Тронната зала на Боговете от Олимп

Тук се събират боговете и решават съдбата на хората или своята собствена. В центъра на този полукръг стои начело Зевс - царят на боговете.

МЯСТО ЗА РП

Едит от: Тира Хиуксет
Правописна грешка в заглавието-пише се тронната.

Дара влизаше в Олимп.
Никакви думи не биха могли да опишат чувствата, които я вълнуваха, а ако човек знае и че тя е в доста голяма степен повърхностна, доста ще се учуди и на мислите и', които летяха безразборно навсякъде.
Обаче Рид нямаше и на идея защо дойде тук. Всъщност имаше, но тя е толкова прозрачна, а може би дори и сантиментална, че полубогинята не би я споделила с никого.
А тя всъщност бе, че иска да разгледа планината на боговете, надявайки се да се срещне с баща си... С мойрите, грешка на езика.
Дъщерята на Хермес пристъпи в Тронната зала. Като по чудо там нямаше никого. Чудесно.
Дара онемя при вида на архитектурата, на дизайна, на абсолютно всичко...

Но явно момичето не беше само, защото чу зад себе си тихо прокашляне. Тя се обърна бързо, стискайки здраво ножа си за дръжката.
Изненадата бе пълна. Там стоеше човек, с когото не искаше да се срещне, когато той е в лошо настроение.
Или по-точно тя.
Зад нея стоеше царицата на боговете. Хера.

Бях доста отегчена, затова реших да дойда тук, където срещнах една полубогиня. Дъщеря на Хермес, ако трябва да съм точна.
- Не стой така, седни. - посочих трона на баща й с елегантен жест. Ясно беше, че до известна степен се плашеше от мен. Всеки знаеше, че в лошо настроение съм истинска фурия.
Седнах на трона си от платина и злато, чиято облегалка бе във формата на корона и светкавица, който се намираше в центъра, до този на Зевс.
Днес бях облякла рокля със син акцент, която бях комбинирала със златни сандали от най-фина изработка, корона от златни листа и платинена гривна със завъртулки за малко над лакътя.
Извърнах лицето си към момичето, което седеше на трона на баща си като на тръни.
- Как е името ти, дъще на вестителя?-попитах със звънкия си глас, който се разнесе из цялата зала.

P.S: Извинявай, че е кратко, днес съм блокирала. ;д

-Откъде... Откъде знаете, че съм дъщеря на Хермес? - попита наивно Дара.
- Личи си. - усмихна се Хера от трона си.
Рид не се чувстваше на място на трона на баща си и за миг се замисли дали и той не изпитва същото, когато тук трябва да спори с останалите богове.
-Аз... Аз съм Дара. Дара Рид. - каза полубогинята и се наведе леко напред, за да отдаде почит. - Съжалявам, ако преча, но любопитството си е любопитство... Господарке, - Дара не се усещаше в свои води, но знаеше, че щом леда се разчупи даже ще й е забавно. - Е, как е наоколо?-попита тя и пусна една от нейните усмивки.

ПП.Извинявай, че е кратко, но бързах.

Промяна от Афродита - правописни грешки.

-Наколо е чудесно. - усмихнах се топло на Дара. - И недей да се държиш толкова официално. Наричай ме просто Хера. Аз не хапя, все пак.-засмях се звънко.-Моля те, не се чувствай толкова неудобно в мое присъствие, не съм чак толкова страшна. Е, когато не съм ядосана, де.-засмях се отново, за втори път днес. Усещах, че бе нервна-кой нямаше да бъде в мое присъствие, като се има в предвид буйния ми темперамент.
Досетих се, че в момента бях висока поне три метра и половина. Дара сигурно се чувстваше некомфортно, понеже бе като джудже пред мен.
- Нали нямаш нищо против ръста ми?-попитах, посочвайки тялото си.
- Не, нямам.-отговори ми тя. Малко се бе отпуснала, но все още бе нервна. Както казах-кой нямаше да бъде в мое присъствие.
- Какво правиш тук, Дара?-зададох още един въпрос със звънкия си глас, на който зачаках да отговори.

