Сухият плаж

Вървях по пясъка на така наречения плаж с елегантна и забързана походка. Можех да ходя от едно място на друго, пренасяйки се само за секунди. Имах много години практика.
Бях облечена доста елегантно-дълга черна рокля с корсет. Косата ми бе придобила вълнист вид и беше черна на цвят.
Загледах се в пясъчните дюни отвъд езерото. Гледката бе наистина красива, макар и да не притежаваше кой-знае каква зеленина.
Загледана в хоризонта, аз не осъзнах, че не бях единствения човек тук. Имаше още едно момиче, което бе богиня. Лека усмивка се появи на лицето ми, породена от факта, че тук не бях сама. Не че имах нещо против да съм сама, но зодията ми бе Близнаци-трудно можех да търпя да не си говоря с някой.
- Тук е чудесно, нали?-попитах, когато вече се бях доближила достатъчно до момичето, което бе на моите години. Така де, на моите човешки години.
Тя кимна леко, почти незабележимо. Без да му мисля много за роклята, седнах до нея, все още загледана в дюните. Усмивката ми се стопи, когато извърнах лицето си със слънчев загар към нея. Привиждаше ли ми се? Не, не ми се привиждаше, защото тя седеше пред мен-от плът и кръв. Дъщеря на Арес и Афродита, моя сестра, но не коя да е, защото изглеждаше досущ като мен.

Широка усмивка се разля по лицето ми, която разкри белите ми зъби.
-Тира Хиуксет. И на мен ми е приятно. - поех ръката й и я разтърсих леко. Едва сдържах да се засмея, тъй като имената ни бяха доста еднакви. Първо, че и двете бяха финландски, второ-първите ни имена започваха с "Т" и трето-фамилиите ни означаваха нещо. Моята означаваше коса*, а нейната-творец**. Първата ми фамилия бе Тайтейлилан и наистина си отговаряше-имах дарбата да пиша, да пея и свиря на три музикални инструмента. Бях сигурна, че и при нея случая бе сходен.
Все още с усмивка на лице, аз огледах по-внимателно чертите й. Бяхме абсолютно еднакви-същите правилни черти, лекият слънчев и ненатрапчив загар, чиста кожа, изострени вежди, тъмни и дълбоки очи, пленителна усмивка, променяща вида и цвета си коса, нежни ръце и дълги пръсти. Да не говорим, че стилът ни бе напълно еднакъв. Можех да го позная по корсетът, панталоните, сакото и белите обувки с дебели токчета-имах подобно облекло, което в момента се намираше в гардероба ми. Лакът ни също бе еднакъв-черен. Е, нейният бе бял в момента, за да си отива с костюма, но винаги-както предположих-лакът и на двете ни беше едноцветен - никакви шарки, никакви смесици.
Тръснах глава и заради това мое движение отделни кичури от косата ми подскочиха.
-Таря, от колко време си тук?-попитах, защото все пак трябваше някоя от нас, която и да е, да започне някакъв разговор.


*Хиуксет-Hiukset на фински. Означава коса.
**Тайтейлилан-на фински Taiteilijan, което означава творец/художник.

