Троната зала на Боговете от Олимп

Отвърнах на прегръдката на Посейдон. Определено бях усетила липсата му и се радвах, че го виждам... И въпреки, че изглеждаше уморен, беше загрижен дали се е случило нещо... Забелязах, че не изглеждаше добре и се вгледах в лицето му.
-Хайде първо да седнем... Не изглеждаш добре.
Казах притеснено. Защо не си починеше?
-Може би трябва да си починеш? Можем да говорим и по-късно...
Притеснявах се. Може би раната все още го мъчеше - не трябваше да се насилва... Можех да му кажа за Пърси и по-късно.

-Почивка?-засмях се леко и поклатих глава.-Нямам време за почивка,мила! Имам твърде много работа.-тонът ми беше леко кисел,но на думата "мила" не беше. Казах я сякаш галя цвете.Погледнах Атина настойчиво.
-По-добре сега да ми кажеш ако нещо се е случило...
По погледът и` разбрах,че се тревожи за мен.Това ме накара да я послушам,седнах на един от троновете и се опитах да прикрия лекият изблик на болка като погледнах в другата посока.След като отмина погледнах Атина.
-Ще ми кажеш ли ?

Гледах Посейдон, загубила гласа си... Той беше изумителен. Личеше си, че е изморен, но пак не искаше дори да помисли за почивка...
-Всъщност не е нищо Толкова важно. Не се тревожи - просто децата ни са... деца.
Засмях се, възвръщайки гласа си. Наистина сега не беше времето да тревожа Посейдон с проблемите на Пърси и Анабет - достатъчно беше уморен... Но доколкото го познавах, нямаше да спре, докато не научи всичко, затова продължих
-Пърси и Анабет се разделиха по взаимно съгласие. После Пърси беше на мисия и отсъстваше, а когато се върна, му казах, че Анабет е с друг и той...
Извъртях очи.
-Е, нека кажем, че са дребни работи, наистина. Деца...
Засмях се, след което отново го погледнах загрижено. Седнах на земята до трона му и хванах ръката му.
-Мисля, че все пак се нуждаеш от почивка... Защо не поспиш? Отиди до стаята си и си почини за малко поне - наистина не искам да се претоварваш...
Погледнах го тъжно-умоляващо. Той се нуждаеше от поне малко сън, но какъвто беше упорит, надали щеше да се съгласи..

-О,Пърси... детето ми...
Прошепнах и закрих очи с едната си ръка. Не очаквах такова нещо от Анабет.Мислех я за по- мъдра,лоялна и честна... Въздъхнах тежко и сиснах зъби,защото се изправих и усетих леката болкъ.Застинах за секунда на едно място докато болката от мине.
-Ще отида да говоря със синът си...-казах строго,но ръката на Атина ме спря.-Не съм уморен...-отсякох и я погледнах.Всъщност съм и то много,но ще почивам някой друг път.В момента имам важна работа със синът си която бавно започнах да забравям щом се вгледах в очите на богинята.Тръснах глава и се опитах да избегна погледите ни да се срещат.

Погледнах Посейдон - още отначало не трябваше да му казвам... Май приемаше нещата Твърде насериозно. Опитах се да го спра, но той не искаше да ме послуша, избягвайки погледът ми... Успях да скрия, че това ме натъжи и казах
-Моля те... Сега трябва да почиваш. Пърси е добре, уверявам те - вчера говорих с него...
Е, може би Пърси не беше съвсем добре психически, но физически си бе в идеално здраве, затова не казвах нещо невярно... Отидох и прегърнах Посейдон.
-Недей... Мисля, че сега Пърси има нужда да е сам, да обмисли нещата.. Сигурна съм, че по-късно ще можеш да говориш с него, но нека те двамата се разберат - това е между тях... А и те не са малки, според мен ще могат да изяснят нещата. Казах на Пърси да поговори с Анабет, но да има търпение и да не бърза. Това важи и за теб.. Моля те да бъдеш търпелив...
Този път погледнах Посейдон в очите. Наистина се тревожех за него, а това, че сега той се вълнуваше, не помагаше особено... Бях сериозно притеснена, а той никак не помагаше - нито на мен, нито на себе си...

Въздъхнах победен.Прегърнах Атина през кръста и сведох глава смирено,затворих очи и опрях челото си в нейното.
-Така да бъде...
Въздъхнах уморено,едвам отворих очи и отново ги затворих.
-Ти би ли постъпила така?-попитах тихо.-Би ли ме оставила заради друг бог ако отсъствам дълго време...-поясних.

