Volume 1 {Once upon a time...}

Гост

"Не ме забравяй..." се разказва за невъзможната любов в миналото, която се пренася в наше време. Но дали двамата ще изпитват все още тези чувства?! Дали ще желаят другият толкова, колкото преди?! Дали пък са продължили напред и не искат да поглеждат назад?! А дали пък няма да се разминат без никой от двамата да е забелязал другия или пък любовтта им е прекалено силна и накрая тя ще победи?!

VOLUME 1 - Имало едно време...

Гост

14 Април 1899,

АЛЯСКА

Годината бе 1899 и туко-що се бях преместил от Тексас в Аляска. Бялото някак си ми харесваше повече. А и студът бе за предпочитане пред онази горещина и... кактуси навсякъде. Закрачих из огромната библиотека, мислейки си за това, което искам да направя първо като съм тук. Мислех първо да се отбия до кухнята и да кажа на Нели да не ми носи вечеря. Тя бе моя икономка и домашна помощница. Добра жена. Жалко че трябваше да я лъжа така, но все някак си трябваше да опазя тайната си. Не исках да я разбира. Знаех че това ще стане рано или късно, но по-добре второто ако питате мен.
С бавни стъпки се запътих към долния етаж, откъдето дочух гласа на Джоузеф. Той също се грижеще за къщата, но по-скоро за външната й подредба. Основно градината. Вършеше си работата доколкото знаех. Не разбирах особенно много от растителна култура.
Другият глас не можах да позная. Беше ми чужд.
"- Ех да знаеш, Джоузеф, само как нашата госпожица Клеър се е разхубавила...
- Тя нямаше ли сестра? Както нея?! Не бяха ли близначки?
- Има, има. Но сестра й е пълна противоположност на нашата Клеър. Все едно на пук го прави. А да знаеш колко кандидати има младата господарка!
- Явно скоро ще я оженят.
- Не, едва ли. Все още е на 15. Млада е. Но ти също имаш новини като те гледам.
- Да. В къщата се нанесе нов наемател. Господин - голяма работа. Казва се Даниел Грей. Богат човек.
- Със сигурност ще е по-добър от предишния.
- И аз за това се моля. Знаеш ли може би трябва да му намерим причина да остане.
- Като...?!
- Ей какво ще кажеш за някое момиче. Да му предложим някоя тукашна хубавица.
- О, да. Като госпожица Клеър.
- Ами да. Защо пък не."
Изкашлях се многозначително преди да влезна в долната малка стаичка. Те веднага млъкнаха и заеха позиция, придаваща им строгост и етикет. Сякаш нищо не се бе случило. Ъгълчето на устата ми се наклони нагоре, оформяйки усмивка.
- Господин Грей, какво мога да ви предложа? - веднага попита официално Джоузеф.
- Нищо, благодаря ти. Търся Нели. Тук ли е?
- Да, господине. Отиде в кухнята.
- Благодаря. - излезнах си от стаята и този път затворих вратата след себе си. Не исках да чувам и дума за собственото ми сватосване. Нямаше да е честно спрямо момичето. Което и да е то, не заслужаваше да страда с някой като мен - проклет пратеник на мрака. Или по-скоро вампир.
Влезнах в кухнята и си предадох дружелюбен вид.
- Нели, днес не сервирай вечеря за мен. Ще съм навън.
- У-у. Господин има вече приятели. - беше негърка и не говореше добър английски, но все пак и се разбираше. Не исках да я тревожа или да създавам поводи за любопитство и съмнение и затова кимнах.
- Добре, добре. Аз знаела. Господин хубав - срещнал момиче.
Не ми се разправяше с нея и затова тихомълком се върнах в библиотеката. Това бе единственото място на света, което ме караше да се чувствам спокоен. Дръпнах една от книгите на предните полици и потънах в големият си кожен стол.

