Градините на Персефона

Невероятните и неповторими омагьосани градини...Персефона прекарвала повечето си време в тях, но не и когато Хадес имал `гости`. Тогава тя не се мяркала из замъка много-много, а стояла в стаята си. Или се разхождала из двореца...Но когато и да дойде човешко същество тук, градините си оставали празни.
Прочутото нарово дърво се намирало по средата на вълшебното място, което било единствената светла част от целият замък. Сякаш слънцето греело специално за растенията и дърветата. По клоните на дърветата имало птички, а узрелите плодове привличали всеки новодошъл...

Първоначално го изгледах скептично, защото осъзнах къде се намираме - в градините на Персефона:
- Това не са ли градините на съпругата ти? Убедена съм, че ще се вкисне, ако види че се мотая... - замълчах, когато осъзнах какво ме заобикаля.
Огледах се около себе си; бях смаяна.
Не можех да повярвам, че под земята може да има такава красота. Дори над земята рядко се виждаше нещо подобно, а тук? Не бях очаквала да видя подобна прелест... в царството на мъртвите.
- Прекрасно е. Просто е... невероятно. Да, това е думата. - възкликнах тихо и се засмях от изненада, а звукът отекна из градините.
Внезапно поучвствах коварния порив да разгледам всичко - най-вероятно и това беше идеята, но имах достатъчно воля, за да не ям и късам нищо.
Затичах се сред цветята и дърветата, като се спирах да помириша някое или пък да докосна клоните на боровете, просто за да видя дали са истински. Леката лятна бяла рокля плющеше леко зад мен. Не ми се струваше реално; беше прекалено красиво и приказно, за да е истина. И все пак, можех да усетя всичко около себе си.
Върнах се при Хадес, очите ми бяха пълни с почуда и щастие. Не помнех да съм била толкова възхитена от нещо такова от доста време насам.
Усмихнах му се с обичайната си крива усмивка и подметнах:
- Сигурно в очите ти изглеждам като дете.

Усмихнах се при реакцията и. Наистина изглеждаше като дете в очите ми. Не знам дали хилядолетията живот или самите реакции, но това момиче ми изглеждаше толкова по-младо от мен. Като току-що излюпила се птичка, която тепърва ще се учи да лети, а аз съм съветникът, който вече е извървял целият този път, който на нея и предстои. Тръснах леко глава, прогонвайки мислите си.
- Така е.- засмях се леко, когато видях изражението и при отговора си. Прегърнах я нежно през кръста, имах чувството, че внимавам с всяко докосване, да не би да я счупя. Имах навика да унищожавам ценните неща за мен, затова и се отнасях с Елена като с най-красивата и изящна `играчка` на света. Наведох се леко напред и отново зашепнах в ухото и.
- Гладна ли си?- отдръпнах се неусетно назад, правейки няколко големи крачки към най-близкото дърво. Не беше нарът, който бе опитала Персефона, но също бе омагьосан плод. При това изглеждаше неустоим. Откъснах го и и го подадох, задържайки го във въздуха между нас. Усмихнах се отново, гледайки я очаквателно.

"Гладна ли си?", беше ме попитал той. Усмихнах се въпросително и наклоних глава на една страна, но все пак отговорих:
- Ами, всъщност да, малко...
Улових плода в ръката си и го загледах, сякаш очаквах да се случи нещо необичайно.
Естествено, нищо не се промени; плодът си беше омагьосан, без д аму личи. Какво очаквах? Фойерверки? Да виждам бъдещето си в него?
За миг се изкуших. Какво толкова щеше да се случи, ако отхапя една хапка, само една? Нямаше да е чак такава катастрофа, нали? Все пак повечето от митовете бяха пълни бабини деветини; не можеше една хапка от някакъв си плод да ме остави завинаги тук или в плен. Всъщност, общо-взето нищо не можеше да ме държи в плен достатъчно дълго, основно защото никога не се отказвах да се опитвам да избягам. Така че нямаше да е проблем, ако си хапна малко... Съвсем мъничко...
Тръснах глава. Нямаше начин да го направя. Отклоних поглед от цялото дърво и преглътнах мъчително.
Внезапно мислите ми се проясниха; вече можех да разсъждавам трезво. Усмихнах се лукаво на Хадес и побутнах леко плода в неговата посока.
- Аз не съм Персефона. - рекох тихо, все още усмихната, макар да съзнавах за колко малко се бях разминала с опасността. - Не съм толкова наивна.

