Нещо като книга...

Гост

~1~

"Навийн излезе от двуетажната къща на семейство Джоунс, за да си поеме малко въздух. Всъщност беше три през нощта, но за нея всичко беше по-добре, отколкото да седи там вътре, защото..."
Тук зарязах писането на историята си и хвърлих тетрадката на пода, а химикалката я последва услужливо по пътя й към теракота. И да, спрях на това "защото" по простата причина, че няма да ви оставя толкова лесно да видите тайната ми. Поне не още. Понеже така няма да е интересно.
Биx написала историята си така, както я бях започнала, ако тя беше невинна художествена измислица. Уви, историята е толкова истинска, колкото е истинска и Статуята на свободата.
Всъщност, всичко започна в една доста откачена сутрин. Майка ми ме събуди с тон, който предполагаше третата световна на съседната улица и атомна бомба на перваза на прозореца. Тя винаги се тревожи, че ще закъснея за училище. Изпраща ме до спирката на метрото, защото я е страх от неща, които са ми непонятни, защото тя никога не говори за тях. А аз, от своя страна, от месеци се каня да й кажа за висчко - за същността си, за откачения си клас, за виденията, за силите, за всичко - но все не събирам смелост. Ще ме сметне за луда.
Но тази сутрин майка ми беше тази, която се държеше налудничаво. Бързаше насам-натам, приготви ми обяда за половин минута. Но аз не се осмелих да я питам какво по дяволите й става, защото това със сигурност щеше допълнително да я ядоса. Затова си затраях.
В раницата ми за училище обикновено намираше убежище само учебникът по история и тетрадката към него. Останалите училищни неща не бяха добре дошли там.
Днес нямаше да е лек ден. Нямахме история. Батерията на Mp3 плеърът ми беше паднала. И грееше толкова силно слънце, че щях да се опека жива. По съответните причини в момента раницата ми трябваше да е съвсем лека, стига многобройните ми неща като гримове, дискове, два стари развалени телефона,които не работеха, но въпреки това населяваха чантата ми от четири години и всякакви подобни щуротии. Излязох от вкъщи с пеещо сърце само защото имаше изгледи да завали и се носеха слухове, че учителката ни по математика ще отсъства без заместничка в продължение на две семици.
И точно в мига, в който излизах от къщата, се случи отново. Един от онези мои проблясъци на сила, които ги имаха всички в класа ми. Усетих мирис на дъжд, долових аромата на страха на майка ми от случващото се, дочух мислите й. Почувствах хиляди други неща да парят пръстите ми и да се опитват да излязат наяве.
И после, смайващо, внезапно, всичко свърши. Порсто ей така, без предупреждение или нещо такова... нищо. Просто слънцето заискря, вятърът спря, и магията разочаровано се отдръпна заедно с порива си от мен.
- Навийн? - чух майка ми да пита леко стреснато. Гласът й трепереше; това много рядко се случваше. Какво ставаше пък сега, нямах и представа, но ми беше дошлодо гуша.
- Какво има? - попитах я, без да съм сигурна, че искам да знам отговора. Нещо в гласа й никак не ми харесваше.
- Какво... какво стана?

P.S.: Утре ще препиша (книгата е писана на хартия) и останалата част от главата

Мия, страхотно е! Давай другата част, че ще пукна от нетърпение.

» Цитат от книга
» Книга на месеца
» Любима книга