Скалите над морето

МЯСТО ЗА РП

Гърция, при това морска Гърция. Не бях предполагала, че ще изявя желание да дойда тук, но ето, че и това се случи.
Разбира се, аз от малка исках да посетя Атина, но не изгарях от желание да се мотая сама по крайбрежието. Знаех само старогръцки, но не и съвременния им език, така че положението ми не беше много завидно. Пък и тук нямаше никого; очевидно не беше много използвано място от туристите.
Не можех да отрека обаче, че гледката и всичко друго беше прекрасна. Като в сън. Обожавах морето от малка и точно това ме заслепи с мощта, която излъчваше. Видя ми се съвсем естествено, че боговете са били тук толкова векове наред. Та нима цялото място не беше божествено?
Тръснах глава, защото осъзнах, че самата аура на този окръг беше магическа. Чувствах се почти сякаш...
...имаше някой безсмъртен наоколо.
Обърнах се рязко, внезапно осъзнала факта, че зад мен стои бог, и преметнах русите коси през едното си рамо.
- О! - възкликнах тихо, като се изправих. - Господарю Хадес... не очаквах да ви видя тук.

Крайбрежието ми се стори като добро място за разходка. Напоследък бях в доро настроение и си мислех, че в това има пръст Афродита. Ако имаше...Не знаеше какво ще и се случи ако наистина си играеше с чувствата, които все пак нямах. Въздъхнах и продължих напред, като скоро в далечината забелязах момиче. С приближаването разбрах, че е с божествено потекло...Или не. Вдъхнах още веднъж, стоейки на няколко метра от нея и установих, че е смъртна. Но как бе възможно? Замислих се за миг, след което се усмихнах, продължавайки мълчаливо да я следвам докато върви. Бе удивително красива, смеех да кажа, че е дори по-красива от Афродита. Която...май и се явяваше майка. Ето защо чувствах нещо...Въздъхнах уморено мислено и спрях. Май се бях отказал да я следвам. Но и тя спря, сякаш бе разбрала, че съм там. За миг си помислих дали да не стана невидим за очите и, след което тази мисъл бързо отлетя от съзнанието ми. Русокосата девойка ме поздрави и аз се усмихнах лъчезарно насреща и, доколкото АЗ бях способен на това.
- Здравей...Как се казваш?- хванах ръката и и отново се опитах да изглеждам добронамерен.

Нямах представа какво прави бога на мъртвите тук, но бях леко притеснена да усетя, че май е наясно с потеклото ми. И имаше логика - в крайна сметка, виждал е родителите ми в продължение на доста хилядолетия - прекалено много, за да не усеща аурата на децата им.
И все пак, опитах се да се държа сюравнително адекватно - тоест, да не придобивам поведение на безмозъчна смъртна, която се кланя безпаметно пред един от боговете от Голямата Тройка. "Поне веднъж вземи пример от майка си!", скастрих се наум. "И се опитай да приличаш на нея поне мъничко. Няма да умреш, ако за една минута спреш да се държиш като обезумяла за война дивачка."
Понякога бащите не бяха добър пример за дъщерите си. Искаше ми се да приличам с една идея по-малко на Арес и с около три хиляди идеи повече на Афродита. Но къде ти такъв късмет. Сигурно в очите на бога изглеждах недодялана - а и се чувствах все едно съм десет годишно момиченце, което облича бизнес костюма на мама - но се опитах да се държа като нея.
Макар очевидно да не ми се получаваше много добре, се опитах да извадя усмивка, която трябваше да мине за чаровна. Някак си започвах да се държа кокетно съвсем инстинктивно; дори не се замислях. Може би все пак бях наследила нещо от мама.
- Аз съм Елена. - направих кратка пауза, за да осмисли името ми, преди да му тръсна двузначната си фамилия. - Елена Хоуп.

