Стаята на две дъщери на Красотата

Стаята на Пайпър и Виктория беше голяма и просторна, точно по вкуса на Афродита и, разбира се, на нейните деца. В нея преобладаваше лилавия цвят, който бе любим и на двете красавици.
Стаята на две дъщери на Красотата 5702865o

Стаята на две дъщери на Красотата 5702865o

В банята имаше вана, в която момичетата често релаксираха, използвайки ароматните масла, оставени от майка им.
Стаята на две дъщери на Красотата 5702860S

Стаята на две дъщери на Красотата 5702860S

В голямото гардеробно помещение се побираха всичките им дрехи. Това беше мястото, където те прекарваха доста време в избиране на тоалети, а понякога просто се усамотяваха там.
Стаята на две дъщери на Красотата 5587249v

Стаята на две дъщери на Красотата 5587249v

Тръгнах към стаята си следвана от Пайпър. Когато стигнах вратата натиснах дръжката и я бутнах. Влезнах вътре и се обърнах към сестра си с широка усмивка. Надявах се да се чувства добре тук и стаята да й хареса. Предполагах, че дизайнът ще й допадне. Макар и по-различна, тя все пак бе дете на Афродита, а ние всички харесвахме този стил.
- Е, какво мислиш? - попитах я нетърпелива да чуя мнението й. Замислих се върху въпроса й. Всъщност аз също харесвах романтиката, едва ли това е изненада за някой.
- Да, романтичните филми определено ми допадат - рекох накрая и отметнах коса. Пристъпих към леглото си и седнах на него. Потупах мястото до мен като подканих сестра си да седне.
- Разполагай се - рекох - можеш даизползваш всичко тук. Ето там е твоето легло - посочих към другата спалня в края на стаята. - Там е гардеробът - махнах с ръка към вратата вдясно. Станах и се насочих към нея. Отворих я, а зад нея имаше една сравнително голяма стая, в която се помещаваха всичките ми дрехи. Макар че имах много, не бях запълнила цялото свободно пространство, така че със сигурност щеше да има място за дрехите на сестра ми.
- Това е любимото ми място - казах й махнах с ръка отново - влез. Можеш да оставиш куфарите си тук и след това ще ти помогна да ги разопаковаш. Къде е останалият ти багаш?- попитах я. Не беше възможно да има само един куфар. Нито една дъщеря на Афродита не побираше дрехите си в един.

Влязох в стаята и бях готова да се метна на леглото в същия момент. Изглеждаше толкова удобно, а след дългия ден нямаше как да не ми се иска малко почивка. Преобладаваха лилавите цветове. Изненадах се, че този стил ми харесва, но ми напомняше по някакъв начин на стаята ми в Милано.
- Страхотно е! - едва не изпищях от радост.
Седнах до сестра си на леглото, а тя ми обясняваше. Показа ми къде е моето легло и къде е гардеробът. Голям беше меко казано. Огромен - това ставаше повече. Виктория предложи да оставя куфара си там, и каза, че после ще ми помогне да го разопаковам, след което попита къде е останалото.
- Няма повече - признах си аз. - И без това дрехите ми са италиански. Не знам дали ще се харесат на американците. Реших, че ако ще си взимам още нещо, то ще е от тук. - усмихнах се и отворих куфара, за да извадя чифт дънки. Нямах намерение да ходя с футболния екип цял ден, макар че нямах нищо против това.
- И тъй като си дъщеря на Афродита, ще те помоля за съвет в област, в която нямам кой знае какъв опит. А като моя сестра се очаква да ми помогнеш - ухилих се аз.

