Първа Глава: Новият ученик

Джесика Хейвън

Вървях бавно по коридора, нахлузила една от големите си качулки. Вече не се обличах като преди. Вече се бях превърнала в сянка на моята собствена. Чесно - нямаше как да ни различат. Стаята бе пълна с хора, но сякаш бях сама. Сама сред многото. Чувствах се празна отвътре. Сякаш крешях, но никой не можеше да ме чуе. Всички бяха заети със собствените си проблеми. Дори и леля ми, при която се наложи да отседна. Едва ли съм и притрябвала. Усещах го. Усещах тази част от нея, която би се стараеше. Мразех това. Не го исках. Предпочитах предишния си живот пред това... съществуване. Дори незнам как да го нарека. отивам на училище, прибирам се вкъщи, уча и си лягам. Монотонните дни влушават още повече положението.
Имахме История и седнах на обичайното си място най-отзад. Господинът пак закъсняваше, незнайно защо. Според мен се бе пропил. Вече не влизаше толкова често в часовете си. Е, разбира се ние учениците бяхме страшно доволни от това, но все пак идват изпити, а него никакъв го няма. Тръснах глава, ядосана и изкарах учебника от раницата си. извадих една от тъмно-сините писалки, с които разполагах и започнах да си правя драсканици по гърба на тетрадката. На предните чинове бяха развълнувани от нещо, което едва ли исках да научавам. Беше ми все едно.
И ето че след няколко минути чакане господин Бърнс благоволи да ни удостои с присъствието си. С него вървеше и някакво момче. Сигурно бе нов.
- Ученици, запознайте се с нов ученик от Италия. Това е Аро. - завърши той тронното си изречение като размаха въодушевено ръце. Вгледах се в младежа. Бе различен. Не мислех, че хората от Италия са толкова ... бледи. Сякаш бе живял в Аляска, а не в топлите страни. Може би е нещо, което се придава по гените. - Аро, седни до Джесика. Тя ще ти заеме с учебника си, докато си набавиш свой.
Той кимна и се запъти към мен. Имаше нещо странно в погледа му. Стрелкаше ме неразбираемо и някак си... злобно. Че какво му бях направила аз?! Та дори не го познавах. За какъв се мислеше?!
Седна на празния стол и се отдръпна максимално назад. Аз направих същото и забих поглед в тетрадката. Бутнах му учебника и сега отново драсках из тетрадката си. Бях нервна, защото усещах погледа му върху себе си. Направо тръпки ме побиваха.
Накрая на часа грабнах нещата си и се изтрелях максимално бързо от стаята. Изобщо не исках да срещам погледа му отново.
По пътя към следващият си час около мен се виеха момиче, говорейки си за новият ученик. Всички въздишаха по него. Явно щеше да настане епична борба за него като по филмите. Добре че не бях една от кандидатките. Засмях се наум и както се бях отнесла в мисли се сблъсках с някого.
- Съжа... - вдигнах поглед и разпознах Аро.
- Аз съжалявам! - отвърна ми той. - Казвам се Аро. А ти си?
- Джесика. - кимнах му и се отдалечих от пътя му. Тръгнах отново по коридора към стаята по Изобразително.

