Стаята За Кафе

Влетях в стаята за кафе и се насочих към масата с храна. Първото, което попадна в ръцете ми беше купа с курабийки. Взех си една, после втора и трета, накрая взех цялата купа и седнах на диванчето. Докато дъвчех една от бисквитките се замислих дали наистина трябва да съм толкова ядосана на мама? Все пак тя е богиня, не мога да очаквам от нея постоянно да се грижи за мен...Но после се смъмрих сама "Стига глупости, Ариа, дори и да не се грижи постоянно за теб, нищо няма дай навреди да те посещава от време на време." Оставих купата на масичката, която стоеше точно пред мен. Станах и си налях чаша кафе, която глътнах за секунди. Налях си и втора, въпреки че си спомних съветите, които татко ми даваше: "Кафето е вредно, мила, не прекалявай!" Седнах отново на дивана и спомените нахлуха в главата ми...Колко приятно щеше да е, ако татко беше тук сега, щеше да ми дръпне някоя вдъхновяваща реч и да ме просветли, но сега дори нямаше начин да се свържа с него. Отново се смъмрих сама. Трябваше да се стегна! Така и направих, зарязах купата с курабийки и кафето. Взех едно списание и зачетох...

Влезнах в стаята за кафе. Бях умрял от глад и трябваше да хапна нещо. Видях едно момиче да седи на дивана срещу мен. Бавно се приближих към нея, изглеждаше унесена в мисли и не исках да я уплаша. Тя дори не забеляза присъствието ми. Реших да не я притеснявам, а просто да заобиколя дивана. Стигнах до масата с храна и си налях една чаша сок, приискаха ми се и курабийки, но тук изглежда не се намираха. Тогава ги забелязах на масичката пред момичето. Е, изглежда все пак щеше да се наложи да я притесня. Приближих се към нея и я поздравих.
-Здравей, аз съм Лио Де Ла Вега. А ти си...?

Вдигнах глава от списанието и видях момче на окло 17 да се взира в мен с големите си сини очи. Усмихнах се леко, едвам забележимо и му отговорих.
-Здрасти, аз съм Ариа,ъъм, радвам се да се запознаем. От колко време си тук?
Може би не исках да попитам точно това, но искрено се надявах да попадна на някой, който познава лагера добре, искаше ми се той да се окаже някой, който е прекарвал повече време тук. Не изглеждаше съвсем като старши лагерник, изглеждаше притеснен, сякаш се срамуваше от мен. Но реших да не обръщам внимание на това и просто да проведа един нормален разговор.
-Аз съм нова, тук съм само от няколко дни. Между другото, кой е божествения ти родител? Питам, защото може да се окажем брат и сестра.
О, боже, пак се разприказвах, голямо съм плямпало. Трябваше да го оставя той да говори, изглеждаше интересен тип. Щеше да е хубаво да разбера повече за него.

Засмях се леко, виждах, че е доста притеснена. Всичко в нея издаваше, че е нова. Вече бях видял другите деца тук. Те не се държаха така, определено...Но на мен ми харесваше, беше сладко. Усетих, че придобивам усмивка на идиот и побързах да отговоря.
- Всъщност, и аз съм нов тук. Но се съмнявам да се окажем брат и сестра. Определено не си приличаме. Е, може ли да си вземе бисквитка?
Двамата се разсмяхме. Тя затвори списанието и го остави на масата, а аз последвах примера й и оставих чашата си. После отново подхванах:
- Е, новачке, - направих пауза, защото тя се усмихна широко.- та, какво ти се прави? Самнявам се, че списанието е усобено интересно.
Тя ме погледна учудено и ми отговори:
- Защо мислиш така?
-Ами просто, защото е миналогодишен брой.
-Ооо, да, да вярно.
Засмях се на реакциата й. Тя побърза да прибере списанието под масичката и после отново се заговорихме.

Беше очарователен, сладък и имаше хубава усмивка. Усетих, че ставам нервна. Не знаех как да се държа, беше малко...неловко. Реших, че ако говоря повече, няма да изглеждам като пълна загубенячка.
- Е, Лио, не отговори на въпроса ми. Аз съм дъщеря на Афродита.
После се замислих на кой бог ли ми прилича, но бързо тръснах глава. Не исках отново да се унасям в мисли за боговете. Тъкмо се бях расеяла от това. Усмихнах се още веднъж, за да си спечеля малко време. Трябваше да измисля нещо по възможно най-бързия начин. Тъпото беше, че винаги се хвалех, как винаги мога да отговоря на въпросите, които момчетата задават. Сега обаче, точно в този момент просто блокирах и не можех да продумам нито думичка. Затова просто станах и каза:
-Виж, Лио, много ми беше забавно, че си побъбрихме. Искаш ли да се видим утре отново, защото наистина трябва да тръгвам? Чао, беше ми много приятно.
Изхвърчах от стаята и се затичах право към хижата на Афродита. По пътя нови мисли, за възможните отговори нахлуха в ума ми, но вече беше твърде късно. Е, все пак утря щяхме да се видим отново. Щях да имам втори шанс.