Общата стая

Не бях стъпвал няколко дни в лагера. Трябва ли ми причина? Да, според преподавателите винаги трябва да има такава. А и да е основателна при това. В такива случаи аз обикновено пусках усмивката си и казвах нещо умно, за да отклоня въпроса. И в повечето случаи това работеше. Но наскоро открих, че оправданията, които бях мислил, са изчерпани. До едно. Първо го имаше случая с болната леля, умрелият ми домашен любимец, тръбите вкъщи, кучето, което така и не спря да яде домашната ми и още какво ли не. Но сега не можех да се сетя за нищо. А трябваше да е нещо изобретателно иначе много лесно щяха да се досетят, че е лъжа. Аз бях гиниален в тази област, а днес се оказва, че няма нищо. Не се сещах. А измислех ли, се отказвах защото или вече бе използвано или беше прекалено просто.
Колкото и глупаво да звучи, реших да се скрия в общата стая. Повечето хора биха си помислили, че там е пълно с хора щом все пак е обща, но там бе мястото, където щяха да проверят последно. А и моят единствен вариант до момента...
Седнах на големият диван с някаква книга в ръка, която по-скоро държах за равновесие отколкото от интерес. Трябваше да измисля нещо. Може би...
Вратата се отвори и аз подскочих от мястото си.
- Хей! - извиках преди да осъзная, че този някой не е учител.

В лагера бе пълна скука, за това бях решила да изляза за няколко дена и да посетя стари дружки, за да разпуснем. Колкото и странно да беше, тук имах повече приятели и познати от колкото имах навън. Спомням си когато бях на 16 се запознах с едно момче Димитрий, бе ми приятно с него, но доста бързо загубихме връзка. Лагера бе голям ,бяхме си говорили за какво ли не-обикновени, но хубави неща, дори не бях попитала на кого е дете.
Бях взела китарата си, това бе единственото нещо без което не излизах ,можех да забравя дрехите си, но китарата - абсурд. След известното отсъствие се промъкнах почти незабелязано, все едно никога не съм тръгвала нанякъде. Влизайки в общата стая, усетих познато присъствие. На дивана седеше познато лице.
- Не може да бъде. - казах оставяйки китарата си на пода докато събуя неудобните маратонки, а след това отново я взех в ръце. - И това ако не е моята стара дружка Дими. - седнах до него, оставайки китарата до нас.
- Къде се загуби? - изкикотих се тихо. - Точно мислех за теб. Една година си е много. Вярно, лагерът е голям. - огледах се - Всъщност, какво правиш сам тук? Да не би и ти да обичаш нощните излизания за по седмица?

Едит от Тира Хиуксет-Пропуснати запетаи, някои букви в началото на изречението са ти малки, а би трябвало да са главни. Имаш и пропуснати пунктуационни и грешно поставени знаци, както и един абзац, който не си сложила.

За моя изненада това беше Калипсо. Помнех я. Преди година, може и по-малко да е било, се запознахме. Не си спомням всичко в детайли, но съзнанието ми я показваше като мило момиче. Но тъй като отдавна не бяхме говорили, не можех да кажа със сигурност дали се бе променила. Хората го правят. И то по-често от колкото е необходимо. А лошото е, че не винаги го осъзнават...
Съвсем се отнесох.
- Кали?!? – засмях се, хвърляйки книгата настрана. Бях си намерил компания, което бе много по-интересно от празният ми поглед измежду страниците. Сигурно книгата бе хубава, а и хората казваха, че към подобни издания трябва да се отнасяме с уважение, но в момента не ми беше до четенето. – Къде се изгубих ли? Ами нали знаеш, наляво надясно и накрая пак тук.
Свих рамене и погледът ми се спря на глупаво изглеждащите ми обувки. Бях решил, че ще разчитам на чара си и този костюм за 50 долара, ако частта с напълно „достоверните” ми оправдания не проработеше. Подмазването бе нещо крайно за мен, към което прибягвах, ако нямаше нищо друго. Ама наистина нищо друго. Иначе си беше чисто лицемерство и целуване на подметки. Мразех го. Затова й следвах само повърхностните правила при тези ситуации – усмихвах се, вкарвах по някоя шега, бях учудващо спокоен и мил. Дано не ми се налагаше да го правя...
- Ами ти? Колко ли време е минало от последният път, когато те видях? Как си? Какво правиш? – обърнах се към нея, в очакване на отговора й.