Първа Глава: Началото

Клара Лейн
Ню Йорк, 2011г.

Беше поредният смахнат ден. Само че този бе в Ню Йорк. Бях тук по необходимост. Имаше конференция за лекарството, което аз така упорито взимах. Щях да се запиша на пробите. Имаше 50% да не съм на него, но оставаше и възможността да съм. Вече все по-трудно можех да си го набавя и това бе причината да съм тук. Ако имаше по-лесен вариант отдавна да съм го открила, но друго просто не помагаше. Компанията, която го разработваше не се бе спряла от вече 2 години. Всеки път имаше някакъв дефект и не го пускаха в аптеките. Признавам, че страничните ефекти бяха изключително болезнени, но в сравнение със "сестра ми" бяха като сладолед за организма ми. А и се свиква. И може би в това е лошото. Има момент, в който знаеш, че си зависим, но не можеш да спреш. Оправдаваш се, че това нещо ти трябва и без него не можеш да продължиш, което в моя случай е истина, но го има пристрастяването. Дори да нямах такава нужда се съмнявам, че можех да го откажа просто ей така. Това не са витамини.
След първият клиничен опит, който беше в 11 сутринта се прибрах, тичайки към къщи. Да, можех да разбера, че съм на лекарството. Беше ми лошо, треперех, температурата ми не слизаше по-ниско от 38.9 градуса. Но това бе само за няколко часа - напълно недостатъчно време за мен да се откажа. До шест и половина бях напълно добре. Изправих се от леглото и излезнах в парка. Днес имаше много хора. Всички със своите мисли, преживявания. Сега, когато съзнанието ми бе напълно пречистено, виждах всичко. Но имах и изборът да го изключа. Можех да се съсредоточа върху един човек и само след миг вече знаех всичко за него, сякаш ми бе приятел от детството. Тези моменти с хората ми бяха прекалено интересни, за да се лиша от тях. Нищо, че подклаждаха огньовете на моя ад. Така срещах изключително интересни хора. Но имаше и такива, за които предпочитах нищо да не знам. Прави са хората, които казват, че някои тайни трябва да се занесат в гроба.
По едно време огладнях и реших да отида до близкият до хотела ми, ресторант. Там предлагаха най-различни деликатеси. Не бях много навътре в нещата с готвенето, но се учех. Понякога и дори в повечето случаи, нещата, които правех съвсем не се получаваха, но след вторият, третият и най-вече - десетият опит, вече се научавах и всичко ставаше много по-лесно. Не се замислих много над менюто - поръчах първото нещо, което ми се стори интересно и на няколко пъти втълпих на сервитьорката, че поръчката ми е важна. Тя не бе най-компетентната служителка и щеше да й е много по-добре в някой бижутериен магазин, но щях да й дам шанс. Поне днес.

Розелин Тайтейлилан
Ню Йорк
2011

Вървях по улицата най-спокойно, без да се притеснявам, че всички погледи се приковаваха в мен. Вече бях свикнала с това, затова не ми пречеше. Да си дъщеря на Афродита все пак си имаше цена.
Както и да е, продължих да вървя, докато не стигнах крайната ми цел-ресторанта, в който се намираше Клара. Разбрах това по двупосочната телепатична връзка, която се появи когато се запознахме. Имаше си разни предимства, когато се запознаеш с такива като теб-макар и смъртна, все пак с дарби.
Както и да е, щом стигнах до ресторанта, влязох и се запътих към крайната маса, където се намираше тя.
-Здравей.-поздравих я непринудено и й се усмихнах. Седнах на стола срещу нея, без изобщо да попитам. Сервитьорката дойде до масата и си лепна една фалшива усмивка на лицето.
-Ще желаете ли нещо?-попита тя, все още с усмивка на лице. Погледнах към нея, а след това към останалите тук. Ясно защо се чувстваше неудобно-тук всички останали не бяха чак толкова красиви (като изключим Клара), но аз бях изключение. Все пак бях дъщеря на богинята на самата Красота.
-Всъщност, да. Едни пържени картофки със сирене и недиетична кола.-не ходех много по ресторанти, но обикновено, когато вляза, си поръчвам това. Не се притеснявах за теглото си, защото нямаше как да надебелея.
Погледнах към момичето още веднъж, но този път очите ми станаха смарагдовозелени. Проникнах в душата ѝ без никакво усилие и разбрах всичко за нея. Името й бе Мелинда, на 19 години. Родителите й са били починали в катастрофа преди около година.
-Веднага.-отвърна тя и отиде до бар плота. Обърнах се отново към Клара, като очите ми бяха върнали нормалния си тъмно-кафяв цвят.
-Това момиче изобщо не е имала щастлив живот.-посочих към сервитьорката, която ни обслужи.-Предполагам го разбра.-усмихнах се леко, когато поръчката ми дойде. От колко време не бях пила кола? От седмица, може би. Вярно, че бях богиня, но все пак аз бях и тийнейджър, трябваше да пия кола поне три пъти на седмица.
Тръснах глава, за да се освободя от тези мисли, и изсипах половината шише в чашата, с която ми го бяха донесли. Веднага отпих една голяма глътка, което доста ме освежи.
-Какво удоволствие е отново да опитам кола.-засмях се звънко, но спрях, защото осъзнах, че Клара досега и една думичка не е изрекла.-Пак си взела лекарството, нали?-знаех отговора, вече, но тя все пак кимна положително.-Клара, това лекарство ще те погуби, спри се. Мога да приложа Лечението на теб и ще бъдеш нова-новеничка. Ще ти го прилагам веднъж на месец.-тя беше готова да възрази, но аз вдигнах ръка да замълчи.-Никакви възражения, Бела, това е за твое добро.-усмихнах се топло на Лара. Това момиче наистина много страдаше с нейната шизофрения. Наистина й бе тежко, а тя бе най-добрата ми приятелка, затова щях да направя всичко възможно да я излекувам. Най-малкото имах Лечението като дарба.
Широка усмивка се появи на лицето ми, когато ми бяха донесени пържените картофи. Наистина бях доста гладна, затова всяка хапка бе добре дошла.
Забодох вилицата в едно резенче със сирене върху него и го поднесох към устата си. Погледнах към Клара и зачаках да каже нещо.