Следях мислите и много внимателно и усърдно, стараейки се да разбера за промяната в нея преди да е направила каквото и да е. Знаех, че това си е чиста проба навлизане в личното пространство, но пък това бе единственият начин. Усещах емоциите и като лек бриз по кожата си. Бе на косъм от това да отхапе и не ми трябваха супер сили или вуду-магии, за да го разбера. Пишеше го в погледа и с големи червени букви. Накрая явно разумът победи и тя побутна плодът в моя посока.
- Добре де...- взех го и го пуснах към земята, но докато я достигне, той вече бе станал на прах. С едно докосване от моята скромна особа, атомите и молекулите на веществото се бяха възпраменили. Направих се, че нищо не е станало, и хванах внимателно ръката и.
- Хайде ела...Нека те разведа.- намигнах и предизвикателно и я дръпнах леко към мен, отстъпвайки назад. Искаше ми се митовете да не се разпространяваха така бързо. Ако тя не знаеше легендата за Персефона, сега нямаше да се колебае, а направо да отхапе. Виждах желанието и любопитството и, но явно все пак умееше да се контролира...

Поех ръката му и тръгнах до него, като разглеждах всичко, което той ми показваше. През повечето време само мълчаливо оценявах гледката, без да коментирам, защото все още размишлявах над случката с плода отпреди малко.
Оценявах факта, че се беше престорил, че всичко все още е наред, но не знаех как да му го кажа. Исках да му благодаря и същевременно с това да не му напомням за случилото се, а не знаех как да изпълня и двете в едно и също време. И бездруго, как се очакваше да реагирам?! "Ей, пич, оценявам това, че не ме изпепели с поглед, въпреки че имаше възможност"? Едва ли.
- И живееш тук? През... през абсолютно цялото време? - попитах аз леко невярващо. Не можех да си представя как може някой да живее под земята толкова, толкова време и да оцелява. Бях наясно, че аз лично щях да се побъркам. Не ч еимах клаустрофобия или нещо подобно, но просто имах нужда от истинска светлина, от въздух, от топлина... от живи човешки същества около мен, които не се мъчат във вечни страдания през по-голямата част от времето си.
- Как изобщо издържаш? - попитах го искрено; както винаги не можах да задържа думите за себе си...

Дори да не исках, все пак долавях мислите и. Опитах се да сдържа усмивката си, когато мислеше за изпепеляването на плода, но накрая не издържах и се разсмях.
- Скъпа моя Елена, мога да чета мислите ти, не го забравяй.- обърнах се към нея и срещнах погледа и, но само след миг побързах да допълня. Очаквах да се ядоса, че я шпионирам.
- И преди да кажеш каквото и да е, не го правя нарочно...Или поне не много.- вече я гледах извинително, след което пуснах ръката и и се отдръпнах назад с няколко крачки.
- Пристигнахме...- обърнах се и махнах с ръка във въздуха. Клоните на дърветата веднага се отдръпнаха от пътя ни и пред нас се разкри гледката на огромен лабиринт, простиращ се нагоре по хълма, чак до двореца ми. По стените му ту имаше увивни растения и пъстроцветни цветчета, ту по пода се сипеха увехнали листа, пожълтяли и почервеняли от есента. Бе огромен и изключително малко хора се справяха да минат през него. Разбира се, аз залагах капани и чудовища из него, за да ги `улесня`, но този път щях да пропусна малките забавления. Щракнах с пръсти и изрекох няколко думи на старогръцки, след което някъде от средата на лабиринта излетяха три харпии. Малко по-нататък една огромно отровно и животозастрашаващо растение стана на прах, а през две-три стени от него се чу мученето на Минотавъра, който бях изпратил в Полята на мъченията за известно време. Наложи ми се да изкрека още няколко думи на старогръцки, след което всичко притихна и крясъците спряха. Мъглата около стените се разсея и дори изкусвеното Слънце огря стените.
- Така...вече може да минаваме.- обърнах се назад и се усмихнах. Подадох и ръка във въздуха, изчаквайки да реши дали ще я поеме или не.
- А отговорите на въпросите си ще получиш след малко.- намигнах и предизвикателно и пристъпих към лабиринта, вървейки назад.