Кейт Фелър
Вървях спокойно в коридора.
Слушах музика на МП3-ката ми.
Надуших нещо.Някаква пленяваща миризма и изведнъж устата ми се изпълни с отрова.Не!Тази няма да я бъде!Преглътнах отровата и продължих да вървя напред.
Вървях,вървях и видях Джесика да говори с новото момче-Аро.Той беше сладък,но имах лошо предчувствие за него.Това,което знаех за него беше,че той е на 2000 години и е бил крал на Италия.Заклел се е да отмъсти за смъртта на съпругата му.
Поех си дълбоко дъх,усмихнах се и отидох при тях.
-Здравей!Ти трябва да си Джесика Хейвън.Аз съм Кейт Фелър...много ми е приятно!-подадох ръка към нея и ние се здрависахме.По дяволите!Тя беше човек!А аз-вампир.Като стана дума,Аро съще беше вампир.Усмихнах се и се обърнах към момчето.-Оу,Аро извинявай!Не те видях.Аз съм Кейт Фелър.Приятно ми е.-казах и се усмихнах.-Е,искаш ли да те разведа из училището?Може да ти хареса.
-Ъъъ...Да...Добре.Както и да е.-каза той и леденият му глас ме прониза.
-Добре!Чао,Джесика!-това бяха последните ми думи и с Аро тръгнахме към дъното на коридора.
Когато стигнахме,усмивката ми изчезна и го погледнах злобно.-Виж,знам за какво си тук!Ти си вампир!При това...кръвожаден.Може да си по-стар от мен,но аз съм достатъчно силна,за да те победя!Стой далеч от хората,особено от Джесика!Знам,че искаш кръвта `и,но няма да я получиш!-повиших си малко тона и си тръгнах.Не го оставих да каже нищо.
Запътих се към кабинета по Изобразително.Любимият ми час!

Хоуп Лавил

Вървях по коридора и подминавах учениците. Отскоро бях тук и познавах малко хора. Имах изобразително и докато се опитвах да намеря кабинета, чух разговора на две момичета и едно момче. Оу, той явно беше нов като мен и се казваше Аро. И доколкото бе очевидно (за мен), той беше вампир. Очите му бяха червени, значи се хранеше с човешка кръв... Намръщих се, а тогава видях лицето на едното момиче - изглежда се казваше Кейт. Очите и' бяха различни... Като моите! Значи и тя беше от моят вид...
Двамата вампира оставиха човешкото момиче, чието име беше Джесика. Реших да се запозная с нея и я доближих.
-Здравей! Казвам се Хоуп, нова съм... Дано не те притеснявам, но се чудех можеш ли да ми покажеш къде е кабинета по изобразително изкуство?
Усмихнах се леко, без да показвам зъбите си - не исках да я плаша. Тя ми кимна и тъкмо преди да заговори, погледнах към новото момче и момичето до него. Сякаш и двамата изглеждаха недоволни от нещо...

Гост

АРО

Бях изнервен от монолога на тази
Кейт. Мислеше се за голяма работа, а не беше и на половина на моите години.
Вече го нямаше уважението. Вече нищо нямаше. Всички се интересуваха само от
собствените си облаги. Какъв бе този свят, по дяволите?!
Намъщено влезнах в кабинета по изобразително и ядосано хвърлих черната раница на земята до стола. Седнах и извадих скицника от чантата. Затършувах за молив, но не намерих и затова се обърнах към отсрещния стол,за да видя дали човека до мен ще има. Оказа се онази Джесика.
- Ще ми ослужиш ли с молив? - попитах я аз, с престорено безразличие.
- Да. - обърна се, за да го извади от раницата си. Впих поглед в косата й. Беше същата като на съпругата ми Елизабет: светло кестенява и много къдрава. - Заповядай.
Подаде ми молива и се обърна към празния лист пред себе си. Само кимнах и аз се обърнах към своя.
Наистина не знаех какво да правя. Не знаех какво да рисувам. Преди обикновенно скицирах Елизабет, но сега като тук до мен бе Джесика нямаше как. Щеше да бъде неловко. Само как ми липсваше. Но какво и да правех трябваше да помня, че това не е моята съпруга. Тази е някоя друга... непозната. Може би демон, възприел облика й. Въпреки, че имаше сърце. Чувах го. Виждах пулсиращата й кръв във вените. Исках да я притежавам. Ако сега стаята бе празна щях да се нахвърля като див звях срещу жертвата си. Но не беше. Щях да бъда разобличен. В онова време когато хората разбраха за вампирите изваиха факлите. А тези какво?! С компютър ли ще ме гонят?!
- Добър ден, ученици! - поздрави учителката, като влезе в стаята. Остави някакви книги на бирото срещу нея и обяви, че можем да рисуваме това, което пожелаем. Беше добра тема. Доста креативна всъщност.
обърнах поглед към момичето, на име Джесика. Тя също се взираше в празния лист. Явно и тя не знаеше какво иска да рисува. Беше странно след толкова години да я видя пак. Пак се обърках. Това не беше Елизабет. Щях да убия новата. Нямаше как. Не исках да ми напомня за нея... не можех да го понеса. Сигурно имаше жалък човешки живот. Безсмъртието или смъртта би й се отразило много по-добре!

