Площад "Малкият Париж"

Гост

След дългата вечер вчера, реших да се поразходя и разведря и да обмисля случилото се между мен и... Минах покрай площада и се огледах като видях познати лица... Да това беше Анабет с някакво момче.Реших да ги поздравя, отидох при тях и се представих на момчето.
-Здравей аз съм Кия Крейтис, приятно ми е . Здрасти, Анабет как си ?- след, което погледнах към тях двамата.

Гост

Така и така бяхме тръгнали насам, използвах възможността да се видя с леля. Отидох до пейката, на която тя седеше, и я прегърнах. - Липсваше ми. - отблелязах мрачно, като се сетих за отвратителната съдба, която й беше отредил баща й Зевс - завинаги да кисне при оскърбително-отвратителния си съпруг в скапаното Подземно царство. Добре, че й оставаше цяло лято на спокойствие. еднах до нея на пейката, като от време на време хвърлях по някой и друг поглед на Ан и Таурус, където вече беше и Кия, но скоро вниманието ми отново беше привлечено от родственицата ми и попитах:
- Как си?

- Хей Кия супер съм - казах и аз
- Ти как си , ела седни при нас - поканих я аз
- Това е Таурус , а това е Кия - представих ги аз един на друг усмихвайки им се

- Нави, здравей! - зарадвах й се искрено аз, като я прегърнах и избърсах сълзите си преди да ги е видяла.Тя беше млада, не заслужаваше още да изпитва огорчението на живота. - Мерси, аз съм добре. - казах, трогната че при всичките й проблеми има време да се занимава и с мен. - Ти как си?

Гост

- Супер съм си. - казах и се прозях. Ощемалко ми оставаше да заспя просто ей така, както си седя права, толкова бях изтощена. Не бях спала откакто... ами, откакто бях дошла в лагера. Ето защо се чувствах като прегазена с тир. - Напоследък ми све случват много неща и се чувствам леко странно... - констатирах...

Гост

- Хей, Нави! - махнах й аз, като я видях да седи с майка ми на една пейка. Ухилих й се и се приближих.
- Здрасти, мамо. - сведох поглед и я прегърнах - рядко я виждах някъде по горната земя. - Здрасти, Нави. - поздравих я, като седнах при тях, защото Навийн изглеждаше толкоа изтощена, сякаш ей сега ще припадне и най-вероятно нямаше да може да вдигне поглед, за да ме погледне.

Гост

О, господи. Всички ме наричаха Нави, а на мен това не ми харесваше. Чувствах се сякаш са ме извадили от "Аватар" и не че не харесвах филма - напритов, направо го обожавах - обаче все пак името ми да напомя за него не беше забавно. Е, какво толкоз. Усмихнах му се жизнерадостно.
- Здрасти, Том. - поздравих го жизнерадостно и се обърнах към Персефона с очи, молещи за помощ да схвана ситуацията, но понеже не успях, вдигнах рамене и попитах:
- А ти как си?

Вдигнах вежди, когато го видях отдалеч и тъкмо се наканих да попитам "И кой е този младеж?", когато ми дойде да потъна в земята ( в никакъв случай не буквално) от срам. Та това беше синът ми за бога! Когато се приближи и ме прегърна, се скастрих наум с едно "Ох, Персефона, Персефона, за нищо не си!", но въпреки това му е усмихнах и го поканих с жест да седне при нас... от толкова време не го бях виждала.

Гост

Кимнах на майка си, която май не ме беше познала много-много, което пък от своя страна ме накара да се усмихна, и отвърнах на Нави:
- О, аз съм си идеално, само дето днес ми беше много скучно. На кой, освен на някой, който скучае, ще му се прииска да дойде във Вегас? - засмях се и после, внезапно осенен от прозрение, попитах:
- Хей, на кой му се ходи до казиното? На една пресечка оттук е? - погледнах ги подкупващо.

Гост

- Супер! - извиках веднага аз, непоправимата купонджийка. - Сещам се само за едно казино тук... казино Лотус. - припомних си. Не бях чувала много хубави неща за него от Анабет и Катрин, но си казах, че аз няма да се поддам на това, защото вече съм предупредена. Погледнах с надежда към Персефона, не знаех дали ще ни пусне да се занимавамес такива лекомислени глупости...

Всъщност, първата ми мисъл беше "Нееееееееееееееееееее!", обаче после се сетих, че те са големи хора (почти) и не мога да им забранявам да правят каквото са си наумили. Аз обаче нямах намерение да се забърквам с такива детинщини, затова махнах с ръка:
- Отивайте, само че мен не ме бройте. Цял живот живея под Вегас и не си падам по казина, вярвайте ми. Хайде, вие вървете. - усмихнах им се аз подканващо, не че ги гонех, но просто исках да видят, че животът понякога хапе... не че им мислех и злото, но пък може би щяха да се измъкнат. Все пак, млади са още, нека се понаслаждават на живота...

Гост

Направо подскочих от щастие.
- Супер! - възкликнах и се изправих, като поведох и Нави след себе си. - Благодаря, мамо. - казах признателно. Понякога си мислех, че имам най-добрата майка на света... коя друга щеше да позволи сина й да го вее вятър на бял кон по казината...
- Хайде, Нав. - повиках я аз, като се запътихме към казиното...

П.П.: Пиши направо там.