Съвсем бързо(или поне на мен така ми се стори) стигнахме до градините. Оставих я да стъпи внимателно на земята и се огледах. Защо изобщо бях толкова внимателен? Дали това чувство можеше да се нарече любов? Толкова години, столетия...хилядолетия дори не й бях обръщал никакво внимание. Бя си натяквал, че не ми пука. Сега да не би да се променях? Ако да, то това на добре ли беше?
Слушах думите й, чудейки се как по-точно да реагирам. В началото не ми казваше нищо, а сега словоизлиянията ме хвърляха в едни дълбоки размисли, които съвсем не подхождаха на ситуацията. Затворих за миг очи, изтласквайки мислите назад в съзнанието си, след което срещнах погледа й. Колебанието дали да я целуна, или не, бе по-силно от всичко, което някога бях изпитвал. Тя просто стоеше и не отделяше погледа си от очите ми, а аз(като изключително `умен`) не правех нищо. Но едно бе сигуно, желанието ми да я целуна се усилваше с всяка изминала секунда. След няколко дълги минути в съмнения, размисли и втренчен поглед, аз се реших. Плъзнах внимателно ръцете си около кръста й, придърпвайки я към себе си. Пръстите ми запълзяха нагоре по гърба й, като това май бе една от редките прегръдки, които бях споделял с нея. Самата ми стойка бе такава, сякаш се опитвах да я защитя от нещо, все едно искам да й покажа, че най-накрая ми пука. Наведох се леко напред, допирайки челото си към нейното. Отново планирах да се отдръпна и да прекратя всичко, но тя може би нямаше да ми проговори в следващите 20 години ако го направех. Отново затворих очи, поемайки си дълбоко дъх. В следващата секунда устните ми се сляха с нейните, а пръстите ми потрепериха върху кожата й. Искрено се надявах да не ме отблъсне сега, защото тогава студеното ми поведение, щеше да е цвете за мирисане пред това, което щеше да последва. Искрено се надявах да не го направи...

Мълчанието му ме убиваше.Отчаяно желаех да каже нещо,каквото и да е.Дори думите му да ме наранят,но да не мълчи,това ме убиваше повече от всяка груба и обидна негова дума.Разбирах,че не му е лесно и не всеки ден е изправен пред такава ситуация,но на мен сякаш ми беше лесно.Толкова векове,прекарани в самота,защото по никакъв начин не показваше любовта си освен една целувка преди...хиляди години.Всеки ден от тогава имах чувството,че любовта му към мен намалява,че вече сякаш съжалява,че съм негова съпруга,а сега когато мълчеше това съмнение отново се прокрадна в мен и започна да ме разяжда отвътре.
Отдръпнах ръката си и се загледах в лицето му или по-точно в затворените му очи.Отваряйки ги бавно,несъзнателно,си поех дълбоко въздух сякаш очаквах някаква присъда.Не мислех да го притискам,така че просто мълчах и го гледах.
Минутите една след друга течаха,бавно,но аз не отделях погледа си от неговия.Вече сякаш изгубих вяра,че ще проговори или че ще направи нещо,когато усетих ръцете му на кръста си,придърпвайки ме към него.Той отново ме прегърна...или по-точно ме защитаваше от нещо?Ако някой ни гледаше отстрани нямаше да има и съмнение,че Хадес се опитва да ме предпази от нещо,от някаква заплаха,само дето нямаше никой в градината,какво ли оставаше заплаха.Повдигнах бавно главата си нагоре,усещайки как челата ни се допират.Мога да се закълна,че това беше един от най-прекрасните моменти от брака ни.Усетих,че отново се поголеба,но този път не му бяха нужни дълги и мъчителни минути.Почувствах как устните ни се сливат в целувка и имах чувството,че ще се разпадна в ръцете му.Не знаех какво да правя,как да се държа...една част от мен ми повтаряше да го отблъсна,да не ставам толкова мекушава и щом той е в добро настроение и аз да съм в такова,но другата ми страна ми нашепваше да се възползвам от милото му държане,защото може повече да не ми се отдаде такъв случай и с векове ще съжалявам...
И реших да послушам втория глас.
Отвърнах на целувката му и плъзнах ръцете си по тялото му,нагоре,сключвайки пръстите си зад врата му.Нещо ме караше да отделя устните си от неговите и да му кажа,че го обичам,но...в прав текст никога не бях изричала тези две думи и сякаш се боях от тях.

