Конюшните в Лагера

Веднага щом прекрачих прага на конюшнята, в главата ми гръмнаха каращите гласове на пегаси и коне.

"-Тишина!"- креснах им наум и те веднага млъкнаха. Пристъпих към "крилото" на пегасите. Пегасът Блекджак ми беше стар приятел и лично аз нямах против да се позанимая малко с него. Както името му подсказва, той бе чисто черен. Дадох му да похапне ябълка.

"-Благодаря, шефке!"- обади се той.

"-Колко пъти да ти казвам да не ме наричаш "шефке"?!?"- бях на ръба да го кресна на глас.

"-Както кажеш, шефке! Ти си шефката. Номер 1!"-ох, заболя ме главата чак.

-Хайде да отидем да потренираме с теб, а?-опитах се да се успокоя и го изведох навън.

Дребно на вид момиче минаваше през поляната, която в този ранен час бе напълно пуста, и от време на време тялото й потреперваше, докоснато от ледения вятър. Около червенокоската обикаляше красиво коли, наподобяващо на напълно породисто куче, махаше с опашка и лаеше щастливо. Досега рядко бяха излизали толкова рано навън, камо ли пък в тази посока. Още от тук, на двеста метра от конюшнята, кучето долавяше миризмата на коне и това го въодушевяваше още повече.
Поредният полъх вятър накара Джорджи да се завие с тъмносиния си шал, изпускайки бяла струйка дъх от устата си. Тя забърза крачка, чудейки се как е възможно Нара да е толкова енергична в този студ. Но все пак не й оставаше още много - едва десетина метра и щеше да бъде на завет и на топличко.
Когато пристъпи вътре в конюшнята, затваряйки вратата след себе си, Антанариво въздъхна облекчено и отви шала си, който бе закрил почти цялото й лице. Нара започна да подскача около нея, сякаш досега никога не е била толкова щастлива [което можеше и да е вярно, червенокоската нямаше как да разбере чувствата на кучето си]. Момичето постоя известно време по средата на помещението, чудейки се какво да прави сега. Всъщност дори въобще нямаше идея защо бе дошла тук. Рядко я гонеше безсъние, но тази сутрин просто не можа да заспи отново. И първата й мисъл бе да посети конюшнята, сякаш нещо я теглеше насам. Ако беше напълно нормално момиче, попаднало в напълно нормално училище, Джо доста би се учудила от мисълта да бъде привлечена от някаква конюшня. Но тъй като нито беше нормално момиче, нито учеше в нормално училище, мисълта за това й се струваше напълно нормална.
След като постоя така около минута, размишлявайки над странното си положение в момента, което всъщност не знаеше какво точно е, червенокоската реши да разгледа конете и да види дали някой ще я хареса. Тя тръгна покрай вратите на отделните "стаички" на красивите коне, но нито един не й хвана окото. Когато вече бе стигнала почти края на конюшнята, започна да я обхваща тъга, че няма да си намери някой хубав кон. В този миг съзря табелка, на която пишеше "Отделение Пегаси". Момичето се закова на място, усъмнена, че е прочела правилно. Но на табелката, направена от светло дърво, съвсем ясно бяха издълбани думите, които видя преди малко. Стана й интересно и, макар че доста бе гледала филми за пегаси и те не й се струваха нещо кой знае какво, любопитството надделя. Още на първия метър след началото на това отделение, Кали бе напълно зашеметена от гледката, която се бе разкрила пред нея. Огромен, ама наистина огромен бял кон стоеше пред нея и я гледаше с кристално-сините си очи. Зад гърба си бе прибрал един чифт криле, които, вероятно, ако разпереше, всяко едно от тях щеше да е по два-три метра. Пред това невъзможно огромно животно дори безстрашната Нера подви опашка и се скри зад стопанката си, като от време на време подаваше глава, за да провери дали съществото не е изчезнало. Но то си стоеше там, наблюдаваше Джорджи и сякаш я изучаваше. От друга страна и самото момиче бе вперило поглед в пегаса и се чудеше дали може да го докосне. Но не беше нужно да се двоуми още дълго - самият крилат кон протегна леко шия към нея, очаквайки да го погали. Момичето се извърна назад към Нера, сякаш я питаше дали е безопасно, но кучето само се отърка в крака й и се върна назад към обикновените коне.
- Е, какво пък толкова. - каза си Кали, което накара колито да наостри уши и след това отново продължи по пътя си. Червенокоската докосна огромната шия на пегаса, и в миг я изпълни пълно спокойствие, сякаш бе в някакво друго измерение, където не съществуваше нищо друго освен нея и животното. Тя се усмихна леко и започна да гали коня по копринено-меката бяла козина, а през това време умът й бе напълно освободен от каквито и да било притеснения.
- Аристеус. - ясен женски глас, идващ от мястото, накъдето бе отишла Нара, накара Джо да се откъсне от унеса си и леко да подскочи от уплаха. Тя рязко обърна глава към началото на конюшнята, където различи фигура на жена, във всеки случай не ученичка. Непознатата тръгна към Антанариво, а тя продължи несъзнателно да гали пегаса.

