Лабиринтът

Заглавие: Лабиринтът Съб Окт 08, 2011 5:52 am

Хадес лично бе конструирал това място. Така затрудняваше нежеланите си гости и ги принуждаваше да се бият с чудовища докато стигнат до замъка му. Харпиите пазеха края на лабиринта, а измежду самите стени се срещаха всякакви необикновени и отровни растения. Някои, от които, се опитваха да те убият.
Самият Бог на Подземното царство се наслаждаваше на премеждията на героите, гледайки ги от двореца си. Когато си прекарал няколко хилядолетия пад Земята, започваш да си измисляш занимания. А какво по-добро от това да гледаш някой как се мъчи и рискува живота си, за да се добере до теб? А когато и времето го притиска, забавлението е пълно.

Заглавие: Re: Лабиринтът Съб Окт 08, 2011 7:19 pm

Разгледах лабиринта, ширещ се на километри пред нас, и се обърнах към Хадес с подозрение. Не ми изглеждаше като някое гостоприемно и приятно място, на което бих се натъкнала. Със сигурност вътре едва ли щях да попадна на чаено парти или нещо подобно.
Всъщност нещата ми изглеждаха доста по-подозрителни, но разбира се, не казах това на Хадес, защото се досетих, че сигурно идеята за цялото това чудо е негова.
- Тук ли? Очакваш от мен да вляза... - погледнах още веднъж към вратите и всички подходящи думи просто ми излязоха от главата. - ...тук?
Знаех обаче, че в крайна сметка все пак ще го направя. Да изляза и да се прибера у дома в лагера, а след това да си мисля как съм можела да вляза и да видя всички невероятни, невиждани неща вътре, нямаше да ми дава мира.
Пръстите ми сърбяха да го направя, така че отворих съвсем леко портите на лабиринта с една ръка и и бутнах вратата, за да надникна вътре. С другата обаче дръпнах ръката на Хадес и след като си поех дълбоко дъх, влязох в лабиринта, водейки го след себе си за ръка. Усмихнах му се леко.
- Няма начин да ме оставиш тук вътре сама. Идваш с мен.

Заглавие: Re: Лабиринтът Нед Окт 09, 2011 6:34 pm

Засмях се, когато ме дръпна за ръката след себе си.
- Спокойно де...Нищо вътре няма да те нарани.- наведох се към нея и дъхът ми погали едната и страна. Кожата и леко настръхна, но само след миг вече нямаше и следа от предишната и реакция.
- Тук няма чудовища, Елена. Погрижих се да няма.- усмихнах и се леко, след което върнах погледа си на пътя пред нас. Лабиринтът бе огромен и тя щеше да се измори някъде след 1/3 от него. Нямаше да минем целият път пеша, разбира се. Скоро щеше да разбере кой е любимият ми начин за придвижване през Подземното царство. Макар че се опасявах да не се уплаши. Все пак не всеки си падаше по драконите. Особено по огнедишащите зли чудовища с горяща кожа, опашка с шипове и изключително капризен и агресивен нрав.
Мислите ми препускаха през съзнанието ми и аз вече обмислях как да я накарам да се качи върху него и как да не се запали като го направи. Накрая въздъхнах раздразнено и само със силата на волята си, спрях да мисля за домашния си любимец.
- Какво искаш да знаеш за мен? Преди малко ми зададе бая въпроси...- обърнах се към нея и за части от секундата прецених облеклото и. Дам, със сигурност бе лесно запалимо. Но пък...мантията ми можеше да я предпази. Усмивката ми изведнъж стана широка и аз хванах внимателно дланите и, обръщайки я към мен.
- Скъпа моя, Елена...обичаш ли животните?- пламъкът в очите ми се разгоря малко по-силно и аз се надявах да не се усеща на къде бия.

