Издишах дълбоко, за да не плаша Неси или пък новооткритата си сестра, и искрите бавно угаснаха, без никой да види нищо. Отдъхнах си тихо. Боже, макар Ванеса да беше разказала за нас на целия лагер, не ми се щеше някой да ме вижда в действие.
Усмихнах се на Розелин, когато открих, че вече мога безопасно да движа ръцете си и въобще да се координирам, без да подпаля нещо, и подметнах:
- Разкажи ми за себе си.
Докато я слушах да ми разказва историята си, ми звучеше като мен - сякаш аз се цитирах сама, но родена една година по-рано от мен - аз бях на петнадесет, а тя - на шестнадесет. Просто бе отраснала с друго семейство, някакви други роднини на нашата фамилия. Защо ни бяха разделили? Нито една от двете ни не знаеше.
В края на лагера имаше някакъв магазин за хранителни стоки. Минахме мимоходом от там и се сдобихме с някакви провизии, след което седнахме на една полянка, където да можем да си говорим спокойно.
Ванеса ме изненадващо притихнала; не мисля, че някога я бях виждала да мълчи за повече от пет минути. Внезапно осъзнах, че не знам много за миналото й, освен че и тя е отраснала по пансиони като мен.
Но когато се загледах в очите й, нещо друго ме изненада - беше... тъжна. Наистина тъжна. Моята най-добра приятелка, която винаги се усмихваше като мен, сега гледаше в земята, а очите й блестяха така, че нямаше как да не осъзная, че това са сълзи.
- Хей. - промълвих и я потупах по рамото. - Какво има?
- Нищо. - тя ми се усмихна, но виждах, че се сдържа да не се разплаче.
Това ми бе познато от съвсем скоро. Спомних си ярко мига, в който разбрах за разстрела на летището в Норвегия. Почувствах се, сякаш някой бе убил семейството ми, макар дори да не бях родена в Норвегия. Бях в шок, но не го показвах. И тогава, внезапно, видях новина във вестника на учителката ни по английски заглавие на първа страница: "Скандинавия притихна за минута днес."
Това беше големия удар за чувствата ми и аз вече бях едва ли не в истерия. Спомних си как и тогава огънят кипеше в цялото ми тяло; едва ли не излъчвах собствена топлина, горях от скръб, гняв и мъка. И въпреки това, и тогава все пак бях сдържала сълзите си, но една друга моя приятелка на име Виктория, ме погледна притеснено и ме попита:
- Ника, какво ти е? Какво се е случило?
Не бях осъзнала как изглеждам отстрани, но очевидно ми беше проличало как се чувствам. Спомнях си само как след това избухнах в сълзи, истерията наистина ме победи и аз им разказах всичко.
Сега Нес имаше същото изражение, но само след миг се предаде и сълзите потекоха по бузите й. Тъжна усмивка - горчива, иронична гримаса - озари устните й.
- Ама дори не сме подозирали колко си приличаме, а?
Усмихнах й се в отговор. Права беше. Май и двете бяхме отраснали сами, без да има някой да се грижи за нас, докато другите деца имат родители, братя и сестри, на които да разчитат.
***
Около четири часа по-късно ние все още бяхме на същата поляна и си приказвахме, но вече в много по-добро настроение. Смеехме се и се шегувахме, когато езерото зад нас започна да кипи. Чух бълбукане и някакъв друг звук, подобен на гуми на форсираща кола под вода - ако подобно нещо възможно можеше да се чуе. Звучеше, сякаш нещо скърца и въздиша на дъното на езерото.. все по-високо... и по-високо...
И трите се обърнахме в един и същи миг към досега огледалната повърхност на водата, от която се надигаше... нещо.
"Нещото" беше високо около четири метра, с две глави, подобни на кучешки, но от някоя от онези породи кучета-убийци. Тялото му беше като на змия, само че имаше и крака.
- Какво, по дяволите, е това? - измърмори Неса, докато вдигаше поглед към ужасното създание.
Нямах отговор, тъй като изобщо не бях очаквала, че такова чудо изобщо може да съществува. Очевидно Розелин също бе останала безмълвна.
Макар тя да беше най-голямата от трите ни, аз поех контрола над положението. Изтичах напред към езерото и внезапно усетих контрола над "пироефектите".
Не можех да си обясня как не ги бях осъзнавала досега. Та аз бях господарката на огъня! Той беше в мой контрол и аз можех да направя с него каквото си поискам. Дарбата закипя в тялото ми внезапно и избухна като фонтани от лава през пръстите ми.
Гледката беше изумителна и ужасяваща едновременно, но нямах време да се дивя. Просто така, за разнообразие, можех да спася живота на сестра си и най-добрата си приятелка, вместо да го съсипя.
нагазих във водата на езерото и сякаш по моя команда - буквално - огънят, който кипеше в ръцете ми, изригна в посока на създанието и то замръзна в опита си да ме нападне в отговор. Просто спря и започна да се топи на прашинки изсъхнала лава.
Чух гласовете на Роуз и Нес, които ме поздравяваха.
Но очевидно пироефектите си имаха цена, защото аз усетих как започвам да губя кондиция. Изобщо не очаквах да става така. Усетих първо електрическа тръпка по кожата ми, сякаш мълниите и огньовете си отиваха от мен временно... или пък се прибираха обратно. Дишането ми забави ритъма си. Пред очите ми притъмня...
И изпаднах в безсъзнание.

» Първа глава: Вероника
» Първа глава
» Първа глава
» Първа Глава: Началото
» Втора глава: Розелин