В началото си пролича, че се колебае дали да отвърне на целувката, или да се отдръпне. Пръстите ми отново потрепериха върху кожата й, след което ги свих, стискайки гърба на блузата й. Защо се държах така все едно ме боли нещо?! Ядосвах се на себе си заради глупостите, които правех. След няколко секунди се отдръпнах, прекратявайки целувката. Срещнах погледа й и отворих уста, за да кажа нещо, но в последствие се отказах и просто оставих ръцете си да се плъзнат надоу по тялото й, като накрая просто я пуснах. Направих крачка назад, опитвайки се да мисля трезво.
- Извинявай...- поклатих леко глава в отрицание за станалото току-що и отново се загледах в лицето й, сякаш там щях да намеря отговора, който търсех. А сега оставаше да разбера и какво толкова се опитвах да разбера?! Намръщих се леко, разтривайки мястото между веждите си с пръсти. Боже, чак сега разбирах защо толкова години избягвах каквито и да е чувсва с изключине на омраза и безразличие. Бе прекалено объркващо. Въздъхнах уморено и отново я погледнах, опитвайки се да измисля някакво горе-долу приемливо обяснине за последните си действия(включвам последните няколко века). Вдигнах ръцете си, правейки измъчена гримаса, след което погледът ми обходи тялото й, спирайки се на лицето й. Бе станала по-красива от всякога. Може би две специални думи, които се бяха спотайвали в ума ми в продължение на хилядолетия, но никога не бях изричал. Бяха против същността ми, отказвах да приема факта, че съм способен на такива чувства...и на чувства изобщо. Отстъпих с още няколко крачки назад, доближавайки се до една плачеща върба, чиито клони падаха ниско до земята. Хванах едно от от дългите й листчета и започнах да го увивам около пръстите си.
- Съжалявам, че се държах така през последните няколко...века.- прокашлях се неловко след последната дума. Говорех достатъчно високо, че да ме чуе, но и едновременно да не крещя. Настъпи няколкоминутна пауза, през която се опитвах да формулирам мислите си до достатъчно разбираема степен, че да мога да го обясня. Накрая се отказах от жалките си опити за смислени размисли и уморено въздъхнах, опитвайки се да събера кураж. Точно като малко дете, изпитвах страх от случващото се сега. И по-точно...от това, което следваше.
- Обичам те...- това просто изречение ми коставаше цялата воля на света. Тези малки 4 срички бяха всичко, което се опитвах да отричам през целият си живот. И сега го казах. Знаех много добре какво ще последва, но все пак трябваше да й го кажа. Гласът ми потрепери в края, но аз се стегнах и стиснах ръце в юмруци пред себе си. Планирах да си тръгна, за да избегна евентуалната развръзка, макар да й бях обещал да прекарам целият ден с нея. Намръщих се отново, а малкото клонче на върбата, което още бе измежду пръстите ми, се запали. Бавно изгоря и стана на прах като след миг отново поникна. Тук всичко бе така `омагьосано`, че не можеше да унищожиш нещо без след това да се появи същото, все едно нищо не е станало.
- Съжалявам за това.- обърнах се към нея и всяка следа от чувства бе заличена от погледа ми. Пак си бях предишният безразличен към всичко и всички тип.
- Аз...ще тръгвам.- избягвах да срещна погледа й отново, за да не се разколебая. Огледах се отново неловко, все пак проверявайки дали има нещо, което може да я нарани, макар и неволно. Когато се уверих, че всичко е наред, се обърнах и свирнах силно с уста, а в далечината се чу ревът на Маркъс. Само след миг усетих, че съм го събудил и ще ми е ядосан. Е, добре, щяхме да сме двама.
Домашният ми любимец познаваше Персефона и нямаше да я нарани за нищо на света. Но това не значеше, че я харесва. Не я доближаваше, но когато мен ме нямаше, се навърташе близо до замъка, в случай, че се наложи да я пази. Следваше стриктно нарежданията ми да стои далеч от нея и да не я закача, защото иначе нищо нямаше да може да го спаси от гнева ми.
Останах с гръб към съпругата си, избягвайки погледа й...