Заглавие: Re: Лабиринтът Пон Окт 10, 2011 1:56 am

След като чух "Какво искаш да знаеш за мен?" като въпрос, в устните ми започнаха да напират поне тон въпроси - несъмнено едно от "прекрасните" ми качества на смъртна наследница на боговете - но успях да се овладея.
- Първият ми въпрос е за дома ти. - заявих и направих описващ жест с ръка наоколо. - Дом... или както там всъщност се нарича, защото няма вид на домашно огнище. Как живееш тук? - попитах с откровено учудване в гласа. - Имам предвид... богове, под земята сме, а ти прекарваш хилядолетия наред тук!
Усетих как се подсмихва тихо зад гърба ми. Внезапно почувствах - интуицията на богиня, вероятно, въпреки засечката в системата ми, заради която бях останала смъртна - че му напомням на някого. "На мама", помислих си, макар да не бях убедена защо точно. Просто някак си почувствах, че с лекомислените си, безкрайни въпроси и оживено многословие му напомням на Афродита.
Но след това един негов въпрос ме изкара от размислите ми. Попита ме дали обичам животни. Това бе въпрос, който ми бяха задавали много пъти, но не бях убедена, че точно той би задал такъв въпрос ей-така.
Погледнах го и се усмихнах едва доловимо.
- Скъпи мой, Хадес.. - започнах напевно. - Какви животни?

Заглавие: Re: Лабиринтът Пон Окт 10, 2011 3:26 am

Тя определено ми напомняше на майка си. Вървеше напред, но същевременно от време на време се обръщаше към мен, за да ме погледне и да провери изражението ми. Обясни ми какво имаше предвид под `дома ми` и това само ме накара да се усмихна.
- Ами...ако питаш мен, това много наподобява огнище. Е...не дошашно, естествено, но...има вид на голяма пещ.- опитах се да съм ироничен, но не ми се получаваше. Въздъхнах и отново се огледах.
- Прекарал съм тук векове наред, свикнал съм. Всеки има своя начин на живот, това е моят.- вдигнах леко раменете си, сякаш не ме интересуваше особено. Но всъщност бе точно обратното. В началото ненавиждах това място, исках да се махна от тук възможно най-бързо. А с времето постепенно го приех едновременно като моят затвор и убежище. Сякаш тук единствено можех да се `впиша` в обстановката.
Изръмжах наум след последните си разсъждения, но външно не показах какъвто и да е знак да съм се променил. Какво ми ставаше напоследък? Всичките тези `чувства` и глупости. Ако Афродита имаше пръст в това...!
Но само след секунди вече бях възвърнал обичайното си предизвикателно държание и отново погледнах Елена.
- Ами да кажем нещо от рода на...голям гущер?- опитах се да си придам най-ангелския вид, на който бях способен и вдигнах ръката си с дланта нагоре. В нея само след миг от черният пушек се образува предмет, чиито очертания трудно се различаваха. Приличаше на сянка в мрака. Ала в следващият миг той вече приемаше очертанията и формата си. Крайният резултат бе една черна свирка във формата на малко драконче.
- Искаш ли да видиш за какъв точно гущер става въпрос?- наклоних леко глава към нея, изчаквайки търпеливо отговора и.

Заглавие: Re: Лабиринтът Пон Окт 10, 2011 4:17 am

Тонът му не ми харесваше особено - тоест харесваше ми, но не и това, което намекваше. Усмихнах му се с поредната си тънка усмивка и с лека въздишка отпуснах глава на рамото му; косата ми се разпиля по гърба му и аз го погледнах с периферното си зрение.
Присвих очи с явно подозрение.
- Големи гущери? Д-дракони ли имаш предвид? - попитах, досетила се какво ще рече "тънкия" му намек. Вдигнах глава от рамото му и го изгледах скептично. - Това е абсурдно. Нямаш ли друг вариант за транспорт?
Нямах никакво желание да се срещам очи в очи - или живот в уста - с дракон, но пък в крайна сметка, не бях дотам разглезена, че да се разпищя от ужас или да направя някоя подобна глупост.
Пък и въпреки неособената ми убеденост в безопасността на подобен вид пътуване, подозирах, че всъщност доста ще ми хареса на практика.
- Добре де, нямам нищо против големите гущери. - склоних накрая и направих драматичен жест с ръка във въздуха.
- Да видим как домашния ти любимец ще се появи с гръм и трясък, Господарю на мъртвите! - рекох с пресилена театралност и смехът ми звънна сред тесните стени на лабиринта...