Деня беше слънчев, приятен, топъл...Каква гадост. Не харесвах слънчевите лъчи и веселите дни, защото всичко сякаш беше толкова изсилено - всички се усмихваха, помагаха си и всякакви подобни щуротии.
Вижте, например в мрачните и дъждовни дни човек мисли само за собственото си оцеляване - това вече е нещо нормално, поне според моите стандарти.
Държиш се гадно, а ти не си такава. Всъщност си, но се опитай да бъдеш по-мила. Вече не скиташ из Америка на стоп, все пак!
В момент когато Лулу ми проговаря се чудя, защо по дяволите ми се случват подобни неща, като се има предвид, че аз просто исках да имам нормални приятели, семейство, мечта за работа...дори и да решавам тестове по геометрия. Е, може и без тестовете.
Преди да се окаже, че съм дъщеря на Ерида, богинята на раздора, и да се появи този дразнещ глас в главата ми, който всъщност е заради двойнствената същност на майка ми - и моята, явно. Въпреки, че гласът бе второто ми аз, реших да го нарека Лулу, а не да му викам мини-аз.
Та мисълта ми беше, че трябваше да стигна до някакъв лагер за такива като мен (тоест луди за връзване), но чудно как се оказах в Лас Вегас. Е, може да се каже, че не беше особено случайно, защото малко недогледах последните... десетина думи и се озовах тук. Странно беше как вместо да отида в града се озовах на някаква езеро. В слънчев и дразнещ, за мен ден, както казах вече. В далечината забелязах някакви силуети, а от поне двайсет метра усетих щастливо настроение там. Спрях се, без да зная какво да правя - дали да се върна назад в нищото или да отида до тези две фигури там. Надявах се Лулу да ми даде идея, но учудващо, тя мълчеше.
Накрая реших да се приближа, но отново сложих мрачната си физиономия - исках да спася себе си, а не да намирам приятели. Приближих се на няколко сантиметра и изчаках да ме забележат.

Естествено, че попаднах не само на богини, но и на близачки-богини. Това напълно завършваше "страхотния" ми ден, който започна на седалка в миризлив автобус до наконтена възрастна дама с нейното джавкащо куче.
Анджелик, веднага си затваряй устата и не си помисляй да ги обиждаш, защото са богини, в името на Подземното царство!
Страхотно, даже Лулу взе страна. Къде беше до преди минута?! Все тая. Почуствах се тъпо да седя срещу две богини и единствената мисъл в главата ми бе "Не знаех, че боговете раждат близнаци". Да, понякога и аз се чувствах странно от глупостите, които ми се въртяха в главата.
Когато бях на пет, лекарят при който ме заведоха баща ми и ужасната му втора съпруга обяви, че имам раздвоение на личността и е нормално да съм объркана. Но той не спомена, че съм полубогиня или пък, че майка ми е разпалила Троянската война.
Съсредоточи се върху разговора, защото изглеждаш като няма. Няма и антипатична.
Дори не знаех значението на "антипатична" като се има предвид, че Лулу съм аз, но реших да не се занимавам с подробности, а се опитах да измисля нещо горе-долу нормално за представянето ми.
- Аз съм Анджелик. Здравейте, свръхестествени богини, които вероятно могат да ме убият с едно докосване или от небето да падне огромна светкавица и да ме изпепели, което би било яко. Не изпепеляването, разбира се. - Млъкни, млъкни, млъкни!

Просто перфектно! Не само, че първият ми досег със свръхестествени същества-хора беше с богини, а и те се оказаха дъщери на двамата богове, които не харесвах изобщо.
Ти не харасваш нито един от олимпийските богове.
Дам, репликата на Лулу беше съвсем на място - някак цялата тяхна пресиленост и постоянното им фукане насам-натам хич не ми бяха по вкуса. Но Афродита с нейната любов и красота и цялата тази олелия покрай гримове, дрехи и подобни работи ме оставяха в абсолютно недуомение. Или Арес - при него нещата са по-лични, защото попринцип аз трябва да го харесвам. Все пак с майка ми правят едно и също - всяват раздор. Но той...ами прави го по доста варварски начин, според личното ми мнение. През цялото време си напомнях, че трябва да се опитам да покажа поне мъничко уважение към боговете и техните величествени особи, но честно казано изобщо нямах намерение да опитвам. Имах си Лулу, която беше моята съвест, така че аз спокойно мога да върша каквото пожалая, а после да обвиня нея заради раздвоението на личността ми.
Това вече беше страшно грубо, дори за теб! Не мога да повярвам, че смяташ, че някой ще реши, че наистина аз съм виновна!
Този разговор вътре в мен вече започна да става доста тежичък и реших да не отговарям нищо на Лулу. Погледнах отново богинята и се замислих какво мога да я питам. "Как е горе на Олимп?"...? Не, това не ставаше. "Изобщо не ви харесвам вас боговете." също не беше особено добра идея за подхващане на разговор.
- Знаеш ли какво представлява този лагер "Нечистокръвен"? - ох...защо започнах да й говоря на "ти"?! Сега само ми трябва сърдита богиня, с която да се оправям. О, да, това би направило деня ми още по-"страхотен".