Въпреки, че бях чула какво беше казал Посейдон, не можех да повярвам на чутото. Той беше опрял челото си в моето, но очите му бяха затворени. Погалих бузата му, карайки го да отвори очи.
-Мисля, че за мен е немислимо.
Усмихнах се.
-Освен това, вече и двамата отсъствахме, но както виждаш, нямаме проблемите на Пърси и Анабет.
Усмихнах се, все още опряла челото си срещу неговото. Гледах го в очите - исках да е сигурен, че казвам истината, защото беше вярно - никога не бих направила такова нещо. Тогава отново му се усмихнах, като го целунах...

Кратка и нежна целувка,но това не ми стига. Тя събуди жаждата ми...Жажда? До преди не съм изпитвалтакова силно чувство... толкова силно привличане.Каква магия беше това.Хванах с една ръка тилът и` и слях устните си с нейните.Целунах я сякаш е дошъл краят на светът и не исках да я пускам,но го направих... лека болка и недостиг на въздух.
-Каква магия беше това?-попитах я и и` се усмихнах.

Засмях се - той беше неповторим... Погледнах го, по-усмихната от когато и да било и казах
-Мисля, че знаеш...
Засмях се отново, след което го погледнах в очите. Исках той да види радостта в моите.. След което го прегърнах, целувайки го отново...

Не отделях очите си от нейните и тя от мойте.Погледът и` излъчваше любов,радост и топлина.Прегърнах я и зарових лице в прекрасната и` коса. Желая я,но ще запазя благоприличие... колкото и трудно да ми е.
-Обичам те,Атина!
Прошепнах в ухото и` и целунах слепоочието и`.

Погледнах го, не спирайки да се усмихвам. Не можех да повярвам, че това се случваше, но бързо се осъзнах и казах
-Аз също!
Той целуна слепоочието ми, но това надали щеше да ми стигне. Придърпах го внимателно, като отново го целунах... Щеше ми се да не спирам, но все пак отделих устни от неговите, като се сгуших в прегръдката му...

Отвърнах на прегрътката и`.
-О,любима моя...-прошепнах и усетих как краката ми вече не ме дръжът и залитам назад.Пуснах Атина и паднах на пода по гръб.Разбира се веднага последва болка,но бързо утихна щом видях разтревоженият поглед на Атина.Напрегнах се и се засмях,молейки се и тя да се засмее...
-Май,найстина имам нужда от почивка...

Веднага коленичих до Посейдон, ужасена.
-Добре ли си????
Усетих страха, който бях почувствала, когато го бях видяла ранен в хотела. Беше вцепеняващ - страх и ужас, да не го загубя...
Веднага го прегърнах, за да му помогна да се изправи.
-Хайде, трябва да поспиш... Ще ти помогна, за да стигнеш стаята ти. Трябва да си починеш.
Гласът ми беше твърд - не исках отново да възрази... Погледнах го по-меко и казах
-Нека отпочинеш, а после може да правим нещо заедно.
Успях да се усмихна, скривайки притеснението си. Той просто се претоварваше, а така ми се искаше да не е толкова строг със себе си...

Беше ми скучно.
Всъщност толкова безумно скучно, че вече не издържах. Просто нямаше какво да правя. Не можех да сляза на Земята - или по-точно не исках, защото не познавах света както трябва. Нямаше да съм кой знае колко убедена какво да правя сред хората, пък и нямаше как богиня като мен да не привлича внимание между смъртните.
Така че просто се мотаех из залата и се надявах някой да се появи, за да ме разнообрази малко, без да ми се налага да се мотая сред простосмъртните в Ню Йорк или в Лагера. Бях си капризно създание.
Внезапно ми се причу някакво раздвижване в другия край на огромното помещение. Веднага се насочих натам с обичайната си грациозна стъпка. Отворих големите порти с две ръце и едва не се сблъсках с някакво момиче...

Исках да намеря баща си, да поговорим и така нататък...Всъщост толкова много исках да го намеря, че малко не ми се мислеше къде са му любимите места, затова просто реших да го потърся на Олимп.Тъкмо да отворя големите порти, когато се отвориха и пред мен застана Афродита.Знаех коя е, все пак и аз съм олимпиец, но моят трон е до този на татко, а и не съм говорила със другите Олимпийци, само на съвета, където всяка втора дума поражда караница..., както и да е.Поздравих я смутено.