-О, ами нищо. - Дара се засмя отново. - Просто съм малко на туристическа обиколка. Винаги съм искала да посетя това място. Все пак то е оцеляло хилядолетия, съдържа тайни, каквито не биха могли да се намерят на друго място. Накратко казано: тук е много интересно.
-Съгласна съм. - усмихна се Хера, карайки Рид да отметне кичур коса от очите си. Наистина трите метра ръст бяха плашещи на фона на 1.75 метровото момиче. Но полубогинята се опитваше да пренебрегва този факт и за няколко мига насочи вниманието си към сините си кецове, които според нея си отиваха със зелената тениска и дънките. Но все пак се надяваше Афродита да не е наоколо, защото не й се слушаше колко зле изглежда с дрехите си. Или пък можеше да е приятно да й се дадат няколко съвета по мода.
-Е, как са другите богове? - попита девойката, щом спря с обмислянето на тоалета си, надявайки се да разбере нещо повече за баща си. Тоест мойрите, отново грешка на езика.

Edit by Афродита - пунтуационни грешки.

-Добре, предполагам. Не са се мяркали тук от доста дълго време. Арес сигурно се занимава с децата си, Афродита в момента е във Вегас с Хадес, Зевс не се е мяркал тук от както оръжията ни бяха откраднати, Хермес сигурно доставя поредната пратка. За останалите не знам, не съм ги виждала на скоро.-замислих се от колко ли време не съм се виждала с останалите олимпийци. Може би от няколко месеца.
Тръснах глава, за да не се унасям в мисли, особено когато водех разговор с полубогиня. Не знаех какво да кажа още, затова започнах да навивам кичур от русо-кестенявата си коса на изящния си пръст, забила поглед в мраморния под, или по-конкретно-големия часовник по средата. Престанах да намотавам кичура на пръста си и се заиграх с така наречения ръкав на роклята ми, който бе нещо като шал.
-Разкажи ми за престоя ти в Лагера-какво ти се случва напоследък, с кого се запозна и така нататък.-казах, за да завържа някакъв разговор.

-Ами нищо особено. - Дара вдигна рамене уморено. - Запознах се с една дъщеря на Арес, но тя май беше богиня, а и аз принципно не харесвам тия воини. Но, е, друг е въпроса с Атина, с която също се срещнах. Стори ми се готина. Иначе не правя нищо интересно, упражнявам се с камата от татко, решила съм да се пробвам да се науча да свиря на лира или флейта. - Рид се усмихна. - Нищо не ми се случва. Още не съм се развихрила.
Хера също се усмихна.
- Извинявам се за въпроса... - продължи полубогинята. - ...но какво е да си известна пред света с лошата страна на характера си? Какво е всъщност да си царицата на боговете?

Едит от Афродита - пунктуационни грешки.

Погледнах я учудено и се запитах откъде ли бе наследила тази нейна смелост. Не че се смятах за някаква свръх-велика владетелка, от която всички се страхуват, де, но това момиче...имаше нещо особено в нея. Малко бяха боговете, камо ли пък полу-боговете, които ми задаваха този въпрос. Само децата ми знаеха това.
-Да бъдеш царица на боговете изобщо не е толкова лесно, колкото изглежда. Първо-трябва да взимаш решения, които да се съобразяват с исканията на всички, а гръцките богове, както знаеш, са доста капризни персони. Второ-трябва да отговаряш на всички молби, отправени към теб, което мен ме радва, защото всички разчитат на моята помощ, но понякога е изморително, въпреки че силата ми няма граници. А колкото до първия ти въпрос-всяко нещо си има и хубава, и лоша страна. Добрата страна е, че по този начин всички ме уважават повече, от колкото трябва. Изпитват страхопочитание към мен. Лошата страна е, че когато хората се видят с теб, те се страхуват да не им се случи нещо. Изключение са децата ми, те знаят, че няма да ги нараня.-усмихнах се леко и сведох глава надолу. Наистина в Дара имаше нещо особено, което ме караше да изпитвам любопитство. Възможно ли бе... не, едва ли.
Вдигнах поглед към нея и я огледах по-добре. Наистина много приличаше на баща си, но косите й, скулите й, лекият й тен...по това много приличаше на мен.
-Дара, някога да си се чувствала различно? Имам предвид, усещаш ли, че не си такава, за каквато се мислиш? Че баща ти те е лъгал за нещо?-попитах бързо, за да не размисля. Имах причини да мисля, че тя бе моя дъщеря.