- Това е името на коня. - поясних аз, като се приближих с обичайната си безшумна, плавна крачка, която създаваше впечатлението, че стъпвам по въздух, а не по земя.
Днес носех дълга червена рокля с дъбоко деколте и презрамки, с висока талия и цялата посипана с брокат, чак до краищата на долната й част, които се плискаха като вълну около глезените ми. Приличаше на нещо, което би облякла холивудска актриса за премиерата на новия си филм и беше определено прекалено помпозно, но на мен ми харесваше.
Разбира се, не знаех как ми стоеше, защото не знаех как ме вижда момичето - нали все пак се променях според идеала на хората за красиво. Но предположих, че все пак изглеждам поне сравнително добре.
- Аз съм Афродита. - протегнах ръка за поздрав, все така с едва доловима усмивка, която искреше на лицето ми. - Богинята на любовта, красотата и така нататък, и така нататък... А ти сигурно си нова тук? - попитах.

P.S.: Знам, че е безобразно кратко, но трябва да изляза след около три стотни от секундата. ;д И пиша на две места, защото тук съм като Афродита, а там - като Венера..

Момичето наблюдаваше с интерес приближаващата се фигура, като все не можеше да определи как точно изглежда. "Вероятно е заради светлината", помисли си Джо, което горе-долу я поуспокои. Чак когато жената се доближи на около метър от нея, червенокоската имаше възможността да я огледа по-отблизо. Бе по-висока от нея, естествено, и имаше дълга, руса коса, която сякаш бе направена от злато. Бе облечена в някаква прекалено екстравагантна за вкуса на Кали рокля, но пък на самата нея й стоеше наистина добре.
След като поясни, че е изрекла името на коня, жената се представи. Афродита. Името й говореше нещо, но не можеше да се сети какво точно.. и след няколко секунди се сети. Богинята на любовта. Тя стоеше пред богинята на любовта? Стоеше на един метър от богиня, древногръцка богиня от плът и кръв? О, не, това бе невъзможно. Макар че.. тук какво ли беше невъзможно? Щом учениците можеха да управляват природата, защо пък да не можеха да виждат и истинските богове?
- Аз.. аз се казвам Джорджия. Джорджия Антанариво. - промълви тихо червенокоската, което доста я учуди. Никога не се бе чувствала по-малка от някого, още по-малко пък да се срамува да си каже собственото име. Но на нея й звучеше толкова обикновено, толкова.. небожествено.
При тези мисли Кали леко тръсна глава, опитвайки се да ги прогони. Не трябваше да разсъждава така. Тя бе силна, не някакво малко момиченце, което да го е страх от всичко ново и непознато досега.
- И да, нова съм тук.. макар и да се водя четвърти курс. - изрече момичето вече с по-ясен глас и леко се усмихна. Богинята пред нея, която бе застанала така непринудено и все пак излъчваше величие с всяка клетка на тялото си, й се усмихна в отговор. - Много е красив. - продължи червенокоската, поглеждайки към пегаса. - Името му означава ли нещо? - попита тя, макар и да бе почти напълно сигурна, че просто няма начин да не означава нещо. Все пак, първо, беше пегас, и второ, името му бе гръцко. А всяко гръцко име означаваше нещо.. поне доколкото бе чела по книгите.