Да бягам?! Тя да няма предвид, че там е толкова ужасно, че ще се наложи да бягам? Какво говориш! Танци, езда, нови приятели и познати... И аз това исках са кажа - ужасно. И какво имаше предвид тя под битки с чудовища? Започнах да се замислям сериозно дали изобщо трябва да ходя в този лагер - така или иначе няколко появяващи се свръхестествени същества годишно не бяха чак такъв проблем, а и вече бях изучила доста интересни техники за избягването им. Но все пак може би лагера беше добра идея. Надявах се там да има сенчести места или поне някаква горичка, защото цялото това слънце и щастливите хора ме изнервяха до краен предел. Може би самата аз се държах гадно и като разглезена госпожичка, но съвсем ми беше писнало да слушам как света е едно хубаво място, само трябва да отворим очите си за него. Нямах никакво понятие какво смятат онези напудрени психолози и филосови, чиито книги се купуват като топъл хляб, за хубавия живот и това отваряне на очите, каквото и да значи. Преди време исках да следвам медицина, но заради купищата психични проблеми, които ми обявиха нямаше шанс за нито една по-нормална или каквато и да е професия. И така как мога да се радвам при такава преспектива за бъдещето ми? В най-добрия случай щях да намеря майка си, но по-вероятно беше някое чудовище да ме убие на бърза ръка и да отида в Подземното царство. Чудесно, винаги съм искала да взема афтограф от Хадес. Подиграваш се със смъртта, а това не е хубаво, Анджелик! Накрая заради арогантността ти наистина ще свършиш там! Съвсем не ми беше до приказки с Лулу, защото се почуствах на доста безсмислено място. Нямам предвид сега, а като цяло - мястото ми в света. Но все пак реших да напомня на гласа в главата ми, че въпреки всичко някой ден всички ще отидем там, така че да ме остави да говоря каквото си реша.
- Всъщност се опитвам да открия лагера, но може и да се наложи да избягам оттам. - странно, но отговорих на въпроса на богинята без излишни заяжданици, което показваше, че наистина имам нужда от почивка. Явно тези безкрайни пътувания започваха да ме пречупват.

Погледнах Таря с високо вдигната вежда и проницателен поглед. Знаех, че всеки се опитва да ми помогне и да не бъде груб, но все пак аз приемах всяка помощ като заплаха и изобщо не мислех да послушам съветите, било то и на богиня - напротив. Може да ме наречете глупава или странна (не че нещо ще ме засегнете), но нямах абсолютно никакво намерение да променям възгледите си, дори и да не бях права. А аз бях права. Въпросът обаче беше съвсем друг - не исках сега да ядосвам Таря, защото тя беше единствената, която можеше да ми помогне да открия лагера. Можех и сама, но съм сигурна, че ще е по-дълго, а и изобщо не ми допада идеята да вися по автобусни спирки и да спя на тях. Не знаех как точно да й кажа, че циничното поведение ми е в кръвта, защото тя изглеждаше от онези оптимистични същества, за които винаги утре ще е по-добре от днес. Изобщо не ги разбирах, но явно е нужно да ги проумея. Доста се забавлявах на онези романтични филми, които уж трябва да са голямата драма на някои места, но всъщност са просто комични. Но странното е, че само аз се хиля на тези сцени, а другите хора в киното плачат и вадят носни кърпички от всеки джоб. Ехо, Анджелик, земята те вика! Земята те вика! Хюстън, Хюстън имаме проблем - Анджелик не отговаря! Явно моето второ-аз приемаше нещата с неочаквано чувство за хумор.
- Всъщност не, не смятам, че ще оправя положението с това мое държание. Но по-скоро гледам реално на нещата. - вдигнах рамене и зареях поглед в пространството зад богинята. - А и това държание трябва да е част от мен. Все пак майка ми е Ерида.