Бях освежена след посещението на Вегас. От доста време не се бях мяркала там, а пък успях да постигна толкова много за няма и час в едно казино! Чувствах се удовлетворена от себе си. Една кратка случайна проверка ми показа, че синът ми все пак беше оцелял. Усмихнах се на себе си. Бях права, като казах, че моите деца също стават герои понякога. Не всички бяха напълно празноглави.
Влязох в залата на Олимп с обичайната си ускорена крачка, когато видях, че там вече има хора - е, не буквално, но такъв беше изразът. Една полубогиня и... Хера.
Инстинктивно отстъпих леко назад, защото знаех, че като цяло Хера не си падаше много по мен, но пък какво толкова. Поне временно можеше да се примири с присъствието ми... предполагам. Усмихнах се с типичната си усмивка - тоест, на актриса, която се появява в целия си блясък на шоуто си, и се обърнах към полубогинята.
- Здравей, аз съм Афродита. Как се казваш?
После се обърнах леко сковано - макар да не се забелязваше от чуждото око, всъщност никога не можех да се отпусна напълно в нейно присъствие - към Царицата на боговете и за миг сведох едва доловимо глава в знак на респект. Все още се усмихвах - всъщност, нещата трябваше да загрубеят доста, за да аз да се държа сериозно.
- Хера. - кимнах й леко. - Отдавна не съм те виждала наоколо. Здравей.

Дара свъси вежди. Естествено, че мислеше, че баща и' я е лъгал. Беше говорила с него само веднъж през петнадесетгодишния си живот и тогава и' говореше само общи приказки така да се каже. А и не му вярваше за нищо, все пак е бог на измамниците.
Изведнъж се появи Афродита, прекъсвайки мислите на момичето. Рид отново се свъси, но кимна леко в знак на уважение, каквото всъщност не изпитваше. Както казах и преди, Дара беше много повърхностна, а и никога не бе изпитвала чувство като любовта и не осъзнаваше напълно мощта на Афродита, не я разбираше, затова и я пренебрегваше.
-Аз съм Дара. Дара Рид- представи се полубогинята за сетен път след въпроса на новопоявилата се богиня. Простете за въпроса, но какво всъщност правите тук в момента? Така де, не всеки иска да се връща в залата, в която е подложен на мъчения, защото се обсъждат разни неща, важни решения и други подобни?

-Здравей и на теб, Афродита. Радвам се, че дойде.-кимнах й леко в знак на уважение. Това, че бях царица, не означаваше, че не трябва да уважавам и останалите. Особено пък Афродита, която бе наистина могъща.
Усмихнах й се щастливо, радвах се, че е тук. Беше време да загърбим различията си, беше време на промяна.
Тръснах леко глава с незабележим жест, и се обърнах към Дара, която сигурно се чувстваше доста неловко-кой полубог нямаше да се чувства, ако бе в компанията на Царицата на боговете и богинята на Красотата, особено ако бяха високи три метра и половина.
-Защо се връщаме в залата ли? Всеки бог или богиня обича да седи на своя трон, заложено е в нас още от дълбока древност, защото така се чувстваме на мястото си.-отговорих на предполагаемата си дъщеря. Наистина имаше някои качества от характера ми, пък и имахме известна прилика във външния вид.
Погледнах към Афродита, която в момента разбираше какво става-майка и дъщеря се срещат за първи път. Зачаках да каже нещо по въпроса, като едновременно с това продължих да си играя с "ръкава" на роклята ми.