п.с. като напишеш в гугъл Аристеус и ще видиш какво означава, ако не знаеш. :д

Въздъхнах леко при въпросът й. Едва напоследък бях започнала тази "общувай с полубоговете" процедура, по-точно когато реших да се грижа и да обучавам няколко дузини от тях. Помислих си, че бе минало прекалено много време, през което не бях се срещала с полубожествените си деца, а и с каквито и да било нечистокръвни. Може би дори векове.
Може би бях забравила как постоянно искаха да научават нещо, как винаги имат милиони въпроси. Трябваше ми малко време, за да си припомня плама им за живот, който ние, безсмъртните, не притежавахме.
- Той е бил син на Аполон. Научил е хората на доста неща, най-вече на някои изкуства... включително отглеждането на маслини. - усмихнах се, като се вдигнах леко на пръсти и седнах върху една от раклите за принадлежности за пегасите. - Е, "aristeus" е също така и част от римското име на един вид пеперуда, но това вече е територия, за която не знам почти нищо. - засмях се звънко и отметнах косата през рамото си.
Отдавна не бях влизала в конюшните, макар да знаех, че някои от децата ми са доста добри специално с пегасите. По някакъв много странен начин мириса на конюшня ми действаше успокояващо.
- Той те харесва. - отбелязах внезапно. - Аристеус, де. Името му има история. Някога - може би преди... - замислих се за миг. - ...двадесетина години? - един твой полубрат на име Чейс го нарече така в чест на баща му... който е и твой баща, разбира се. Чейс заминаваше на подвиг с този пегас и искаше да умилостиви Аполон, за да го подкрепя по време на задачата му. За твое успокоение - отново се усмихнах леко. - всичко с него приключи добре. Оттогава с точно с този пегас има нещо като традиция тук... Даваме го на героите, които отиват на подвиг и по-специално на децата на Аполон. Говори се, че им носи късмет, но късметът не е по моята част. - засмях се.
- Не аз съм богинята на съдбата, Джорджина, но... - замислих се преди да го кажа. - ...може би Аристеус е знак за теб, че скоро ще имаш някаква мисия от тук.

P.S.: Спокойно, знам какво е. ;д

Не съм вярвала, че ще го кажа някога, но ми писна от тази зима! Не... Кого заблуждавам. Никога няма да ми писне. Само ова ми беше в главата. Този лагер щеше да изглежда много добре, покрит с... Еднометров слой сняг, да кажем. Но това нямаше как да се случи. Тук почти никога не беше зима, а този факт ме дразнеше. Тарарарам... Сега не бях тук, за да се карам с природните условия, а за да видя Виелица, единственото нещо, което ме радва на тази земя. Моето малко любимо конче с крилца. Не, че пегасът ми е особено малък размер, де. Не, направо си е порастнал кон.

- Ето те и теб! - извиках аз, когато стигнах до нея. - Малката ми Виелица. Сладката ми Виелица.

Какво ми ставаше? Тя да не ми влияеше по този начин. Не, не мога да си го позволя. Ще трябва да стана по-себе си от преди. По-ледена и зла. Тази идея ми допадаше повече от това да се размекна, така че...

- Милата ми малка Виелица. Как си. Ооо, знам те аз. Обичаш захар, нали. - извадих една захарна бучка от джоба си и й я подадох. - Но, не прекалявай, че ще станеш твърде дебела и няма да можеш да летиш! Е, какво пък? - взех още 5 захарчета и й ги подадох едно по едно. Май наистина ми влияеше зле.