Не знаех какво да правя,когато се отдръпна от мен и защо ми се извиняваше?Сякаш това,което беше направил е някаква грешка,която не иска никога да се повтаря.Гледах го как бавно се отдалечава от мен и усетих онова неприятно чувство,наречено болка и несигурност.Гледах безпомощно движенията,които правеше,гримасите му...и усетих как по моето лице се прокрадва сянката на болката.Опитах се да се накарам да се стегна,да съм радостна,но не знам дали го постигнах.В сърцето ми беше пълен хаос,пълна смесица от чувства.Исках да плача,да се смея,да се усмихвам,да го намразя,да го прегърна...толкова много чувства и просто не знаех как да ги обединя в едно общо.Исках толкова много неща,които бяха невъзможни.Исках просто...да престане да се държи студено,да забрави,че е Хадес-бога на Подземното царство,поне когато е с мен.Да не се държи надменно и студено,а да прекарваме времето си...нормално.Не исках много,нали?
Чух го как казва,че съжалява,че се държи така.Не успях да се сдържа и лека усмивка се появи на лицето ми.Понечих да кажа нещо,когато чух онези две думи.Първоначално се стреснах и устата ми остана отворена от изненада,а думите,които се канех да изрека,останаха някъде в гърлото ми.След като премина първата вълна на изненада,последва втората на едно приятно чувство,което беше непознато за мен,а толкова векове се надявах да го изпитам.Погледа ми срещна неговия опитвайки се да му изкажа без думи радостта си,но тогава чух и третото съжалявам.Веднага радостта се махна от лицето ми,замествайки се с каменно безразличие,което винаги се появяваше,когато се чувствах несигурна.Стиснах устните си и ръцете ми в юмруци и отново го погледнах,само че този път погледа ми срещна гърба му.
Той повика Маркъс,който изобщо не можеше да се каже,че обичам,а и явно чувствата ни бяха споделени.
Трябваше да направя нещо.От една страна се чувствах бясна,но от друга...
-Ти ми обеща!!!
Казах твърдо аз и тръгнах към него.Сграбчих ръката му и насила го обърнах към мен.Хванах лицето му в ръцете си и го погледнах,а след секунда и се усмихнах.
-И аз те обичам.Не искам да съжаляваш за държанието си,нито за каквото и да било.Разбирам те и не те съдя...но моля те,не...-тръснах главата си,за да събера мислите ми.
-Просто не съжалявай.Кажи ми каквито думи искаш,но не съжалявай.

Замръзнах на място, когато тръгна след мен. Е не го бях очаквал. Обърна ме към себе си, а аз все още изглеждах стъписан. Просто я наблюдавах и сякаш не вярвах, че реагира така. Отново забравях за абсолютно всичко, когато бе близо до мен и май така само я изнервях допълнително. Чертите на лицето ми постепенно се отпуснаха и гримасата бавно си отиде. Изглеждах напълно спокоен, макар вътрешно да ми се искаше да крещя. Все още не бях решил от радост или от гняв обаче. Наблюдавах очите й няколко минути и накрая разтворих устни, за да кажа нещо, но Маркъс извести пристигането си като избълва едно огромно кълбо огън към земята на 10-ина метра от нас. Обърнах се рязкос гръб към Персефона, заставайки пред нея. Погледнах дракона вбесен до крайност и той за миг притихна, наблюдавайки ме. Заповядах му на строгръцки да стои мирен и той за миг се поколеба. Естествено, познаваше ме по-добре от всеки и усещаше ясно усещанията и чувствата ми, затова и разбра заплахата, която висеше над него ако не ми се подчинеше. Снижи главата си към земята, свивайки крилете си към тялото.
- Посмей да мръднеш...- почти изръмжах към него и той само ме погледна без да прави нищо. Бавно се извъртях към съпругата си и срещнах погледа й. Изглеждаше много объркана, както и аз. Стиснах за миг очи, поемайки си дъх. Зарових пръсти в коситие й, допирайки челото си до нейното.
- Няма да се извинявам, добре. Но ще се побъркам ако остана тук.- засмях се леко и хванах ръката й. Дръпнах я към себе си, хващайки я през кръста. Наведох се леко и пъхнах ръката си под колената й, вдигайки я във въздуха.
- Сега ще полетим.- усмихнах й се и отново се засмях. Градината бе прекалено успокояваща, за да останем тук. Побърквах се от това чувство за спокойствие. Тръгнах с бързи крачки към Марк и той веднага се размърда, избълвайки нов залп огън във въздуха, но този път нагоре, не към нас...