Очевидно наистина беше първа среща на майка и дъщеря. Бях добра в отгатването на чувствата на хората - все пак, това ми беше работата - и погледнах към Дара. Май тя все още не осъзнаваше този факт, но Хера беше почти сигурна. Ако не и напълно. Отново я погледнах и знаех, че този път очите ми казват, че разбирам.
Кимнах леко в потвърждение на думите на Хера за това защо обичаме да стоим тук. Дъщерята на Хермес беше права - наистина тук постоянно имаше разногласия, при това за всевъзможни неща. Но наистина, веднъж застанала тук, аз вече се чувствах като у дома си. Усмихнах се на момичето и постепенно се спалих до човешки размер, макар така да се чувствах доста странно в трона си.
- Това е много хубав въпрос и Хера е права. Всъщност само тук - посочих трона, на който седях. - се чувстваме истински у дома си. Оттук най-добре се справям със задачата си - т.е. да изпращам чувства в живота на хората.
Осъзнах, че тя вероятно се обърква от постоянно трепкащия ми образ, опитващ се винаги да се напасне с това, което хората смяаха за красиво - дори не бях напълно убедена как изглеждам сега в очите й. Това чудо объркваше дори боговете понякога. Опита се да се овладея малко, за да може Дара да ме приеме като нормален човек - доколкото това изобщо беше възможно.
- Предполагам, че и ти се чувстваш така. - подметнах, като кимнах с брадичка към момичето. - Все пак си седнала на трона на баща си.

Кимнах, за да потвърдя думите на Афродита. Постепенно възвърнах човешкия си ръст, като с това залата започна да ми се струва доста широка, а тронът ми-твърде голям.
Обърнах се към предполагаемата ми дъщеря и й се усмихнах. Всъщност, вече бях напълно сигурна, че тя е моя дъщеря, затова се обърнах към Афродита, която ме погледна разбиращо. Знаеше как се чувствам в момента, а и бе преживявала това не веднъж.
-Хм, Дара, защо не седнеш на моя трон?-попитах, подканвайки я с елегантен жест. Връщайки божествения си ръст, станах грациозно от трона ми, и отидох при нея с грациозна и пъргава. Тя не искаше, но аз трябваше да разбера дали тя бе моя дъщеря по един или друг начин. С усмивка, на която никой не можеше да устои, отново кимнах с брадичка към трона, на който аз седях.
-Сериозно, седни. Ако предположенията ми са верни няма нищо да ти стане.-на всеки трон на който и да е от боговете имаше бариера, която спираше дете на някой друг бог да седне на трона му. Ако Дара бе моя и на Хермес дъщеря, тя можеше да седне и на двата трона без проблем.

Постепенно Афродита променяше образа, за да го пригоди към идеала за красота на Дара. И наистина, след миг богинята вече имаше дълга тъмно червена вълниста коса, бледо лице и буреносно сиви очи. Това накара Рид да се усмихне, но защо и тя сама не знаеше.
Полубогинята кимна при последните думи на Дамата на гълъбите и отново насочи погледа си към кецовете. Две богини, които и' обръщаха внимание - това определено не беше на добро. А и погледът на Хера я плашеше. Не по онзи начин, който всява ужас в сърцата, а просто сякаш тя знаеше нещо тайно и проучваше момичето във връзка с него. А когато царицата на боговете я помоли да седне на трона и', Дара едва не припадна и въпреки че не искаше, стана от трона на баща си и бавно се запъти към другия.
Дишането и' беше учестено, почти притеснено. Момичето имаше усещането, че ще се случи нещо, нещо плашещо, нещо странно.
Рид седна на големия трон пред почти изумените лица на двете божества пред нея. Какво, в името на мойрите, ставаше?!

Едит от Афродита - правописни грешки.