Гост

Таурус оглеждаше хората,той не обичаше много хора около него,но стискаше зъби и се стараеше да не се изложи...
Запозна се с всички и отново забля нанякъде...

Обънах се към Таурус
- Та ще ходим ли на някаде другаде или искаш да останем тук? - попитах го аз усмихвайки му се.Завелязах Нав как ни оглеждаше...

Гост

-Ам...ако искаш да идем на плаж-предложих аз,като се надявах да се съгласи защото страшно много ми се плуваше,а както вече тя знаеше обожавам водата

- Супер - казах му аз ставайки.Казах и станах.
Казах чао на всички и се запътихме към плажа ....с

С Баст се отправихме към площада.Нямах си и бегла представа защо баща ми би предпочел това място, но интоцията ми ми подсказваше да не се питам.
-Е, вече сме във Лас Вегас.-промълвих унесено, чакайки отговарът й, който долетя скоро.
-Йеаааа!Вегас, бейби!-и тя подкочи от радост.Защо ли толкова се радваше?Аз бях много, много зле...

Въпреки, че бяхме в страхотния Лас Вегас, Хататила беше тъжна. Не я разбирам! Та ние сме в Лас Вегас! Най- готиния град на СВЕТА! Въпреки това, тя имаше право да се сърди. Колко време вече търси баща си, и надеждата, че ще го открие вече огасваше.
-Виж на каво вълшебно място сме!- опитах се да я разведря аз.

-Да сигурно е така...-идеше ми да се разрева.Къде ли беше баща ми?Направо се убивах да го търся.Кой щеше да ми помогне в това начинание?Кой?Строполих се на земята и заплаках.Вече не издържах.Нервите ми отказаха и емоциите ми се изсипаха от мен.Гняв,болка, известна тъга...
-Добре ли си?-попита ме притеснената Баст.
-Да, да, добре съм.-хлипах аз.

Определено тя имаше нужда от по- специална помощ. Имаше нужда от... от Фобос естествено! Веднага щом се сетих му звъннах:
-Ало, Фобос?
-Баст?-попита недоумяващо той- Какво има?
-Идвай веднага в Лас Вегас!- казах аз.
-Какво има?
-Хататила има нужда от теб! Чакаме те на площад ,,Малкия Париж"... Да, веднага!-и затворих. Отидох при Хати и й помогнах да седне, на една пейка. Тя ме погледна, а аз и се усмихнах и я прегърнах.
-Всичко ще е наред! Обещавам ти!

Щом чух, че Хати има нужда от мен, облякох първото, което ми падна избухнах в пламъци и се озовах в Лас Вегас.
-Хати, всичко наред ли е?-попитах я моментално.Дори не помислих, че се намирам в ФЕНОМЕНАЛНИЯ Лас Вегас.Щом става дума за Хататила, забравям всичко остало.-Какво се е случило?
-Нищо...Само...Нищо.-изхлипа тя.Тя да хлипа?Значи е сериозно.

Зарадвах се, че е тук.Всъщост, колкото повече ми липсва баща ми, Фобо също ми липсва със същата сила.Е, поне гаджето ми вече беше туки.Усмихнах се, че въпреки собствените си проблеми има време да се занимава с мен.Но продължавах да тъгувам по баща си.Да видя днес Фобос с баща му изобщо не ми се отрази добре.А аз търся моя от толкова време...
-Нищо...Само...Нищо.-продължавах да хлипам аз.

Фобос се отзова по- бързо от колкото очаквах, но дори неговото престигане не впечатли Хататила. Стана ми наистина много мъчно, че страда толкова. Не знаех защо търси баща си, но може би е наистина много важно. Фобос се опитваше по всякакъв начин да говори, но без резултат. След не чак толкова дълги преговори с Хататила, той не можа да изкопчи нищо от нея и се отказа. Виждайки това го дръпнах настрана.
-Какво? Защо я остави?- попитах го аз. Той я погледна през рамо и каза:
-Тя е невъзможна! Мълчи, като риба!

Бях наистина притеснен, защото Хати не казваше друго освен ,,Нищо.. просто...нищо!". Баст беше постъпила добре, че ме повика, макар, че не можех да говоря с Хати на спокойствие, защото малко се притеснявах от нея. Все пак не я познавах много добре... Разговорът ми с Хататила беше повече от безполезен, затова се отказах. Баст също беше притеснена и заради тревогите около Хати не можехме да се насладима на факта, че се намираме във велик град, като Лас вегас. Баст ме посъветва да поговоря отново с нея и аз отново седнах на нейната пейка. Този път тя ме отпрати с оправданието, че иска да е сама и не й се говори. Ядосан седнах до Баст и скръстих рице, а тя само вдигна рамене.

Беше ми малко мъчно, че така изгоних Фобос, което само удвояваше мъката ми. Нямах сили да говоря за каквото и да е било. Погледнах към пейката на Баст и Фобос. Те си говореха нещо, което ме натякваше на мисълта, че въобще не се интересуват от мен. Не можех да си представя на колко още места трябваше да търся баща си. Загледах се в центъра на площада. Защо ли не се чувствах щастлива като Баст. Защо ли не можех да си говоря най- спокойно с който и да е било, като Фобос. Какво ме мъчеше?

» Велики "мисли"
» Ресторант "Риба меч"
» Кафенето "Ню Йорк Сити"
» Казино "Лотус"
» Хотел "Елвис"