Клара Лейн
Ню Йорк, 2011г.

След малко дойде Розелин. Хубавото някой друг да притежава сходна на твоята дарба бе, че може да комуникирате без да се налага да ползвате телефони. И при нас беше така. Беше по-евтино и удобно. Нямаше "заето" и "операторът ще предаде за съобщението ви". Съобщенията ни бяха ясни и нямаше неясноти като "к'во?!?".
Сервитьорката донесе на Роуз колата и пържените картофи. Изглеждаха много добре, поне бяха наели квалифицирани служители в кухнята.
- Ще трябва да почакате малко за вашето... ядене. - толкова ли беше сложно?!? В заведението така и нямаш много хора. Може би готвачът бе излезнал в почивка. Не можеше да направи два шедьоври за по-малко от половин час. Е, имах време. Щях да си дочакам яденето.
- Добре. - стрелнах я с ядосан поглед. Не трябваше да й внушавам, за да разбере, че си искам поръчката възможно най-бързо.
Погледът ми се отправи към Тира, която похапваше от картофите.
- Здравей. Когато съм гладна изобщо не ми е до приказки. - извиних се аз. Често ми се случваше да се разсея, но точно това се дължеше на забавилата се поръчка. - Да, взех лекарството, но сега съм много по-добре! - усмихнах се надменно на "сестра си" и мило на Роуз. - Наистина нямам нужда от помощ. Мога да се справя и сама с това - не е като да го взимам за първи път.
Свих рамене и се огледах. Май беше време за "работа". Нашата беше от тези особени работи, които не се срещаха често. Или поне при нормалните хора. Ненормалните трябва да търсят подобни, нали? Бяхме започнали събираме такива като нас, но засега нямахме голям напредък. И двете бяхме заети - всяка със своите собствени проблеми. Но може би някой ден щяхме да имаме повече време и да направим нещо наистина значимо за тези като нас.
Сложих ръце на масата и се усмихнах. Имаше много добри страни на това да притежаваш такава дарба.
- Виждаш ли онзи мъж на бара? - тя извъртя главата си, но аз я спрях преди да погледне. - Не, не сега. - той се обърна на другата страна. - Виж го!
Тя се обърна. Мъжът беше средно висок с тъмна коса и светлозелени очи, които шареха притеснено из помещението. Ръцете му бяха прибрани в джоба и аз ясно виждах какво крие там.
- Казва се Лиам, 38-годишен, няма семейство, само котарак, който е умрял преди няколко дни. От няколко седмици насам планира обир. И то не къде да е, ами в този ресторант. Собственикът му е направил нещо като малък, нещо ужасно, което той не може да му прости. И затова иска да го съсипе. Вкъщи има цял план. Стъпка по стъпка ще разруши работата, семейството му и накрая самият него. - засмях се на мислите на човека. - Това в джоба му е пистолет. След няколко минути ще стане и ще го извади. Иска заложник, който едва ли ще оцелее. - Роуз ме погледна въпросително. Дойде частта, в която трябваше да ме слуша внимателно. - Момичето на съседната маса ще бъде жертвата му. Нашата работа е да я спасим, защото тя е като нас.
След като го казах сервитьорката дойде с поръчката ми - голям сладолед, който включваше четири топки ванилов и четири - шоколадов сладолед. Отгоре бе украсен с пурички и парченца шоколад. Не виждах нищо лошо да започна първо с десерта. Вечерта щеше да е дълга. Лиам мислеше да държи хората тук цяла вечер, ако плана му се провалеше. И тъй като ние бяхме тук това със сигурност щеше да е факт.
- Не се притеснявай. - усмихнах се на Роуз. - Имаме поне още няколко минути. А и сладоледът ми току що дойде.
Казах аз и започнах да ям. Наистина нямаше за какво толкова да се притесняваме. Лиам не беше от най-умните хора. Единственото, което му даваше сили беше омразата му към този човек. А тя едва ли бе по-силна от чувството му за самосъхранение.

» Първа глава
» Първа глава
» Първа глава: Вероника
» Първа Глава: Новият ученик
» Първа глава: Първата битка