Реших да се поразходя из лагера, да се помотая...В главата ми обаче се въртеше замо едно нещо-мисълта да посетя Блекджак. Краката ми ме затеглиха нататък против волята ми. Носех къса рокличка в черен цвят и черни обувки. Не знам защо, но черното ми отиваше. А и ми харесваше. Да не говорим за пегасът ми, който също беше черен на цвят! Пристъпих прага, а там пегаси и коне пак се караха, както обикновено.
"-Тихо!"-заповядах им наум и всичко стана така тихо, че човек отвън би решил че всичките са умряли. Блекджак, сякъш знаел, че ще дойда, седеше и ме чакаше.
"-Здрасти, шефке!"-поздрави ме той.
"-Блекджак, пак ли да ти обяснявам защо не бива да ме наричаш шефке?"-трябваше да направя сериозни корекции на речника му, включващщи всички фрази за притежание от моя страна. След това усетих някой зад гърбът си. Обърнах се и видях едно момиче. Със сигурност не можеше да бъде полубогиня.
-Здравей.-стори ми се редно да я поздравя.

Не бях усетила колко много се лигавя, докато не чух глас зад себе си. Той беше на момиче и ми се стори приятен, но аз не определях хората по това. Или да кажа, че не определях боговете по това, защото тя определено не беше обикновен лагерник. След като тя ме поздрави, си помислих, че няма да е лоша идея и аз да направя същото.

- Здрасти. - отговорих аз.

Не знаех какво да кажа. Не исках да се държа надуто, както обикновено. Момичето беше симпатично, а аурата й беше доста силна, така че, предполагам, не исках да си имам проблеми с нея. Но оставаше проблемът с безмълвието ми. Притесних се доста, а когато това станеше... Е, да кажем, че не оставах незабелязана. Усетих кожата си как изстива още повече от обикновено. По земята около мен се появи лед, а по якето ми - снежинки. Това се случваше винаги, когато се изнервя.

- Ъъъ, аз съм Хиона. - измънках накрая аз. - А това е Виелица. - посочих към пегаса си.

-Аз съм Хататила, а това е Блекджак.-потупах го по шията. Той изцвили толкова силно, че дори и Хиона сигурно разбра че ругае. -Блекджак,-обърнах се към него.-изключвали са Нико от училище за много по меки думи от тези, така че се владей!
-Кой е Нико?-попита тя.
-Братчето ми, полубог е.-отговорих. Ех, братленце...късметлия си, че си полубог. Така познаваш поне единия от родителите си. Аз не ги познавах и двамата.-Е, Хиона, -оттърсих се от мислите си за татко, мама и Нико.-Ти на снега ли си богиня? Личи си че си дъщеря на Борей.
Бях забелязала ледът и снежинките, а също и че температурата падна с няколко градуса. Но разбира се, нищо не казах по този въпрос, за да не я изнервя повече и тук да стане на зимна приказка. Е, и аз контролирах ледът, но само него от зимните щуротии.

- Да, аз съм богинята на снега. - потвърдих - И междудругото, Блекджак е много хубав. - казах аз, но не се престраших да го погаля. А и не знаех дали Хататила ще позволи.

Още една причина да обичам този лагер. Готина богиня, която е мила и не се държи с мен така, все едно трябва да й сервирам храната и напитките. Всъщност имаше само един недостатък. Лагерът, не Хататила - беше прекалено на юг. Не можеха ли да го сложат на някое по-приятно място като Сибир, например? Както и да е, ще взема да зарежа тази тема. Подадох още едно захарче на Виелица, а тя изцвили доволно. Жалко, че не говорех конски. Щеше да ми е интересно да разбера какво казва.

- Ти тук ли живееш? В лагера? - попитах изведнъж, без дори да съм се сетила за въпроса си по-рано.