Наблюдавах сцената с известно любопитство. Тъй като сега бях в човешкия си облик - тоест, висока около метър и шийсет и седем, се изглегнах на трона си и качих краката си на едната облегалка. Позволих си го основно защото в момента никой не гледаше към мен.
Поех дълбоко дъх и се заиграх с кичур от косата си. Хера ме изгледа строго, но не беше злобно, а просто като майка, мъмреща дъщеря си, задето е невъзпитана. Усмихнах й се, отново с разбиране. Това ми беше познато. Беше се случвало с повечето ми дъщери, божествени и полубожествени. Имах твърде много деца и просто понякога забравях за някое. Но познавах тръпката от това да гледаш едно дете и да осъзнаваш, че вероятно е твоя дъщеря или твой син. Макар да беше Царицата на боговете, Хера в момента имаше изражението, което придобивах и аз в такива моменти.
Дара, от своя страна, беше объркана. Очевидно я плашехме, но я разбирах донякъде. Тя ме стрелна с един подозрителен поглед за кратко. Помислих си, че в момента сигурно ме вижда, както тя е пожелала, и ми хареса да се убеждавам сама, че това ще я успокои. Кимнах й леко.
- Нищо лошо няма да се случи. - рекох тихо. - Всичко ще бъде наред. Просто опитай.

Бях доста учудена от ставащато в момента, макар и да знаех, че ще се случи. Зарадвана, погледнах към дъщеря си и ѝ се усмихнах по майчински.
-Ти си моя дъщеря.-казах накрая. Думите сами излязоха от устата ми, бе нещо, което не съм обмисляла да кажа. Застанах пред нея, все още с усмивка на лицето ми.-Ти си богиня, което означава, че имаш божествен ръст. Пробвай... дъще.-тя бе учудена от обръщението ми към нея, но все пак затвори очи и се концентрира, а в следващия момент, веднага щом се изправи, тя вече бе колкото мен-три метра и половина.
-Мога да обясня.-големите и масивни обсидианови врати се отвориха, а зад тях седеше Хермес. Той долетя до трона си и седна съвсем спокойно, макар че в момента бе наистина напрегнат.-Дара, аз...-вестителят започна да казва нещо, но аз вдигнах ръка и го прекъснах.
-Замълчи.-казах спокойно и се обърнах към дъщеря си. Бях започнала да казвам нещо, но Хермес веднага се обади най-нахално.
-Но...-започна той, но аз отново заговорих преди да довърши това, което искаше да изрече.
-Казах ти да замълчиш!-бе се случило това, което най-малко исках да се случи пред Дара-да избухна като вулкан. За Афродита не се притеснявах, тя ме познаваше, вече бе виждала моя гняв, но Дара... тя ме виждаше за първи път и не знаеше какво можеше да последва, ако съвсем ме изкарат от кожата ми.
-Лъгал си я, през целия й живот?!? Никога не си казвал нито на нея, нито на мен, че тя ми е дъщеря?!?-сега вече напълно бях преминала границата.
-Хера, позволи ми да обясня.-той направи жална физиономия, от което съжалих, че съм му се развикала, но все още му бях бясна.
-Добре, но имай в предвид, че постъпката ти няма да остане безнаказана.-рекох припряно и отново седнах на трона си, като зачаках някой да каже нещо.

Дара беше изплашена. Точно така- изплашена. Момичето, което през целия си живот бе се справяло само със смеха си, дори когато я нападаха чудовищата, тя им се хилеше. Никога не бе изпитвала нещо такова, никога. Винаги е държала положението и емоциите под контрол, но сега...
Рид беше висока три метра, а Хера и' бе казала, че е нейна дъщеря. А сега и баща и' бе долетял, буквално, и се опитваше да обясни всичко това, което изглеждаше на полубогинята като голямо недоразумение, а богинята на брака не му позволяваше отначало.
-Чакайте, стоп кадър- почти изписка Дара, точно когато Хермес бе отворил уста, за да обясни.- Какво е това? Някаква шега ли? Ако е така, на мен определено не ми е смешно, а са ми казвали, че разбирам от вицове. Все пак се смях, когато ме поляха със студена вода февруари месец.
-Уверявам те, не е шега- опита се да я успокои бога на вестителите.
-Ти не се обаждай!- изсъска Дара.- Хера е права. Как си могъл да ме лъжеш през всичките тези години? Дойде само веднъж да ме видиш, при положение, че живеех при психично болна жена, която шептеше само твоето име! Откакто навърших седем години дори не я интересувах! Питал ли си се какво ми е на мен? Бях заобиколена от хора, на които не можех да кажа истината за себе си, преследваха ме чудовища, срещу които бях безпомощна! Къде беше ти през това време? Разнасял си си пратките, без да ти пука за двама души, за които си бил единственото спасение, надеждата за по-добър живот.
Хермес сведе поглед, а очите не Рид се напълниха със сълзи.
-Когато дойде казах, че не искам да те виждам. Сега ти казвам- мразя те! Винаги съм те мразела, задето си оставил жената, която уж е била моята майка. Презирам те, богу на вестителите. И на измамниците.
Току-що откритата богиня вече не криеше сълзите си. Афродита отиде при нея, връщайки си ръста три метра и сложи ръка на рамото и'.
-Сега, ако обичаш, обясни- сините очи на Дара вече гледаха гневно.- А ако не обичаш пак!