-Здравейте.

Успях да хвърля повърхностен поглед на богинята, която влетя в залата. Не я познавах, но пък бях толкова отегчена, че не виждах нищо лошо да си поприказвам с нея... дори да не се беше надявала да попадне на разсеяната богиня на любовта.
Всъщност, като се замисля, сто процента търсеше някой друг.
- Здрасти. - усмихнах й се непринудено. Върнах се обратно с плавната си походка, за да може непознатата да влезе в залата. Тънките ми токове потропваха по мраморния под. Бях облечена по човешката мода - впити светли дънки, светлиосиня тениска с V-образно и доста дълбоко деколте, черни сандали с изящни каишки и изкуствени диаманти на високи токове.
Подадох на момичето ръка за поздрав по обичая на смъртните, все още с безгрижна, леко нехайна усмивка на устните си.
- Аз съм Афродита, но може би вече си се сетила за това. - наклоних леко глава и гъстата ми права коса се разстла по раменете ми. - А ти трябва да си?...

Тя ме попита за моето име и аз отговорих автоматично:

-Хататила,богиня на котките и дъщеря на Посейдон- поех протегнатата й ръка.Как ли щеше да реагира....-Да имаш някаква представа къде е баща ми?-попитах я, ама явно въпросът се четеше и в очите ми, защото тя се засмя и каза:

-Посейдон?Не, не съм го виждала.-ядосах се толкова, че изругах на старогръцки.Къде е баща ти, когато ти трябва!

- Защо ти е? - попитах небрежно, отпускайки се в трона си. Ръцете ми разсеяно започнаха да сплитат плитка от косата ми. - Не съм го мяркала от доста време, но сигурно е все някъде наоколо...
Смръщих се, докато се опитвах да разбера къде точно. Естествено, не се получи. Бях дъщеря на Уран. Дори нямах особена връзка с останалите олимпийци.
Отново й се ухилих.
- Приятно ми е да се запознаем, повелителко на котките. Тук ли ще чакаш баща си?
Опитах се да завържа някакъв разговор с нея, защото иначе трябваше да продължавам да си седя сама тук, правейки нищо... или дори по-лошо - да се принудя от скука да сляза на Земята.

-Ами къде другаде?Търсих го къде ли не.Но от него сега няма ни вест, ни кост!Какво да правя.Освен да го търся, дойдох тък да се видя с Фобос.Може би той или ще ме успокои, или ще знае къде е баща ми.Търсих го и него, обаче никакъв го няма!Къде са тези хора, когато ти трябват?!-от нерви се развиках и фонтанът изригна и вън тръгна да се завихря буря.-Mattis! Aenean.(По дяволите!Извинявай.)-Ето че взех да приказвам и на латински!Страхотно!-Малко не си удържам нервите...Добре ли си?-попитах я, защото беше пребледняла като платно, ако изобщо е възможно за някой с нейния тен...Такава съм си.Понякога нервите ме карат да изляза извън контол.Като сега например.

Засмях се тихо, макар да се бях стреснала за миг.
- Разбирам те. При мен по-страшно е когато се ядосам на някого. Тогава настъпва такъв страшен хаос в чувствата му, че сам не може да уточни какво иска. - отново се разсмях, този път с онзи маниер, който напомняше, че зад обвивката на разсеяно, лекомислено и общително момиче се крие властна богиня, която може да бъде много, много опасна, ако пожелае...
- А кой беше Фобос? - попитах, като не можах да скрия неприязънта в гласа си. - Не беше ли един от синовете на моя... ъм... на Арес? - довърших накрая леко кисело.

-Да, той е моето...-спрях се преди да кажа думата "гадже"- моето гадже-довърших аз накрая.Като не получих отговор реших да си обирам крушите и да потърся баща си другаде.Тръгнах си от Олимп мърморейки, че местото на бащата е край детето, а моят баща никакъв го няма.Реших да отида на плажа.Морето винаги успяваше да ме успокои.Може би защото бях дъщеря на повелителя му и квъв вените ми течеше кръвта на океана...

» Тронната зала на Боговете от Олимп
» Втората столова на Боговете
» Пътят към Олимп
» Пътят към Олимп
» Олимп - начало и край