14 Април 1899,

АЛЯСКА

Заедно с по-малката ми сестра Емили бяхме в стаята ми. Тогава тя бе с 10 години по-малка от мен. Докато малката скачаше на пухеното легло, аз се бях зачела в една от любимите ми книги на сестрите Бронте - "Брулени хълмове". Харесвах героите там. Особенно Катрин. Характерът на Хийтклиф беше някак си... демоничен.
- Клеър, Клеър! Няма да повярваш какво видях. - звънтеше гласа й в стаята.
- Моля те, Ейми. Кажи ми после. Бих искала да довърша главата.
- Остави тези книги! Съсредоточи се върху действителността. Хайде де, моля те!
- Добре, добре. Понякога наистина можеш да си... както и да е. Казвай!
- Имаме нов съсед. Казва се Даниел Грей и след няколко месеца ще навърши осемнадесет. И е такъв красавец...!
- Виждала ли си го?! - попитах от тона, с който го възхваляваше. Сякаш й бе идол.
- Не, не разбира се. Но ще го видя. А ти ще дойдеш с мен. Трябва да изглеждаме като добри съседи. Уууау нямам търпение! - нов и нов подскок и радостен писък следваше след всяка дума.
- По-добре вземи Клаудия. На мен не ми се излиза. Уморена съм.
- Не, в никакъв случай! - отсече тя и подскачането нагоре-надолу престана. Слезна от леглото ми и се приближи по-близо до стола ми. - Трябва да дойдеш! Не мога да излезна на глава с Клаудия. А и ти ще направиш по-добро впечатление на човека. Какво си мислиш, че ще предизвика у новият съсед сестра ни?!
Извърнах поглед от Емили и се загледах някъде в далечината през прозореца. И тогава последва оглошителен писък. Ейми мрезеше да не и се обръща внимание.
- Моля те!!!!!!!
- Ау. А аз те моля по-тихо!
Вратата се отвори бясно и вътре влетя Коул. Изглеждаше сякаш и той бе побеснял от шума. Четеше се в червеното му като домат лице. Виждайки виновничката се запъти към двете ни и се развика:
- Емили! Спри да викаш, за бога! На какво прилича това?! На теб приятно ли ще ти е да ти викат?!
Малката се разплака от тона, който държеше брат й и се сгуши в мен, а аз побързах да го скастря.
- И ти престани! Тя е още малка. Не знае какво прави. Няма нужда да и викаш.
Той някак си този път не ми се противопостави. Излезна този път по-меко откакто влезна и чух да се отдалечава. Поставих четиригодишната си сестра с скута си и реших да й угодя, за да спре да рони сълзи.
- Ще дойда с теб!
- Наистина ли?
- Да. Хайде отиди да се пооправиш и да се облечеш и ще те чакам тук.
- Добре. - подсмръкна още веднъж и се запъти към стаята си.
Най-накрая сама. Това беше, което исках през цялото време. Време да остана насаме със себе си. Този шум наоколо не ми се отразяваше особено добре. Въздъхнах и се отправих към леглото. Изпънах краищата му и реших, че е време и аз да се приготвя за срещата с новия ни съсед.

Гост

14 Април 1899,

АЛЯСКА

Вече минаваше 16 часа на обяд и честно казано не очаквах нищо по-вълнуващо от сервиране на чай в градината да се случи. Но бях сбъркал. Щях да помня този ден... вечно!
На вратата се потропа два пъти. Беше бавно, отчетливо. Чух накъсаните стъпки на Джоузеф. Той приближи вратата и я отвори широко.
"- Добър ден, госпожице Клеър и малката госпожица Емили, предполагам! - чух да ги поздравява той.
- Добър ден и на вас, Джоузеф. - това беше някакъв дрезгав, пълен глас. Не беше на момиче, а по-скоро на ... жена на средната възраст. Значи това не бе онази Клеър, за която всички говореха.
- Заповядайте! Нека взема палтата ви. - последва пауза, след която Джоузеф обяви - Настанете се в стаята, а аз сега ще извикам господаря.
- Да! - това бе малък, писклив глас. Детски предполагам...?!"
Бързо сложих една от изисканите бели ризи, докато икономът ми препускаше по стълбите. Измъкнах и една черна вратовръзка и внимателно я завъртях под еката.
Чу се почукване на вратата и аз леко повиших глас:
- Влизай.
Джоузеф отвори вратата и се опита да покаже усмивката си.
- Господарю, имате посетителки от съседното имение. В хола са и ви чакат. - това последното прозвуча, сякаш беше задължително да присъствам. Не бях от онези разглезени богаташчета, които щяха да мрънкат за късното посещение на гостите. И затова си поех глътка въздух, затворих прозореца зад себе си и дръпнах сакото от закачалката встрани. Бавно тръгнах надолу по стълбите, докато Джоузеф затваряше вратата. Обляках сакото и пригладих плата върху китките си.
Когато слезнах долу отново си поех дъх и лепнах една приветлива усмивка, но когато влезнах в стаята тя се превърна в невярващо изражение. Бях като зашлевен пред хубостта на девойката пред себе си. Дори за малко да забравя да се представя. Изкашлях се тихо, за да излезна от унеса си и отново се усмихнах. Но този път бе по-различно. Бе истинско!
- Добър ден, госпожици. Аз съм Даниел Грей. Приятно ми е да се запознаем най-накрая!
- На мен също ми е приятно, господин Грей. Моето име е Клеър... Донаван. А това е сестра ми Емили.
Малката ми помаха от креслото, в което се бе настанила. Клеър бе станала от мястото си и сега нервно увиваше ръкавите на роклята си зад гърба. Чувах шумолението им.
- Удоволствието е мое! - казах аз и пристъпих напред. Поех ръката на момичето и я целунах, както бе присъщо по тези места. Тя се засмя глухо, но аз успях да го доловя и усмивката ми се разшири. Все още бях дастанал до нея когато Нели дотича на пресекулки в стаята и замалко не се припъна в ръба на парапета на един от по-ниските шкафове в стаята. Спря се и устните й се извиха в усмивка.
- Добре дошли! - кимна към тях и се обърна към мен. - Господарю, да сервирам ли чаят навън?
- Да! - обърнах глава към Клеър и реших да й предложа компанията си. - Искате ли да се присъедините към мен в градината?
- Добре. Емили? - малката стана от креслото и тръгна пред нас. Аз предложих ръката си на Клеър, тя се хвана за нея и тръгнахме навън.