-Живея на Олимп, тук-в Лагера и в...-замълчах, преди да изръся "лагер Юпитер"- и в Сан Франциско.-при похвалата, Блекджак беше изцвилил едно "благодаря" и сега ми побутна ръката да го оповестя на целия свят.-Добре де,ще кажа! Не бъди толкова припрян!-скарах се на черния пегас.-Той ти благодари.-погледнах богинята на снега.Беше мило момиче. О, богове, на мен всички ми се струваха мили в последно време! Е, нямам вина за това. Може и да имам, но не е толкова важно.

ПП.Извинявай че е толкова кратко, просто не можах да измисля нищо повече.

- Моля, моля. - погледнах към Блекджак.

Интересно, Сан Франциско. Там имаше още някакъв лагер, за който баща ми говореше, обаче аз не го слушах... Интересно, много интересно.

- Забележка: Следващият път да слушам какво говори дъртият инат! - дори не се усетих, че съм казала мислите си на глас, а и нямаше особено значение, според мен.

Леле, тази богиня успя да ме промени! От парче лед, станах на локва вода! Обикновено не се държах така с никой по-скоро, да кажа: "Ха, ха! Моят пегас е по-хубав от твоя!", но не го направих. Не казах поредната лъжа. Или пък направо да струпам еднометрови купчини сняг из целия лагер, защото топлината наистина ми изпиваше силите.

-Добре, тъй като вероятно знаеш за другия лагер, ще ти кажа аз какво знам. И браво, познаваш баща си. Аз дори майка си не познавам! Та, да преминем на...-млъкнах, защото един полубог мина край вратата на конюшнята. Понеже не исках другите богове да ме направят на пихтия и да настъпи гражданска война, казах на Хиона.-Не мога да ти кажа заради доброто на всички полубогове. Това е строго секретна информация, предназначена само за боговете. Никой полубог, с малки изключения, не бива да знае.-поех си въздух. Ако продължавах така щях да се паникьосам или да избъбря всичко и пак щях да прецакам работата!

Понечин да й кажа, че нищо не знам. Всъщност само едно нещо - това, че съществува. Точно в това време един лагерник мина покрай нас и аз бях готова да го превърна в ледена висулка.

- Той баща ми пак ще се разприказва. - започна да ми просветлава за какво служи другият лагер. За други полубогове, но... Не трябваше ли полубоговете да са на едно място? Защо ги бяха разделили? Така или иначе нямаше да разбера и реших да се откажа от тази тема. - Кое ти е любимото място в лагера? - попитах любопитно аз, главно, защото не исках разговора да загуби ритъма си. Та тя беше първото живо същество, с което говоря от толкова време насам.

-Плажа, може би заради баща ми-той е Посейдон. Или поне така смятаме аз и целия лагер.-вдигнах рамене. Блегджак измънка:
"-Шефке, не се представлявай! Ти си сърцето на Океана, неговото желание за живот! Без тебе нищо нямаше да е същото."
-Блекджак, стига! Ласкателството не е добро! -скарах му се.-О, и още нещо-в никакъв случай НЕ ме наричаш "Шефке"! Ясно?!
"-Добре, ше...добре."-брей, можело!

Засмях се, когато Хататила каза "Ласкателството не е добро!". Значи Блекджак й беше направил комплимент. Чакай малко! Аз? Да се засмея? Не, не, не! Това изобщо не съм аз!

- Извини ме за секунда. - помолих аз, след което излязох навън и в ръката ми се появи ледена висулка, която хвърлих на земята с всичка сила. Терапия за справянее с гнева, нямаше друг начин просто. Предполахам, че това се е чуло като счупване на стъкло при Хататила. След като се върнах заявих - Така, готова съм.

П.П.:Съжалявам за забавянето и за краткия пост. Трябваше да прочета един урок и музата ми си отиде, когато той излезе от главата ми.

» За лагера
» Входът на лагера
» Входът на Лагера
» Пътят към Лагера
» Пътят в началото на лагера