- Предполагам, че вината е моя. - обадих се, необичайно плахо за себе си.
Три божествени погледа се обърнаха въпросително към мен. Нямаше връщане назад. Въздъхнах и започнах:
- Преди петнадесет години тук имаше някои... неразбирателства. - Хермес и Хера кимнаха в един и същи миг. Обърнах се в посока на Дара. - Ти сама го каза - ние не можем да се сдържим дълго, без да се караме. И беше напълно права. Така си е. Променяме се прекалено лесно и това носи неприятности.
Замълчах за миг. Рядко мислех какво говоря, но всяко правило си имаше изключения.
- Хера е богинята на семейството, не аз. Но олимпийците са моето семейство, а аз не обичам да гледам хората около мен да се карат. Аз мразя нещастието. - усмихнах се криво. - Аз съм богинята на любовта, все пак. Исках да оправя нещата, но не можех. Дори и една олимпийска богиня не може да вкара дванайсет-тринайсет разгневени божества в ред, Магията ми беше слаба. Отчаяна. Не исках да направя нищо друго, освен да прекратя размириците.
Свих рамене, преди да започна следващото изречение, и се засмях тъжно.
- Получи се, разбира се. После обаче, така да се каже, бяхме в прекалено добри отношения. Имаше период от година и малко, когато почти не се раждаха нови полубогове, защото Олимп наистина беше едно голямо щастливо семейство.
Започнах да крача наоколо, защото не можех да погледна Дара в очите. Хера и Хермес някакси щяха да преодолеят думите ми. Не бяха чак толкова свенливи.
- Видях... какво се случва. - стрелнах с очи двамата богове, за да разясня за какво говоря. - Както казах, добра съм в това да разбирам как се чувстват околните. Но... любовта е прекалено могъща сила. Може да сложи дори и боговете на колене. Видях какво се заражда между... майка ти и баща ти. - ето, казах го. Този път успях да прикова погледа си върху Дара, за да стане ясно, че думите ми се отнасят до нея. - Не направих нищо, за да го прекратя. Съжалявам, че... се получи така. - обърнах се към Хера и Хермес.
- Не се обиждайте, но не сте точно перфектните родители. - рекох безцеремонно.
- Не исках нещата да стигат до там. - рекох тихо, полуобърната към Дара. - Съжалявам. Напълно в правото си си да си ми ядосана.

-Аз- Дара беше повече от объркана. Не знаеше какво да мислим какво да чувства, какво да прави. Просто не бе на себе си. Значи Афродита беше виновна? Е, вярно, баща и' също не беше света вода ненапита, но все пак...
-Не, не съм ти обидена. Направила си каквото е трябвало. Е, малко си прекалила, но...
-Значи на нея прощаваш, а на мен-не?- попита изненадано Хермес.
Рид впи поглед в баща си. Той бе част от семейството и', защо трябваше да му се сърди. Все пак той можеше да изкупи вината си в следващите хиляди години. А и я обичаше, наред с всичко останало. А напоследък и' беше нужен човек, на когото да се довери, на когото да се опре. А вече имаше и майка, и баща. Дали днес не бе щастливия и' ден?
Дара се приближи бавно до баща си и го прегърна и в очите и' блестяха сълзи.
- Обясни ми сега за Елизабет. Защо си ме оставил при нея? Коя е тя? Какво я свързва с теб?- Сега Дара се обърна към Хера- А като богиня трябва да имам някакви сила, нали? Да контролирам разни неща. Открила съм, че мога да се телепортирам и да втълпявам мисли, но това ли е, или има и нещо друго?