Тя нямаше повече куфари?! Да, наистина ме изненада. Дори аз бях дошла с три, а да не говорим за другите ни сестри. Но не мислех, че ще има проблем с това, че дрехите й са италиански. Всъщност повечето от децата на Афродита поръчваха дрехите си от Милано или Париж, най-често.
- Хъъм...добре - рекох тихо и леко изненадано. Не знаех дали ще имаме възможност да й вземем още дрехи, защото рядко излизахме от лагера. Беше забранено. Някои от нас имаха постоянни жилища навън и се връщаха тук само през лятото, но в повечето случаи те бяха децата на могъщите богове, които можеха да се защитават сами, макар и да привличаха повече чудовища. На нас нямаше скоро до ни се отдаде възможност да се разходим из Ню Йорк, но това не ме притесняваше. Пайпър можеше да облича моите дрехи, а и така щеше да се впише и сестрите ни щяха да я приемат по-бързо, разбира се, ако не носеше футболния екип наоколо. В противен случай адаптацията щеше да е малко по-сложна.
- Няма значение - казах аз и махнах безгрижно с ръка. - Може би няма да имаме възможност да ти вземем още дрехи, но пък за сметка на това, ще можеш да носиш моите, ако нямаш нищо против...
Измъкнах няколко блузи от куфара й и ги закачих на една закачалка, а след това ги прибрах в един от празните шкафове отляво.
- Отдясно са моите дрехи, а от другата страна са свободните шкафове, където ще подредим твоите. Обувките отиват ето там - посочих към рафта, спускащ се от тавана до земята, почти изпълнен с обувките ми - мисля, че ще има достатъчно място - допълних след това и се усмихнах.
Замислих се за утрешния ден, в който Пайпър щеше да се сблъска за първи път с другите лагерници и нашето ежедневие. Нямаше да премине лесно, но пък за сметка на това Ейлийн, Катерина и аз щяхме да й помогнем. Поне тя познаваше някой тук. Когато аз пристигнах всички ме гледаха странно и никой не ми помогна, но Пайпър определено щеше да се чувства по-добре.
- Е, какво ти се прави сега? - попитах я. Може би щеше да поиска да се разходи или пък да си почине, нямах представа какво й се върти в главата. На нейно място щях да бъда много объркана, всъщност аз бях много объркана първия ден... Нямаше начин да забравя как изведнъж се озовах в Лагера на Нечистокръвните, където за първи път се срещнах с хора като мен. Преди това живеех заедно с нормалното си семейство, което не подозирашже за съществуването на боговете. Все още си мислех за глешката, която направих, когато избрах да остана в Сидни. Само ако бях дошла тук по-рано... Може би сега щях да съм много по-добре, но както винаги съм много твърдоглава, за да проумея истината.
- И как се чувстваш? Уморена ли си? - допълних малко след това, като се надявах да спра да мисля за миналото си.Докато чаках отговора й се плеоблякох. Беше ми навик да го правя по няколко пъти на ден...

Изслушах внимателно всичко, което ми каза и докато се преобличаше и аз го направих. Облякох любимите ми дънки, черна тениска с италианското знаме, на която пишеше "Forza Italia" и един суитшър, който не се усещаше, но пазеше топло, ако навън е студено. Очаквах забележки, но силно се надявах да не ми каже нищо по отношение на дрехите ми.
- Добре съм, а ти? - попитах я не само от учтивост. Знаех какво й е и в действителност не бях кой знае колко добре, но реших да не го показвам.
Отидох до леглото, което Виктория беше казала, че е за мен, и легнах на него. Веднага усетих силната умора, но си наложих да не заспивам. Въпреки това сложих главата си на възглавницата, чакайки сестра ми да се върне от гардероба. То буквално си беше една стая, нормално ли е да го наричам гардероб? Станах от леглото и започнах да крача напред-назад из стаята.
- Идея си нямам - казах аз. - По-добре ти предложи нещо, на мен ми е все едно.
Мисля, че ми се играеше футбол. Или просто ми се спортуваше. Някакъв спорт, какъвто и да е. Не е много голяма изненада, винаги това правех почти по цял ден. Но не ми се вярваше, че на нея й се спортува точно сега. И двете бяхме много изморени, затова й предложих:
- Искаш ли да си задаваме въпроси? - попитах я. - Ти питаш, аз отговарям, след това е мой ред. Какво ще кажеш? Тъкмо ще се опознаем.

Пайпър облече нещо, така и не видях какво, и след това излезе от гардеробното. Чух стъпките й навън и ми се стори, че седна на леглото. След това заговори, а аз продължих да се обличам, докато слушах отговорите й. Всъщност предложението й беше много добро. Така щяхме да се опознаем. Идеята беше чудесна.
- Супер! - рекох радостно и се върнах обратно в стаята. Първото, на което попадна погледът ми беше облеклото на сестра ми. Тя беше дъщеря на богинята на Красотата! Защо не се обличаше като другите й дъщери. Да, всяка от нас имаше различен стил, но сходтвата бяха повече от разликите, а тук имаше една Голяма Разлика. Трябваше да призная, че бях доста изненадана, но първия месец и аз бях така. След това изведнъж се промених, все още не си обяснявах как, но беше факт, че почти всичко в мен беше различно.
Веднага след като осъзнах каква физиономия съм направила побързах да сменя изражението си и на лицето ми отново се появи усмивка.
- Добре тогава. Първо, коя е любимата ти книга? - попитах и седнах на леглото си.

