Фонтанът

Едно от любимите места на момичето. Фонтанът.
Анна бавно се приближи към него и се загледа в повърхността на водата. Успокояваше се, макар и тя да не знаеше за какво точно. Просто напоследък се чувстваше малко...Пренебрегната?Самотна?Неразбрана? По-скоро от всичко по малко.
Както и да е.
Както обикновено се случваше, щеше да намери разрешение на проблемите си тук.
Е, ако някой не нарушаваше тишината, но Тарковска явно нямаше късмет в това, защото не след дълго чу зад себе си тихи стъпки.

Велико, а? Как според вас би се почувствал човек, който се опитва да пренебрегне лошите мисли със седене на едно място в тишина, когато до него се появява богинята на любовта? Е,Анна се чувстваше по същия начин. Или пък по различен... Схващате накъде бия, надявам се.
-Здрасти-поздрави полубогинята усмихнато и помаха леко.-Ам дам, нова съм. Или поне горе-долу. Както и да е, не е важно. Май. Все тая. Аз съм Анна.Тарковска.Анна Тарковска.
Убедена съм, че е малко трудно за разбиране защо зряло момиче като дъщерята на Аполон(последното го оставям без коментар) ще говори така несвързано. Причината беше, че богинята се приближаваше към идеала и' на красота, а идеалът и' всъщност беше майка и'. А за нея този родител,както и другия,беше болезнена тема.
-Харесва ли ти тук?-попита богинята.
Анна се намръщи. Не харесваше непознатите да и' говорят на "ти", но пред нея стоеше богиня, така че трябваше да се примири.
-Да.Нямам търпение да отдам на света дължимото в бойната техника. А и съм доста нахъсана по отношение разправянето с чудовища-очите и' потъмняха.-И на разни други.

Анна погледна за миг към земята. Вълната спокойствие, запратена със сигурност от Венера не можеше да я достигне, не и сега.
-Ами...Горе долу-най-накрая отговори Тарковска. Мислено благодари на богинята, че е махнала от себе си външния вид на Елисавета Тарковска.-Всъщност произхода ми никога не ме е дразнел. В смисъл, от малка съм свикнала с него, а и... Татко нямаше нищо общо със събитията от последните години, така че не го обвинявам. Даже може би се гордея, че съм негова дъщеря. Смятам, че ще си проличи. Лагерът е хубав, много ми харесва, но просто...Как да го кажа? Чувствам се малко самотна и понякога не на място. Тук стрелите не са много на почит... Вие не ме дразните. Любовта е велика сила, както и контролирането на емоциите, затова по-скоро би трябвало да ме е страх. ?оето ми напомня да Ви помоля да не ми променяте много настроенията, защото... Е, как бихте се чувствали на мое място? А и човек би трябвало сам да постигне вътрешния си мир, а не някой да му го поднася на тепсия.Нали?
Полубогинята впи погледа си в очите на богинята. Дали не бе прекалила с приказките си?

Погледът на Анна помръкна.
-Не,не го познавам от малка- отговори хладно тя и леко се отдръпна от богинята. Защо всички трябваше да бъркат в раната? Защо всички ги интересуваха нейните семейни отношения-и смъртни, и простосмъртни?
-Но,както казах, това не ме дразни. Даже може би е по-добре така. Да съм го виждала веднъж в живота си. Но знам, че той ме гледа от небето- Тарковска показа с ръка слънцето- и ме съпътства където и да отида. Все едно, че е до мен.
Полубогинята млъкна за малко и стисна с едната си ръка китката на другата.
-Макар всъщност да не е.
Анна се насили да се усмихне и почти успя.

Анна въздъхна дълбоко.
-Знам, че винаги е до мен. Никога не съм му се сърдила. Добре де, почти никога. По едно време имаше период в който ми идеше да го утрепя, но... Разбрах,че няма смисъл. А и децата на Аполон не бива да таят злост в сърцата си, нали? Та те са част от слънцето. И както каза ти- лъчезарни. Трябва да сме вечно усмихнати и да даряваме света с щастие. И именно осъзнаването на това ме възпря да отида и да му бия един шут-Тарковска се засмя звънко. Спомни си как баща и' и' предложи да я закара до Лагера с колата си и пътешествието след това. Беше толкова забавно...
-Не ми идва да Ви наругая. може би защото самата Вие сте родител-божество и всичко това е на Вашия гръб.
Полубогинята се усмихна още веднъж.
-Е,как е в Рим?