Кейт Фелър
Ех,изобразително!Любимият ми час от първи клас!Бях много добра в рисуването и все още съм.
Влязох в класната стая.Явно вече бяхме започнали и аз леко се изчервих,защото закъснях за първи път.По дяволите,никога не съм закъснявала!
-Извинете,че закъснях.-казах аз и си седнах на мястото.
Ухх!Благодарна съм,че имам видения.
Беше свободна тема.
Извадих скицника си и един черен молив.Обожавах графиката!
Първо се загледах в празния лист,а след това вдигнах глава и опрях лакти на чина си.
Поогледах се малко и погледа ми остана върху Аро.Изръмжах тихо,така че никой да не ме чуе.
Погледнах през прозореца и видях една червеношийка,която хранеше малкото си.
Беше лято и дърветата позеленяха.
Двете птички бяха в малко гнездо,оградени от кафяви клонки и свежи,зелени листа.
Започнаха да чуруликат.
Добре развитият ми слух чу песента им.
Усмхнах се на тях.
Извадих цветните си моливи и се заех да рисувам.
Малко по-късно бях готова и отидох при госпожата.
Показах рисунката си и тя се усмихна.Взе я от ръцете ми и аз малко се учудих.
-Ето така трябва да рисувате!-каза тя и ми върна рисунката.
Извади дневника и ми написа шестица.
Усмихнах се и седнах на мястото си.
Прибрах си нещата в чантата и се взрях в чина си.
Изведнъж усетих нечий поглед върху мен.Обърнах се и забелязах,че Аро ме гледа.
-Няма да получиш кръвта `и!Ние ще те спрем!-процедих през зъби и го казах тихо,така че само той да ме чуе.Беше вампир и имаше много добре развит слух,за разлика от хората.
Още веднъж изръмжах под носа си и звънеца би.
Взех си чантата и отидох при Джесика.
-Хей,Джесика!Искаш ли след училище да отидем в мола?-попитах и се усмихнах.
-Да...Добре...Става!-каза тя и се усмихна широко.
-Супер! Ще те чакам пред мола след училище.ОК?-казах.
-Дам...Добре.-отговори Джесика.
Извадих МП3-ката от чантата си и си пуснах музика.
Запътих се към двора на училището.Това място винаги ми даваше спокойствие!

Джесика Хейвън

Останалите часове минаха като песен. С това сравнение нямам предвид бързо и лесно, а по-скоро разтегателно и отекчително. Може би нещо като хаус... И все пак дойде времето за обяд. Бях на края на дългата опашка в столовата, образуваща нещо като извит червей нагоре по стълбите на училището. Какво да се прави - училището ни не беше с едни от най-широките столови. Но поне я имаше.
Тук времето минаваше много бавно или само така ми се струваше. Преди обаче не бе така. Преди бях друга и съответно различна. Преди родителите ми да умрат бях слънчев човек. Минутите минаваха бързо и то изпълнени с щастие. Не като тези... както и да е.
Неусетно как до мен се бе наредил новият ученик. Вече започваше да ми писва от компанията му. Наистина ме караше да излизам от нерви. Но и тъй, и иначе не исках да му създавам лошо впечатление за хората тук и затова леко се врътнах към него и сложих усмивка на лицето си. Престорена, разбира се...
- Ако искаш можеш да минеш пред мен. Не бързам за никъде.
- Аз също. Предпочитам да изчакам, Ели... Джесика. - явно бе объркал името ми. Е, случва се. Все пак днес се бе запознах с много хора.
- Ще имаш да чакаш. Опашката няма да намалее ей така изведнъж. - заинатих се аз. Не обичах да има хора зад гърба ми.
Той ми се усмихна и пристъпи напред към мен. Усетих дъха му върху врата си. Някаква студена тръпка мина през тялото ми, сякаш предопреждавайки ме да бягам. Колкото и да исках - не можех.
- Тогава какво правим още тук?! - прошепна ми той.
- Да имаш по-добри идеи?!
- Всъщност имам! Ела с мен.
Незнам дали скуката или нещо друго ме накара да тръгна с него по коридора обратно. Та аз дори не го познавах! И все пак го последвах...
- Къде отиваме? - попитах.
- Ще ти хареса, обещавам! Ще видиш!
- Ъ... добре. - бях си недоверчива. Но все пак тръгнах, тичешком след Аро. Изглеждаше ми някак си... толкова сигурен и уверен в себе си. Сякаш учеше тук от векове.
Шмугнахме се в един коридор и той трясна вратата след мен.
- Е, добре. Престигнахме! И сега какво... ?! - попитах го аз. Обърнах се назад, но вместо да видя познатото момче от първия час видях нещо друго. Беше променен. Лицето му бе различно. Очите му бяха черни. Беше отворил уста и кучешките му зъби бяха изпъкнали пред другите. Преготвих се. Знаех какво ме чака... смъртта.