Заглавие: Re: Лабиринтът Пон Окт 10, 2011 4:38 am

Засмях се леко след последното и изказване, след което хванах дланта и и поставих свирката в нея.
- Надуй я и ще видиш, красива ми Елена.- самодоволното изражение не слизаше от лицето ми. Накарах я да го направи, след което зад далечният хълм се чу ужасяващ рев. Маркъс явно не бе в настроение. Потърках леко ръцете си, след което се отдръпнах с няколко крачки назад.
- Забравих да те предупредя, че е леееко избухлив. По-добре стой до мен, като ти кажа.- усмихнах се лъчезарно, правейки се, че не забелязва ужаса, изписан на лицето и.
Голям люспест дракон се приближаваше стремглаво към нас. Крилете му изглеждаха така, сякаш са направени от пепел и всеки момент ще се разпаднат, но в основата добиха златисти отблясъци. Очите му бяха жълто-зелени, а ноктите изключително остри и здрави. Подчиняваше се само и единствено на мен и би нападнал всеки друг, който му се изпречи на пътя. Зъбите му бяха почти същите като ноктите му, а ревът му можеше да сплаши дори бог. Дългата му опашка завършваше с огромен остър шип, а огнените езици, виещи се измежду пастта му, бяха достатъно мощни да стопят дори стомана.
Изчаках домашният си любимец да се приближи достатъчно, след което повиках Елена при себе си. Тя почти изтича и аз я прегърнах. На мястото, където бе стояла до преди миг вече имаше огромно обгорено петно, а Маркъс отново изрева недоволно, че му отнемам закуската. Извиках името му на старогръцки, след което той се успокои поне малко. Приземи се върху обгореното и вдиша дълбоко. Надушваше русокоската и явно наистина се дразнеше.
- Маркъс...- изгледах го сериозно и той сведе главата си към земята. Обърнах се с гръб към него, поглеждайки към Елена, която стоеше плътно до мен и ме бе прегърнала.
- Това е малкото гущерче, за което ти говорех.- зад мен се чу отново силен рев и на пода останаха следи от издраскване с драконови нокти. В момента го дразнех допълнително, но пък на мен нямаше да направи нищо.
- Днес не е особено в настроение, но ако си близо до мен, няма да...те изяде.- промърморих последното под носа си, оглеждайки се виновно.

Заглавие: Re: Лабиринтът Вто Окт 11, 2011 3:42 am

- Сериозно ли? Колко ще е весело.. - измърморих; гласът ми беше пропит със сарказъм. - Огнедишащ дракон, който ме вижда като прекрасна закуса. Чудно.
Вдигнах рамене и го погледнах предизвикателно:
- Искаш ли все пак да видим какво ще стане, ако се изправя срещу него сама? Залагам десет долара, че ще остана жива.
Ухилих се на потресеното му изражение и му смигнах.
- Ще видиш, че все някак си ще се справя.
Разбира се, не излизах срещу ужасното създание неподготвена, просто за да пробвам дали ще оцелея. Както винаги, имах трик в задния си джоб. Някои от способностите ми вършеха работа в този случай.
- Маркъс? - подвикнах към дракона, застанала точно пред него.
Чудовището сведе глава и ме погледна изненадано. Не вярвах, че дракон може да бъде смаян, но този беше. Изражението му казваше нещо като "Какво прави това глупаво момиче точно пред мен?!". Преди аз самата да се замисля по въпроса, продължих решително: - Сега ме слушай. Няма да ме ядеш, нали? Всъщност никак не ти се иска да правиш нищо подобно...
Дракона сведе глава настрани, сякаш ме разбираше... и дори се вслушваше в думите ми.
Ловко се плъзнах настрани, за да все пак да запазя сравнително безопасността си, след което с един лек подскок се метнах на гърба на дракона. Маркъс извъртя рязко глава, но само при погледа ми се спря.
Повиках Хадес с ръка. Той все още стоеше на мястото си и ми се стори, че не можеше да повярва на очите си. С право.
- Силата на очарованието. - измърморих доволно. - Усети ли?