Усмихнах се, когато ми каза как се казва. `Елена...какво хубаво име!`-започнах да разсъждавам наум и да проклинам срещата си с Афродита. Ако това добро настроение и мисли бяха от нея, щях да я мъча вечно за тази и постъпка. ВЕЧНО! Но можеше и да е дъщеря и, която сега стоеше пред мен. Игнорирах за миг изражението и и очакването да кажа, че ми е приятно и се приближих към нея. Изглеждах точно като черна пантера, която дебнеше жертвата си. Грациозни премерени движения и едновременно същата смъртоносна заплаха, която лъхаше от мен. Минах покрай нея, извъртявайки глава към врата и, вдъхвайки аромата на лавандула и свежо пролетно кокиче. Затворих за миг очи, усещайки, че тя не мърда. Явно или я бях стреснал или обмисляше да ме нападне. Ако приличаше на майка си, щеше да започне да се заяжда или да ме дразни. Това само ме накара да се усмихна самодоволно, след което се дръпнах на няколко сънтиметра от нея. Внимателно хванах един от кичурите и и меката и коса погали пръстите ми.
- Дъщеря на Афродита и Арес...- допълних със замислен глас, продължавайки да подръпвам съвсем леко къдрицата. Накрая я пуснах и минах пред нея, поглеждайки я право в очите.
- Каква забележителна комбинация...- наведох се още малко напред, съвсем леко, така че челата ни почти се докосваха. Налагаше ми се да се навеждам надолу, за да я гледам в очите, бях по-висок от нея. Върхът на пръстите ми отново внимателно се плъзна по едната и страна, съвсем внимателно докосвайки кожата и.
- Невероятна...- вече бях съвсем близо до нея.
- Но смъртна...- отново го казах със замислено изражение, но усмивката ми едва-едва помръкна. Дръпнах се с няколко крачки назад, наблюдавайки реакцията и с развеселена физиономия.
- Ти вече знаеш кой съм...Но нека се представя.- намигнах и закачливо и се поклоних, като не отделях очи от нейните. Около нас плъзна мрачна мъгла, която обгръщаше нозете и.
- Хадес...на Вашите услуги.- отново се усмихнах закачливо и зачаках да реагира.

Когато веднъж видях, че той отвръща на недодялания ми флирт, аз някак си осъзнах как го правеше Афродита. Дори не се налагаше да мисля, правех го инстинктивно, щом се отпуснех.
- Сетих се кой трябва да си... ако нямаш нищо против да мина на "ти", разбира се. - измърках тихо с копринено мек глас, като се заиграх с кичур от косата си; бледия бял лак на ноктите ми пречупваше светлината, отразявана от морската вода, в холяди нюанси, сякаш държах в ръцете си дъгата. Започнах замислено да сплитам миниатюрна плитка с един кичур от косата си.
На слънчевата светлина тя - в момента бе леко къдрава - изглеждаше някак си още по-блестяща и искрящо-медена, отколкото беше по принцип.
Приближих се с няколко крачки до него; сандалите ми потропваха съвсем леко, почти безшумно, защото не бяха с обичайните за мен високи ткове, а по-скоро "римски" тип - с много каишки и съвсем тъничка подметка.
- Прав си... смъртна съм. - продължих; гласът ми беше все така почти недоловим шепот, достатъчен само за неговия слух, а устните ми се разляха в лека усмивка. - Но нима една от най-важните истини в историята не е, че преходните неща - хората и цветята, например - са най-прекрасни?

Самодоволната усмивка отново се появи на устните ми и аз се приближих към нея.
- Така е...- очите ми проблеснаха със заплашителен блясък и пръстите ми само след секунди пак си играеха с косата и. Погледът ми бавно се плъзгаше по медните кичури, сякаш гледах чисто злато. Накрая отделих поглед от къдриците и го върнах на красивите и очи.
- Преходните неща са най-ценни.- отново допълних със замислено изражение.
- Но когато си живял векове наред като мен, се научаваш да цениш повече нещата, които остават в живота ти по-дълго време.- ръката ми за миг замръзна измежду косите и, след което отново започнах да си играя.
- Но пък нали затова са изключенията.- отново се наведох и челата ни отново почти се докоснаха. Почти...Продължавах да поддържам това милиметрично разстояние, макар това да си бе чист флирт. Изумително много ми напомняше на хубавата Елена. Ако бе жива по онова време, щеше да разбере, че са като сестри. Или като близначки...
- Мога да те заведа в градината си и да видиш какво са вечните плодове.- усмивката ми стана леко заплашителна, но едновременно с това предизвикателна. Сякаш цялото ми поведение казваше `Играеш си с огъня, момиче.`. А май бе точно така...