14 Април 1899,

АЛЯСКА

Слънцето се прокрадваше из дебелите пердета на стаята ми и бавно ме връщаше към реалността. Ето тази част на деня мразех най-много! Слънцето... то сякаш ми пречеше да расъждавам нормално. НЕ ми позволяваше да мисля и адски дразнеше очите ми.
Обърнах се между чаршафите и погледнах часовника. Минаваше четири на обяд. Супер няма що! Бях спала цял ден. Е, да. Като се сетя за снощи и главата още ме боли. Пихме нещо, но какво беше?!... Ох, не мога да се сетя! Спомням си само, че с Никълъс и Джуди решихме да излезем извън именията и да се позабавляваме в града. И тогава... май Никълъс... ох, по дяволите! Какво направи той?!?!?! Може би ще се отбия до тях, за да ми разеснят случката.
Лениво се измъках от леглото си и се запътих към големия гардероб в стаята си. Отворих го и наистина се зачудих какво да облека. Не исках да е нещо специално. Все пак това бе ден като всички други, нали?! Измъкнах една синя рокля, която имах от скоро и я хвърлих във въздуха. Долу разперих ръце и тя се озова върху мен. Този начин на обличане ми допадаше и то много. Прозях се още веднъж и реших, че е крайно време да слезна долу в трапезарията.
Коул беше застанал на стълбите, държеейки книга в ръка. Щях да го подмина ей така, но той хвана силно ръката ми.
- Къде си мислиш, че отиваш, Клеър?
- Ъм.. Коул? Объркал си сестрата! - отвърнах му и отскубнах ръката си. За какъв се мислеше този?!
Той извъртя глава в знак на недоволство.
- Явно е отишла.
- Къде? - беше внезапния ми въпрос. Не че ме интересуваше или нещо подобно де.
- При новият ни съсед! - каза с престорено уважение брат ми.
- И какво от това?! Всеки има право да избира къде иска да ходи. Знаеш ли, Коул? Понякога си мисля, че нещо хлопа там вътре. - казах му аз и се загледах в главата му. После въздъхнах и тръгнах надолу по стълбите, но той явно бе по-бърз от мен и улови ръката ми.
- Внимавай какво правиш, сестричке. Знаеш, че аз не съм баща ни.
Хвърлих му злобен поглед, какъвто беше отправен към мен и отново днес дръпнах ръката си. Тръгнах надолу по стълбите и скоро стигнах трапезарията. Там баща ми стоеше във високото си кресло и наблюдаваше две птички на един клон. Те се биеха. Хм, сигурно са се скарали заради някой червей на земята.
- Клаудия! - поздрави ме баща ми, без да се обръща. - Много мислех и накрая разбрах нещо, миличката ми.
Пауза мълчание, след което:
- Вие със сестра си сте като тези птици. Преди пет минути те пяха заедно, а сега се избиват по между си. И за какво?! Заради нещо толкова незначително?! А само ако си представиш какво можеше да...
- Татко! - спрях го аз. - Вече ти казах каквото имаше да казвам! Няма да въвличам Клеър в това, което правя. Разбрали сме се по въпроса!

» Once upon a time...