Паркът в Ню Йорк

Заглавие: Паркът в Ню Йорк Нед Сеп 11, 2011 11:44 pm

МЯСТО ЗА РП

Исках заленина. Имах нужда от малко разходка, но не ми се чакаше братовчед ми Тиодор, затова реших да се пораходя сама. Понякога обожавах природата, друг път не ми се слушаше за нея. Такава си бях, променлива. замислих се за татко. Толкова исках да го намеря, че не е истина. Когато си говорех с Тиодор, темата "татко" винаги присъстваше. Бяхме другари по съдба. Бащите ни все се губеха някъде и ние все не можехме да ги намерим! Та, както казвах, разхождах се в парка. седнах на една пейка, за да си почина и за да се полюбувам на природата. Стоях си аз, когато усетих, как край мен минава някой могъщ. Обърнах се и видях...Афродита, кожата ми настръхна от мощното й излъчване.
-О...- запецнах. Не знаех какво да кажа. Рядко се случва да не знам.

Усмихнах се мило на момичето, защото видях, че Хататила е меко казано в ужас от мен.
- Спокойно, не ям хора, нито богове. - засмях се звънко.
Изящно се настаних до нея, намествайки леко краищата на роклята си. Днес дрехата беше червена и къса, с висока талия и тънки презрамки. Бях я комбинирала с изящни сандали на висок ток с тънки каишки. Съзнавах, че общо-взето съм се самопоканила, но все пак се постарах момичето да се чувства поне малко по-комфортно в присъствието ми. Кръстосах крак върху крак и попитах меко:
- Е, успя ли да откриеш баща си все пак? - знаех, че темата й е належала, и се чудех дали ще й е трудно да говори за това...

-Не...-сведох глава засрамено. Мърморех си наум "Къде е баща ми по дяволите?!?". Афродита се усмихна, което значеше, че е чула мисловната ми трияда, май. Облегнах се и се опитах да кажа цяло изречение:
-Не, не успях да го намеря.-казах тихо и след това си направих сфера от вода, за да се успокоя. Бях на път да се откажа. Яд ме беше, че още не го бях открила. Средоточих се, за да не предизвикам буря, както миналият път. Бях ядосана. Точно така-ядосана, толкова ядосана, че чак не ми се мислеше. Но после пак ме хвана чувството за вина. Къде ли можеше да е баща ми?

- Ами, той в крайна сметка е бог. - рекох аз, с тон, който предполагаше, че това го оправдава по някакъв начин или пък обяснява нещо. Или пък и двете, макар да не беше така.
- Той е бог... - повторих. - ...при това един от върховните олимпийски богове. Те постоянно изчезват нанякъде. И с мен е така през повечето време... сега съм наоколо просто защото съм заета.
Все още се усмихвах, докато гледах водната свера, която сътворяваше във въздуха. Слава богу, че смъртните не виждаха нищо заради мъглата. Иначе просто нямаше начин две богини на едно място да не привлекат вниманието им с мощта си.
- Не се обвинявай, че не можеш да го откриеш. - рекох тихо. - Всъщност, не се обвинявай за нищо, което правят божествените ти родители. Ние, боговете, се променяме толкова лесно..
Изражението ми все още бе весело, макар в гласа ми да се прокрадна лека тъга..

Бях облечена със синьо костюмче, комбинирано със кафеви сандали и чанта в същия цвят. Вероятно бях модна катастрофа в очите на Афродита! Е, на мен лично не ми пукаше. Мислех си само за баща си. Помнех от него топлина. Усмивка. След това се замислих и над думите на богинята. Права беше. Боговете се променяхме толкова лесно и същевременно толкова трудно...Права беше, настина права, и то за всичко. Като се замисля, даже ми беше приятно. Щях да науча нови номера. Усмихнах се:
-Права си, не трябваше да се самообвинявам. Искаш ли да отидем някъде на кафе?-отклоних темата, защото ако са замислех за баща си, щях да се разплача.

Донякъде се натъжих, че все още се терзае - дори да не се обвиняваше за неговите грешки, все пак й се искаше да го срещне или поне да го познава, и се ядосах на Посейдон. Можеше поне от време на време да минава и да вижда децата си, божествени или полубожествени. Не казвам, че аз бях кой знае колко добра майка, но поне осъществявах някакъв контак с децата си... или все пак с повечето... от време на време...
Въздъхнах. Колкото и да се опитвах да се оправдая, всички олимпийци бяхме безотговорни колкото си искаме, и то през цялото време. Създавахме деца, които после растяха в Лагера или пък сами във външния свят, опитващи се да се преборят с постоянно следващите ги чудовища.
А ние не правехме нищо, или поне не винаги. Оставяхме ги да се оправят сами, колкото и малки да бяха. Кой знае защо обаче, точно това беше едно от нещата, което никога не се променяше в нас.
- Кафе? - усмихнах се лъчезарно. - Звучи добре. Съгласна съм

P.S.: Ако искаш си избери някое и пиши направо там.

Откакто истинската ми майка ме беше завела на Олимп,почти не бях слизала от там,а много исках да реализирам мечтата си да пътувам из целия свят и да видя всички забележителности.Мислех да започна с Европа,но преди това реших да посетя Северна Америка и по-точно Ню Йорк,преди да отпътувам.
Разхождах се бавно по улиците на града,наслаждавайки се на чистия въздух и на много хора.От една страна този живот ми липсваше,но не можех да кажа,че на Олимп беше зле,даже обратното,но който е прекарал 20 години като нормален човек,му е трудно да свикне с внезапната промяна.
Преминавайки от една улица на друга попаднах на парка.Там както винаги имаше много хора,но това не ми пречеше.Наслаждавах се на това как вятъра си играе с косите ми.Не бях изминала много разстояние,когато ми се стори,че видях познати образи.Забързах крачка и скоро осъзнах,че това са Зевс и Хера.Все още не можех да свикна да ги наричам мамо и татко,но трябваше да го преодолея.
-Мамо?Татко?
Попитах учудена аз и застанах пред тях като им се усмихнах.

» Паркът
» Плажът в Ню Йорк
» Музеят в Ню Йорк
» Кафенето "Ню Йорк Сити"