- Може би ще успея да замажа положението - казах аз. - У дома имам страшно много дрехи, които не нося. Те приличат на излязли от списание и имам подозрение, че може да е точно така. Но аз по-често съм на тренировка или тичам из парка, затова не ги нося. На училище също не ходя с тях. Просто не мога да им свикна.
Истина си беше. По кориците на списанията бях виждала същите дрехи, каквито имам в гардероба си. Все пак Милано е един от модните центрове на света. Не се изненадвам, че майка ми е избрала точно там да плячкосва мъжките сърца. Все пак бе попаднала на англичанин. Сигурно се бе влюбила в акцента му.
- Ами честно казано не съм мислила - отговорих на въпроса й за книгата. - Но най-вероятно е "Хобитът" на Толкин. Обичам фентъзи романите. Но не бих отказала и на любовни. Май това е единственото нещо, което съм наследила от мама.
При последните думи се натъжих. Исках да приличам на нея, да се запозная с нея. Да я накарам да се гордее, че съм й дъщеря. През всички тези години си мислех, че майка ми е загинала при потъване на кораб. Сега, когато разбирах, че е жива, бих направила всичко само да я видя дори за миг.
- Амии... Ти виждала ли си Афродита? Виждала ли си майка ни? - попитах спонтанно след мислите, които бяха проникнали в главата ми. - Знам, че не е въпросът, който очакваше, но ми изхвърча от устата - ухилих се. - А иначе, хм, какво да те питам? Нещо като между сестри... Имаш ли си гадже? - казах аз, защото това беше другата ми болна тема.

Странно бе, че не носеше модерните си дрехи, макар че след футболния екип и раницата на Манчестър Юнайтед почти нищо не бе способно да ме изненада.
Поне харесваше фантастика и романтика, точно като мен, това все пак си беше начало, но не се съмнявах, че ще открием още много общи неща. Но следващият въпрос на Пайпър удари болна за мен тема. Афродита...винаги бях копняла да се срещна с нея, но такава възможност така и не ми се отдаваше. Колкото и да мразех факта, че ме бе изоставила, просто не бях способна да изпитвам лоши чувства към нея. Въпреки всичко тя ми беше майка и знаех, че дълбоко в себе си я обичам, дори и външно да не изглеждаше така. Всъщност, според мен всички богове бяха егоистични и самовлюбени, което до голяма степен беше истина, ненавиждах забраната да се срещат с децата си, нито способността им да ни изоставят, кой нормален родител правеше така?! И все пак осъзнавах, че те просто нямат друг избор. Милиони пъти се бях опитвала да се поставя на тяхно място, но така и не можех да проумея какво им се върти в главите.
- Не съм я срещала - отсякох накрая. Тонът ми ясно подсказваше, че не ми се говори особено за това, макар че исках да зная какво мисли Пайпър по въпроса. - Иска ми се да я видя, но надали това ще стане скоро. Ами ти? Ти какво мислиш за това? - попитах все пак. Колкото и трудно да ми беше да говоря за мама, горях от любопитство да разбера мнението на сестра си.
- И отношенията между мен и Уил са малко сложни... - започнах с отговора на следващия въпрос. В действителност не знаех какво изпитвам към него, а се съмнявах, че той знае какви са чувствата му към мен, така че и този въпрос бе неясен.
- Ти имаш ли гадже?