Не-отговори направо Анна. И наистина не беше я виждала. Може би защото се страхуваше да пристъпи там. Защо-това вече си бе неин проблем.-Не съм. Просто не ми се щеше да отида там. Сигурно не съм готова още за това. Но ако ми предлагате да ме заведете, нямам нищо против.

ПП.Съжалявам, че е толкова кратко

Анна велик герой? Това звучеше... Е,може би не бе чак толкова странно, но Тарковска никога не се бе замисляла за това. Да е герой за нея беше просто даденост, нещо, от което дори и да иска, не може да избяга. А сега и' казваха, че... Има някакъв шанс да е нещо много по-голямо от това,което е. Можеше да бъде велика. Да бъде запомнена.
Полубогинята тръсна леко глава. Започваше да звучи като Ахил. Но все пак, защо не?
-Това би било чудесно- започна бавно Анна. Не искаше да каже нещо глупаво или не на място.- Да мога да направя нещо за света. И дано то да е добро. Но не го ли казвате на всеки полубог, който идва тук и се чувства... Хм, като мен?
Дъщерята на Аполон погледна богинята. Не искаше да я обиди. А да... И тя всъщност не знаеше.

-Да, но не за всеки- Анна се загледа във водата на фонтана.- За мен може и да има, но някой друг може да не го очакват велики дела. Може би просто е създаден да се бие през целия си живот, за да умре накрая забравен от света. Дори и от своите. Колко ли герои са останали забравени през вековете? Да,вярно е, че доста са се прочули, но останалите? Не е честно. Но животът не е честен, нали?
Тарковска се отпусна на перилата на фонтана. Като си помислеше, че ще стане велик герой, нещо в нея сякаш изпукваше, и то може би бе сърцето и'. Знаеше, че великите герои страдат. А тя бе страдала достатъчно. Не и' трябваха още страдания.
- Знам, че може би не трябва да питам, дори да се интересувам- полубогинята се извърна с лице към Венера и я погледна в очите.- Но бихте ли ми казали какво ме очаква с любовта? Дали ще страдам? Или не... Искам да знам, но ще разбера, ако откажете да ми кажете.

Анна кимна. Е, може би не я удовлетворяваше много, но не можеше да очаква списък с имената и подобни неща, нали?
-Винаги съм се чудела защо една част от хората вярват в любовта като слепи, а за други е просто игра на мозъка. Всъщност, ако не знаех, че съществувате като богиня, и аз щях да си мисля, че мозъка ми е виновен за подобни неща. Така ще бъде много по-просто, нали? Когато сърцето ти затупти и започнеш да си губиш разсъдъка, образно казано, да се подсетиш, че това е просто един биологичен процес. Но Вие сте тук, пред мен, истинска. Просто няма как да не повярва човек в любовта. И се радвам, че няма да ме боли много, за което съм Ви задължена-Тарковска се усмихна плахо.- Не ме разбирайте погрешно, аз Ви почитам, защото знам силата на чувствата, само казвам, че би било по-просто за хората, ако...
Дъщерята на Аполон не довърши. И сама нямаше представа какво щеше да каже след "ако"-то,затова побърза да смени темата.
- Как са другите богове напоследък?

-О,ами да, малко е странно- Анна се засмя.- Човек си представя боговете като недостъпни свръх-мощни същества, които не обръщат внимание на никого и нищо, освен на своите задължения и така нататък, и така нататък. А то...- Тарковска отново заби нос в земята.- Е, или поне аз си го представям така. Но това не значи, че е вярно, нали?
Полубогинята погледна към слънцето, без да замрежва поглед. Това бе едно едно от положителните неща да е дъщеря на Аполон- никога слънцето не и' печеше в очите. Момичето се усмихна при тази мисъл и помаха нагоре. Често правеше така и си представяше, че татко и' е горе и я наблюдава и сърцето му 'танцува' като вижда, че дъщеря му го поздравява. И наистина, слънцето като че ли засвети още по-ярко.
Анна се усмихна ангелски и пак погледна Афродита, но този път сияеща.
- Та, какво прави Минерва в Ню Йорк?