Вечните плодове? Това ми звучеше подозрително познато. Не знаех защо точно и откъде, но имаше нещо в митовете, което беше свързано с тях... Нещо за Подземното царство... Градините на Хадес...
Прехвърлих през главата си неизчерпаемия източник от митове на най-различни митологии и се опитах да се съсредоточа върху тези за Хадес... и Персефона.
- Вечните плодове, а? - попитах игриво и започнах да обикалям около него с мека, грациозна стъпка, все така тиха. - Случайно във въпросната ти градина да е раснал един специален нар, който си дал на съпругата си преди няколко хилядолетия?
На устните ми грееше лека усмивка; бях напълно спокойна. Един от недостатъците ми - които бяха стократно по-лоши за дете на богове - беше, че не ме беше страх от нищо. И не го казвах просто ей така, ами наистина не знаех какво е страх. А това си беше доста опасно. Отново всичко по вина на баща ми, разбира се.
- Предполагам, че е същата градина... и че не е особено безопасно за мен да отида там. - рекох и изпуснах лека въздишка. Приближих се до него и се вдигнах на пръсти, за да успея да "наваксам" внушителната му височина и да приближа лицето си до неговото. - Но все пак ние, героите, не сме ли създадени за опасни преживявания? - отдръпнах се леко и докоснах леко ръката му с върховете на пръстите си. На лицето ми отново плъзна лека усмивка.
- Заведи ме там.

Усмихнах се самодоволно, когато тя започваше да отвръща на флирта. `Значи все пак се сети...Умно момиче`- мислите ми се въртяха предимно около нея в момента. Защо едновременно с красотата си изглеждаше така загадъчна? Налагаше ми се да си напомням, че е смъртна и да не храня никакви симпатии към нея. Макар за това да бе леееко късно. Приличаше удивително много на майка си, умееше да ме впечатли, а това си бе почти невъзможно. Мислех си, че никое момиче ии жена вече не може да ме заинтригува, но явно съм грешал.
- Добре, красива Елена. Ще те заведа...- приближих се до нея, защото тя се бе отдръпнала. Пръстите ми нежно обвиха дланите и, докато очите ми не се отделяха от нейните.
- И дори можеш да видиш точно това дърво с нарове, за което митологията говори. Плодовете му са изкусително вкусни, свободна си да ги опиташ.- отново се усмихнах и пуснах дланите и за миг, обвивайки кръста и с ръце. Прегърнах я нежно, така че топлата и кожа съвсем леко да докосва моята, която имаше температурата на ледник. Наведох се напред и дъхът ми погали врата и.
- Затвори очи...- прошепнах го в ухото и и изчаках да го изпълни. Започнах да следя мислите и усещанията ни и когато се уверих, че наистина не я е страх, и аз затворих очи. Моментално ни обгърна леден мрак, наподобяващ черна мъгла, и аз започнах да долавям писъците на всички загубени души. Колкото повече се приближавахме към Подземното царство, толкова повече студът се усилваше, докато накрая не прерастна изведнъж в адска жега. Тя можеше свободно да види пламъците и огромните пропасти, пълни с неизпълнени желания и мрачни долини. Минахме покрай реката Стикс и реката Лета, но пътуването бе толкова бързо, че тя едва ли виждаше малките подробности докрай, както аз. Ние всъщност не точно летяхме...Носехме се из въздуха прегърнати в призрачна форма. Всичко бе толкова бързо, че само бог или полубог бе способен да долови подобно нещо ако го види. Съмнявах се дори, че тя вижда нещо. Най-накрая пристигнахме в градините около замъка ми и аз се усмихнах самодоволно.
- Добре дошла, красива ми Елена.- отново се усмихнах и ми отне няколко секунди преди да се отдръпна и да я пусна. Тук вече бях във вихъра си и наистина приличах на черна пантера. Пламъчетата в очите ми припламнаха за миг малко по-силно, след което отново се върнаха към обичайното си едва забележимо тлеене.

» Морето в пустинята
» Шезлонгите с изглед към морето
» Морето на мъртвите души