На Виктория явно не й се говореше за Афродита. И за нея това бе болна тема като за мен. Не знаех колко точно общи неща ще намерим. Може би трябваше да се променя. Тя ме попита дали аз съм я виждала и какво мисля по въпроса. Честно казано, не знаех какво да й кажа. Че искам да я видя? Че искам да ме хареса? Дали трябва да се държа по различен начин, да нося дрехите, които не харесвам и да прекарвам половината си ден пред огледалото?
- Не съм я срещала - признах си, - но много бих искала...
Беше ми толкова трудно, имах чувството, че ще се разплача. Може би това беше най-голямото ми желание - да се срещна с нея. С майка ми. След това дойде и отговорът на втория ми въпрос. Тя не сподели много за това, личеше си, че не й се говори. След което тя ме попита същото.
- Не... Нямам си гадже - казах тъжно. - Обаче имам един проблем, предполагам, че е нормално за всички момичета, или поне за повечето, но аз имам нужда да си излея мъката. Работата е там, че харесвам едно момче, но той... Той ме приема по-скоро като сестра - направих изкривена гримаса при последното изречение. Не казвах цялата истина. С Виктория едва се бяхме запознали и аз имах чувството, че мога да й имам доверие, но просто ми беше трудно да го изрека на глас. - Той.. Усещам, че е влюбен в друга. Хей, това да не е някаква способност на децата на Афродита? - попитах аз. - Както и да е, остави. Ами, ти как попадна в лагера?

П.С.: Съжалявам за забавянето, просто като ме хване мързела и няма измъкване

Пайпър ми сподели за желанието си да срещне Афродита и за чувствата си към момче, което не я възприемало като нещо повече от приятел. Тове беше лошото... Когато някое момче си навиеше на пръста, че не си нищо повече от малкото момиче от детството, няма измъкване от това положение. Той никога нямаше да почувства нещо повече към нея, просто, защото мъжете бяха твърде глупави. Само, че не знаех как да й го кажа. А и тя вече бе усетила, че е влюбен в друга. Не се съмнявах в това, дори и да не го бях виждала, това бе една от способностите ни и те винаги бяха ясно изразени. Е, за нея имаше шанс, защото можеше да го очарова с гласа си, но тогава той-по скоро щеше да е нещо като нейн роб, от колкото влюбено момче.
- Да, всъщност това е типична способност за децата на Афродита - рекох - можем да усещаме чувствата на хората, да омайваме другите с гласа си и да ги манипулираме. Все хубави неща.
Усмихнах се и зачаках въпроса на сестра ми.
- Историята как дойдох в лагера е много дълга - започнах аз. - Няколко години живях в Сидни знаейки, че съм дъщеря на Афродита, но бях твърде голям егоист, за да се разделя със семейството си. Но тогава атаките на чудовищата станаха по-чести и бях принудена да замина, ако исках да ги предпазя и така се озовах тук - разказах й кратката версия, без много подробности. Не исках да я отегчавам, а и ако бях започнала да й обяснявам всичко щеше да отнеме много време.
- Ти как разбра, че си полубогиня?

Оказа се, че усещането на чуждите чувства е сред способностите на децата на Афродита. Не ми звучеше като нещо необичайно. Все пак тя беше богиня на любовта. И останалите дарби, които изреди не бяха нещо по-различно. Все очаквани неща.
- Ахаа - казах аз, - ясно.
Виктория ми разказа за живота си в Сидни, как е знаела, че е полубогиня, но не е искала да напусне семейството си. В последствие й се било наложило, защото многобройните атаки на чудовищата застрашавали живота на близките й. Разбирах я напълно. И на мен не ми се искаше да си тръгвам от Италия, но реших, че ще е по добре да започна начисто. Америка ми звучеше много добре. Щях да си намеря нови приятели, да си подобря английския. Първият ми ден вървеше добре, като изключим, че сто процента повечето от хижата ми щяха да са надувки, но това не е важно.
- От Австралия ли си? - попитах аз.
Зачаках отговора й, след което се заех със следващия й въпрос.
- Ами, ще ти разкажа кратката версия, става ли? Родена съм в Манчестър, израстнала съм в Милано. Не говоря добре английски, но владея перфектно италиански и немски. Предполагам, че не искаш подробностите от живота ми, така че ще карам направо - един сатир ме намери и ми каза. Отначало се колебаех дали да замина, но след това реших, че ще е по-добре за мен. - разказах, задавайки следващия си въпрос - В лагера има ли места за спортуване? За тичане, плуване... Такива неща. Не помня дали вече не те питах, защото съм много изморена и точно в момента паметта ми е краткосрочна - ухилих се аз.