ПП. Не знаех чий ред е и реших да пиша аз Smile

Погледнах към Афродита с благодарност. Бях й много задължена за това, че разказа какво се бе случило, защото аз не бих се справила толкова добре. Е, бях наистина много сладкодумна и знаех какво да казвам, но точно днес, точно сега, не можех да подбера думите, с които да й обясня всичко.
Тръснах глава с поредното елегантно движение, благодарение на което се освободих от мисловната ми тирада.
- Каква точно е силата ти ли? Честно, не знам. Все още не съм сигурна дали си наследила дарбите си от мен или от баща си, дете мое.-обясних на дълго и на широко. - Но предполагам, че е нещо, свързано със семейството-брак, майчинство, дом и така нататък. Имаш и лечителски способности, надявам се.-усмихнах се майчински на Дара. Наистина много се радвах, че се срещаме, макар и за първи път. Отношенията ни щяха да станат по-добри за в бъдеще. Имахме толкова много да наваксваме.
-Относно Елизабет.-обади се Хермес. Боже, той бе толкова мълчалив, дори забравих, че е тук.-Тя всъщност е моя дъщеря. Психично болна е, за нещастие, но се справи добре със задачата си. Сега ще намери покой. И не, няма да умре, а ще се излекува.-обясни той на кратко на дъщеря си. Наистина, бе добър баща, но не съм таяла повече от приятелски чувства към него. Не, Дара, не бе случайност, исках да се сдобия с ново дете, което обаче, щом го родих, го приших към бедрото на вестителя. Нарочно исках да израстне сред човеци, за да й бъде по-лесно да се разбира с тях. А сега щяхме да започнем обучението й като богиня.
-Дара, радваш ли се, че си моя дъщеря?-попитах внезапно. Трябваше да задам въпроса си, преди да съм размислила. След това се обърнах към Афродита, която стоеше все така мирно.-Афродита, много ти благодаря за всичко, наистина. Без теб нямаше да успеем. Мисля, че е време да започнем отначало.-станах и се доближих до нея, като подадох ръката си, очаквайки да я хване-както правеха смъртните, ако правеха сделка или се сдобряваха.

P.S: Нека пише който иска, поста ми е отворен и към двете ви. (:

Погледнах към Хермес и почти го съжалих. Какво ли му беше сега? Усещах, че беше доста объркан, но се радваше, че нещата се бяха оправили. Мислех да му помогна, като успокоя малко чувствата му, но бързо си сложих спирачки. Бях убедена, че всички са получили достатъчно голяма доза от моето съчувствие и добро отношение.
Как, по дяволите, винаги ставаше така, че обърквах напълно нещата?!
Макар че при втори поглед видях, че всичко е наред. Хермес и Хера бяха щастливи. Е, щеше да им е малко неловко в следващите петдесет години, но нямаше да е чак такъв проблем. Дара също беше добре - объркана, но добре. Щеше да свикне с това да е богиня. По дяволите, ако трябваше, сама щях да й изкова трон на Олимп, макар че тя каза, че не ми се сърди. Това, което бях направила, не беше грешка. Просто бях създала любов. Това ти е работата, напомних си.
А после чух думите на Хера и тя за пореден път ми даде повод за размишления. Замислих се за малко, като я погледнах леко дистанцирано. Дали не беше някакъв номер?
Бързо отхвърлих тази мисъл и си напомних, че Хера не е мен. Аз бях по номерата с хората и опитите си да направя нещо "за добро" - макар че това понякога не водеше до нищо хубаво. Въздъхнах и след миг тръснах коса, протегнах ръката си напред и стиснах нейната.
- Чувала съм хората да казват, че вечността е само началото на всичко. - рекох, все така леко усмихната. - Няма да е хубаво да я прекараме в скандали. - кимнах едва доловимо. - Да започнем отначало.