Гост

АРО

Бях полудял. Усещах страха й. Четеше се в очите й. Тези красиви и познати очи. Нейните очи - на Елизабет. Тласнах Джесика към стената и с ръце обградих тялото й. Устата ми минаваше под ключицата й и нагоре. Стигна до ухото и прошепнах:
- Кажи Елизабет. Кажи ми, че не си ти! Кажи ми, че не ти се играе.
- Моля? Как ме нарече?!
- О, моля те не се прави, че не знаеш за какво говоря. Знаеш много добре. Ти си Елизабет. Не можеш да ме излъжеш. Имаш същите очи, коса, пръсти, тяло... кръв може би. Кажи ми как оцеля?
- Моля те, пусни ме! Моля те! Казвам ти, че не съм онази, която търсиш... пусни ме.
- Не и преди да усетя кръвта. Това, което ме тикна към теб. Това, което ме привличаше най-много.
Не я оставих да довърши, защото забих зъбите си в меката кожа под ухото й. В мен се вля тази така сладоста течност, която ме поддържаше жив. Отново усетих силата. Всмуках повече и повече. Беше толкова... привлекателна. Изкушителна. Момичето се свлече в ръцете ми и двамата заедно паднахме на влажния бял под, представляващ няколко наредени в кръг плочки. Отпуснах я назад и се загледах в лицето й. Това беше тя. Бях сигурен. Още я виждах в прегръдките ми. Наведох се надолу и устните ми се долепиха до нейните. Невероятно! Това бе същият ягодов дъх, който помнех от преди толкова много години. Исках още. Исках я. И щях да я имам, независимо какво мислеше тя.
Взех я на ръце и се запътих към двора на училището. Там бях паркирал колата си. Щом останехме насаме и тя бе в съзнание щях да я накарам да презнае, че е Елизабет. Пък и да беше Джесика за мен това бе безначение.
Усмихнах се на мислите си и я прихванах по силно. Не исках да се свестява сега, защото току що минавахме покрай опашката. Обаче тя бе толкова заета с подаването на някаква бележка че дори не ни обърна внимание, което ми помогна да изнеса по-лесно момичето в ръцете си. Излезнах на двора и видях колата в далечината.