О, колко прекрасно! Тя беше Италианка, а аз перфектно владеех италиански, испански и може би френски. Той ми се отдаваше... Всички деца на Афродита можеха да го говорят, нали беше езикът на Любовта. замен това бяхапълни глупости, но тук ме задължаваха да го уча.
- Да, от Австралия съм. Родена и израстнала в Сидни - уточних. - И отново да. В лагера има баскетболно, волейболно игрище, ако , разбира се, не броим стената за катерене и всички останали тренировъчни площадки. Ами като цяло, Лагерът е една голяма тренировъчна площадка. За това е предназначен - завърших накрая и се усмихнах. Беше ми приятно да упознавам Пайпър. Откривах толкова много за нея. Тя беше прекрасен човек, дори по-добре. Наистина се радвах, че ми е сестра. Засега тя бе най-готината от всички дъщери на Афродита.
- Какви способности имаш? - попитах я. Може би все още не бе открила всичките си, но поне една от тях беше изявена. Например емпатията - тя каза, че е усетила чувствата на онова момче.
- И също можеш ли да яздиш? Тук е важно - поясних аз, защото осъзнавах, че иначе въпросът ми звучи глупаво.

Оказа се, че навсякъде в лагера има спортни съоръжения. Бях много доволна, защото трябваше да поддържам форма. Футболът беше моя живот. Поне засега. Силно се съмнявах, че ще успея да не се повлияя от останалите деца на Афродита. Доколкото разбирах, те бяха много убедителни.
- Способности ли? Че аз сега разбирам за емпатията. Не знам, възможно е да умея нещо повече, но никога не съм предполагала за подобни сили. - казах леко смаяно и тогава си спомних.
Всичките тези случаи, когато моите приятели са ме молили да ги сдобрявам, сватосвам и т.н., съм успявала да го направя благодарение на силите на Афродита. Заради кръвта на майка ми. Когато на мач говорех със съдията той винаги се съгласяваше с мен. Немалко пъти съм се чудела защо е така, но чак сега го осъзнавах. Пъзелът се нареждаше. Когато ходихме до Франция реших, че разбирам какво си говорят хората, защото езиците са близки, но най-вероятно не е било така. Френският е езикът на любовта, ето защо така ми се отдаваше в училище и спрях да го уча.
- Богове... - замаях се аз и седнах. - Ти какви способности имаш? - попитах. Имах нужда малко да помисля. Не бях глупава, ето каква беше цялата работа.
Докато чаках отговора на Виктория, легнах на леглото, защото главата ме заболя. Тя ме попита дали мога да яздя.
- Дали мога да яздя? Родена съм в Манчестър, язденето е в кръвта ми. Баща ми е бил състезател по конни надбягвания. Дядо ми също. Аз всъщност като се прибера при баба и се занимавам главно с коня ми. Мислех да го взема с мен в Италия, но не ми позволиха, а й решихме, че за него е по-добре да си остане в Англия - започнах да й разказвам. - Съжалявам, че изпадам в подробности. До сега не ми е било толкова лесно да говоря с някого за живота си и за проблемите си. Не знам какво ми става. - и затворих очите си, защото светлината дразнеше и без това пулсиращите ми очи.

Изслушах историята на Пайпър за конете. Наистина поне имаше опит за разлика от мен, но пегасите бяха по-трудни за подчиняване от останалите коне. Или поне така казваха другите лагерници, аз никога бях яздила кон преди да дойда в лагера. Сега вече бях добра, но първия месец бях пълна трагедия.
- Пълен контрол над чувствата на хората плюс очароване с глас - обясних аз, макар и да осъзнавах, че звучах ужасно самодоволна. Просто емпатията беше сложна и имаше опасност да подлуди човека с такава дарба, ако той самия не беше внимателен. Аз се гордеех, че почти я бях овладяла, по-скоро имах проблем с контрола над чуждите емоции, но и това скоро щях да усвоя.
- Работата е там, Пайпър, че успявам да те предразположа. Ами всички деца на Афродита го могат. Просто човек се чувства по-спокоен в наше присъствие. - признах й аз и се усмихнах.
Сестра ми очевидно беше изморена. Може би трябваше да я оставя да си отдъхне.
- Хей, ако си изморена може да поспиш - рекох, а след това зададох въпроса си. - И така, какво мислиш за пегасите? Тук не много лагерници притежават собствен, но пък всички могат да яздят.

» Стаята на Сандара.
» Стаята на Кия Крейтис
» Стаята на Кейт
» Стаята За Изкуство
» Стаята на Ариа