Да започне отначало. Това звучеше добре. Но Дара не можеше да го приеме. Беше прекалено рано.
-Не мога- промълви тя и се загледа в земята. Не знаеше дали да се радва на обрата на събитията. Никой не знаеше какво беше преживяла през тези години в душата си. Започна да се чуди дали приятелите и' са били някакви пратеници, които да я наблюдават.
-Не мога да започна отначало- каза Рид, вдигайки главата си. Тя огледа всички предизвикателно, сякаш се страхуваше някой да не и' възрази.- Просто не мога.
-Не можеш ли да ни простиш?- попита Хермес
-Аз вече ви простих. Но няма да мога да забравя. Няма да мога да тръгна от нулата, сякаш нищо не е било. Няма да е честно спрямо мен. Спрямо моите чувства и мисли, спрямо моите разбирания.
-Какво искаш да кажеш?- запита Хера.
-Когато бях малка плаках в ъгъла на стаята за майка си. И за баща си. Бях сама. Нямах си никого. И изведнъж ми изниквате вие двамата от в дън земя и започвате да ми обяснявате, че целия ми живот е една огромна лъжа и искате от мен просто да забравя? Да забравя безсънните нощи? Да забравя сълзите? Да забравя подигравките? Да забравя стария си живот? Осъзнавате ли изобщо какво искате от мен? Между нас винаги ще зее една голяма пропаст, която вие сами създадохте. Затова не се оплаквайте от нея. Може да не съм цвете за мирисане в характера, но никога не бих причинила нещо подобно на детето си, дори да не съм го искала. Може да съм голяма лъжкиня, но никога не съм лъгала човек за живота му. Може да съм мамила хората, но винаги така че да не се съмняват в себе си, както вие направихте с мен. Може да съм вятърничева и често да забравям, но никога не съм забравяла за човек, който е толкова близо до сърцето ми. Сещала съм се всички рождени дни на всеки един човек, който ми се е подигравал, че нямам баща, а майка ми е откачалка. И вие искате просто да забравя? Вие какво бихте направили на мое място? Кажете ми!
Рид избърса с ръкава на блузата окото си и отново погледна всеки един от присъстващите. Преглътна няколко пъти.
Наистина много я болеше.

-Разбирам те, Дара, но би трябвало и ти да ни отвърнеш със същото. Всеки бог е изоставял полубожествените си деца. Вярно, не сме перфектните родители, знаем това, но правим всичко по силите си, за да ви помогнем, ако имате нужда.-отвърнах с нотка на тъга в гласа. Знаех, че Дара бе щастлива, но и едновременно тъжна. И аз бях тъжна. Да, точно така-тъжна. Разстроена, че не мога да върна времето назад и да поправя грешката, която направих.
Една бистра сълза се търкулна по бузата ми, но побързах да я избърша, за да не я забележат. Мразех да плача, затова и не го правех, но сега... Всичко бе различно. Аз се бях променила толкова лесно и бързо, но същевременно и толкова бавно и мъчително.
-Аз няма да те пришпорвам, нито ще се отлъча от теб заради това твое решение. Ще те оставя да помислиш и няма да ме видиш, докато сама не пожелаеш. Имаш право да ни се сърдиш, наясно сме с това. Ще ти помагам, когато имаш нужда макар че едва ли ще имаш, защото много добре те познавам, макар и да сме се видяли за първи път едва преди минути.-промълвих тихо и спокойно, а след това се обърнах към Афродита.-Благодаря ти за подкрепата, която ми оказа и че се съгласи да започнем отначало, богиньо на любовта.-казах с лека усмивка и след това, със забързана и грациозна походка излязох от тронната зала.

Време беше и аз да посетя тронната зала.
Когато влязох видях нареден тронове.Направи ми впечатление този в средата,явно беше на Зевс.Приближих се и започнах да разглеждам с интерес,явно сега нямаше никой ...
Можех да разгледам на спокойствие.

» Първата столова на Боговете
» Голямата зала
» Пътят към Олимп
» Пътят към Олимп
» Олимп - начало и край