Хоуп Лавил

Нареждах се на опашката, чакайки реда си. Сама не знаех какво правех тук - не само на опашка за храна, която беше отвратителна за мен и нямаше да изям, но и в самия град. Не знаех защо се преместих тук - сякаш нещо ме теглеше към това място. Така или иначе отново бях сама - не познавах никого... Бях объркана - може би вече сама не знаех какво върша.
Опашката се движеше бавно, но преди да е дошъл редът ми, усетих кръв... Мирисът и' бе съвсем отчетлив за острите ми сетива - но откъде идваше?!
Зарязах опашката и тръгнах след следата, която бе неясна. Стигнах до коридора, но след това миризмата ме отведе навън.. Какво ли ставаше?? Нямах представа от къде се взе мириса на кръв в училището. И дори не бях близо до лекарския кабинет или нещо такова...
Объркването ми растеше, докато проследявах невидимата следа, безкрайно учудена. Исках да разбера откъде идваше. Исках да разбера какво по дяволите ставаше тук.
Изведнъж следата стана по-концентрирана. Смръщих вежди, като се съсредоточих, за да разбера от къде идваше...
И вървейки устремено, не бях забелязала как съм стигнала двора на училището, докато не се блъснах в някого.
-Оу, съжалявам... Извинявай!
Погледнах нагоре и погледа ми срещна чифт очи, досущ като моите, гледащи ме объркано.. Втренчих се в момичето, което бях видяла пред кабинета по изобразително изкуство. Тя ме гледаше озадачено, а аз нямах представа какво да кажа или да направя...

Кейт Фелър
Аххх...Този идиот!По дяволите!Той вече пи от кръвта `и!Трябва да го настигна,но той е с кола.
Затичах се бързо към поляната и не ми пукаше кой ме беше зяпнал.Изведнъж се бутнах в едно момиче.Очите `и бяха като моите,което значи,че че и тя е вегетарианец.
-Здравей,Хоуп.-поздравих я аз и се усмихнах.
-Здравей и на теб,Кейт.-отговори тя.
-Хоуп,трябва да дойдеш с мен.Спешно е!-казах аз.
-Но защо?Какво става?-тя се учуди.
-Ще ти обясня,но трябва да се махнем оттук!-след тези думи я поведох към паркинга,където щяхме да сме далеч от тълпата.Когато най-сетне вече бяхме далеч,аз започнах да `и обяснявам.-Виж.Онова момче-Аро иска кръвта на Джесика.Точно заради това ти подуши кръв.Аро я бе ухапал.Ние трябва да го убием,защото той иска да я превърне.Ние трябва да я защитаваме.-обясних.-Сега нямаме време!Трябва да тръгваме или тя ще бъде мъртва!-допълних и с нея тръгнахме след колата на Аро.
Тичахме възможно най-бързо,защото знаехме,че ако закъснеем Джесика щеше да бъде мъртва.
-Но...-тя започна да говори,но аз я прекъснах.
-Няма време за приказки!Трябва да побързаме!-казах аз и ние забързахме скоростта.

Хоуп Лавил

Погледнах Кейт, като не знаех какво да мисля. Всичко се случваше толкова бързо... Но щом ставаше дума за човек в беда, щях да направя каквото мога.. Освен това сега ставаше въпрос не за кой да е човек, а за Джесика. Опитах се да подредя мислите си, докато бързахме след онова момче Аро, но не се получаваше. Трябваше ми повече информация. Опитах да попитам Кейт за повече подробности, но тя каза, че нямаме време - вероятно бе права. Е, поне сега можех да си обясня откъде се бе взела миризмата на кръв в училището... Каква ирония!
С Кейт продължавахме да тичаме, а тя се мръщеше с ръка на слепоочието си. Погледнах я и се досетих
-Виждаш бъдещето, нали?
-Да.
Думите ни бяха съвсем кратки в бързината. А именно припряността попречи на Кейт да види ироничната усмивка на устните ми.
-Не си прави труда... Няма да се получи.
Тя не спря да тича все така бързо редом до мен, но въпреки това усетих объркания и' поглед. Погледнах я с извинително изражение на лицето и казах
-Дарбата ми...
Не беше нужно повече. Разбиране премина през лицето и', но тя не каза нищо. Не знаех какво да кажа, но тогава си напомних, че сега най-важна беше Джесика. Трябваше да спасим живота и'... Но нямах представа къде отивахме - Аро можеше да заведе Джесика навсякъде.. Очевидно Кейт знаеше посоката. Хванах я за ръката и двете се устремихме към изпълнението на целта ни - Спасяването на Джесика... Спасяването на човешки живот.

» Първа глава
» Първа глава
» Първа глава: Вероника
» Първа Глава: Началото
» Първа глава: Първата битка