Притаих дъх докато се опитвах да разчета изражението му.Предполагаше се,че след толкова години прекарани с него ще познавам всеки един негов навик,всяка една негова мимика,но...не беше така.Той беше пълен с изненади и трябваше да прекарам цели години само в изучаването му.
Бях погълната от това да се опитам да разчета какво иска да ми каже и когато видях,че отвори уста,за да каже нещо,заслушах в очакване,но единствено чух или по-точно усетих,че Маркъс беше при нас.За секунда си помислих,че огъна ще достигне и нас,но се оказа,че греша.Топлата вълна ме заля силно,подобно на вятър и Хадес мигновено се оказа пред мен.Трябва да си призная,че се уплаших малко.Ето защо не го обичах това...животно,беше най-милата дума,за която можех да се сетя.Не се ли научи за толкова много години да си държи крилата прибрани и устата затворена,когато се водят важни разговори!?Съпруга ми му се скара на старогръцки и то постепенно утихна.Тъкмо,когато събрах достатъчно смелост,за да направя няколко крачки назад и на страни,за да видя животното,Хадес се обърна към мен.Не разбрах думите му,че щял да се побърка,ако остане тук.Та градините бяха най-приятното място от цялото Подземно царство!Но когато се замислих...ама разбира се,Персефона,колко си отнесена,естествено,че на него няма да му харесват светлите и уютни местенца.
Преди да успея да възразя,той отново ме вдигна,явно днес му ставаше навик..Нямаше смисъл да споря с него,пък и не можех да отрека,че не искам малка обиколка,за това увих ръцете си около врата му и една лека усмивка затанцува по устните ми.

Засмях се на реакцията й, когато отново я вдигнах на ръце и тръгнах към Маркъс. Той не изглеждаше особено доволен да разбере, че няма само аз да съм върху гърба му, но след като му заповядах мислено да не прави нищо глупаво, той кротна и отново сведе глава към земята. Оставих съпругата си и с едно движение се качих върху дракона, заставайки пред нея. Не че не исках да я прегърна или нещо такова, просто ако го направех, щеше да й е неудобно. И на мен също. Това го бях разбрал по трудния начин с Елена, ала смятах да й спестя тези подробности. Погалих леко `гущерчето` по врата и `то` веднага вдигна глава, извъртайки се на една страна, за да ме погледне. Засмях се отново и кимнах напред. Само след миг огромните пепеляво-златисти криле се изпънаха в цялата си прелест и с един замах се отделихме от земята. Естествено, се вдигна огромна пелена от прах и цветя, но те щяха отново да поникнат. Нищо нямаше да е опустошено, бях се погрижил още преди това.
- Дръж се здраво.- думите ми бяха отправени към Персефона, която ме хвана през кръста за по-стабилна упора. След като се изкачихме по-високо, всичко се подобри. Въздухът стана по-прохладен и вече не се усещаха тези...прах и адска жега, както бе по принцип. Вдъхнах дълбоко и това моментално подейства на нервната ми система. Винаги успявах да се успокоя, когато летях. Драконът явно усещаше смяната в настроенията ми и избълва кълбо огън във въздуха настрани от нас. На мен пламъците не ми влияеха, но трябваше да се погрижа да не изгорят Персефона. Махнах с ръка и те веднага изгаснаха, сякаш никога не са били там. Импровизираните юзди не ми трябваха сега, затова и нямаше такива. Аз се държах за два ог огромните шипове върху гърба на Марк. Остриетата им бяха разположени от двете страни на гърба му, така че ако застанеш до него, можеш да бъдеш намушкан. но също така извършваха и идеална функция на стъпала и дръжки в процеса на реене из въздушното пространство.
Постепенно Марк намали темпото и започна да слиза все по-надолу и по-надолу, прелитайки точно над Лета и полята на мъченията. Нямах особено желание съпругата ми да вижда това, но...вече бе твърде късно. Две от фуриите се бяха заели да тормозят някаква изгубена душа и явно тя искрено страдаше. Кръжаха около провинилия се и съскаха срещу него, гонеха го, спъваха го и дори го драскаха.Черните им като катран очи проблясваха злобно и самодоволно и те продължаваха да си играят със....серийния убиец. А как знаех това ли? Едно от предимстваха)по-скоро проклятията) да си богът на Подземното царство е че можеш да разбереш историята на всики, който погледнеш . било то бог, полубог, човек или демон...Нямаше значение.
Намръщих се леко, но не от съжаление към страдащия, а защото не исках Персефона да вижда всичко това. И по-точно...специално този акт на насилие.
- Маркъс...- гласът ми прозвуча властно и заплашително и той веднага полетя нагоре. Малката бръчица между очите ми моментално се изпъна, от нея вече нямаше и следа.
- Съжалявам за това...- обърнах се роловинчато към богинята зад мен и срещнах погледа й за миг, гледайки извинително. Ала нямах много време да наблюдавах изражението и лицето й. Накарах драконът да тръгне надясно и след още десетина минути, вече отивахме на желаното място...

П.П.- Избери си място и пиши.