Заглавие: Re: Лабиринтът Вто Окт 11, 2011 2:57 pm

Когато пожела да се изправи сама срещу дракона, реших, че напълно си е изгубила ума. Да се самоубива ли искаше?! Не успях да реагирам и да я дръпна назад и вече очаквах как или ще е на прах, или ще е поредната закуска на Маркъс. Но пък факта, че можех да я върна от мъртвите, ме успокояваше. Знаех, че е строго забранено да се връщат мъртъвци, бях се опитвал да го обясня на много хора и герои, но кой ли ме слуша?! Надявах се да не се стига дотам. Искрено се надявах да прояви малко здрав разум и поне да се дръпне, когато драконът се опита да я нападне...
Но това така и не стана. За миг замръзнах, когато Марк сведе глава към нея, но само след секунди разбрах какво става и се усмихнах самодоволно. Я виж ти! Още едно нещо, по което си приличаше с Афродита. Почти се разсмях, когато се качи на гърба на големият гущер и поклатих бавно глава, невярващо. Тръгнах към нея и протегнах ръка към домашния си любимец. Той послушно сведе муцуната си към мен и аз внимателно го погалих. Наведох се към ухото му, шепнейки инструкции за всеки случай.
- Тя е наш гост, няма да я ядеш, да я мяташ от гърба си или да я изпепеляваш.- всичко това бе на древногръцки и съвсем съвсем тихо. Елена нямаше как да ме чуе какво му казвам. Щях да я оставя с мисълта, че може да се справя сама още малко. Срещнах погледа й и отново и само се усмихнах невинно.
- Поздравявам го, че не те уби.- смигнах й закачливо и с един скок се качих до нея. Тя бе пред мен и затова ми се наложи да я прегърна, за да успея да `управлявам` Марк. Когато бях сам никога не използвах юзди или нещо такова, можех да му казвам какво да прави и чрез телепатия. Все пак аз го бях създал, той усещаше какви са желанията и настроенията ми. Вдигнах ръцете си във въздуха към врата на Марк и там бавно се появяваха черни...юзди?! Този път щеше да ми се наложи да има такива. Процесът на `изработка` ставаше сякаш нишките и металните части бяха образувани от мъгла и прах. На моменти дори припламваха, когато се изписваше знакът ми отстрани на кожените поводи. След няколко мига вече държах импровизацията си в ръце, като бях прегърнал Елена. Това бе едновременно за да не падне, за да не я изяде Маркъс въпреки инструкциите ми, и за да мога да управлявам дракона. Разликата във височините ни, бях с две глави по-висок от нея, ми позволяваше да виждам на къде лети идеално без проблеми.
- Полети!- заповядъх му с властен глас и с един размах на огромните, невероятно здрави и стабилни криле вече бяхме във въздуха.
Пътят се виеше над лабиринта, около няколко реки от лава, близо до Елисейските полета и накрая през градините на Персефона. Естествено, пред двореца бе леговището на Марк и бях сигурен, че там ще се разбунтува. Но засега пътуването бе без произшествия. Оставях Елена да се наслаждава на гледката, затова и не казвах нищо. Сега щеше да разбере къде точно живея. И без това искаше да ми го зададе като въпрос преди това, ето така щях едновременно да задоволя любопиството й донякъде и да я науча какво е да яздиш дракон.

Заглавие: Re: Лабиринтът Сря Окт 12, 2011 3:29 am

Вътрешно в себе си не можех да отрека, че всъщност гледката дори можеше да мине за красива. Е, като изключим онази част от гледката, в която изгубени грешни души страдаха в адски мъки до края на дните си.
Видях Елизион и гледката наистина спря дъха ми, но Островите на блажените... това вече беше нещо друго. И все пак, не исках да попадам там, когато ми дойдеше времето. Не ми се щеше да се прераждам три пъти, само и само да достигна до някакъв си остров. Елисейските полета бяха достатъчни.
Реших, че не искам да разсъждавам в такива дълбоки детайли за собствената си смърт, докато гледам прелестната гледка, така че се опитах да премахна тези мисли от главата си.
Когато драконът кацна, аз все още бях в известна еуфория. Вълшебното колие на врата ми проблясваше, и то не само защото беше от чисто злато - истината беше, че отразяваше и настроенията ми.
- Трябва да се връщам... горе. - рекох тихо, когато стъпих на земята. Роклята ми се развя леко от лекия изкуствен ветрец на градините на Персефона. Вдигнах поглед към Хадес.
- Ти... - забих поглед в земята, защото не знаех как да продължа.
Идеята да казвам това не беше особено умна, когато истината беше, че не можех да се измъкна оттук, без той да ми покаже как. Най-вероятно щеше да ме изпепели с поглед или нещо подобно.
Но рискът си струваше. Изглеждаше ми, сякаш постоянно се опитваше да притъпи всичко, което може да се почувства. А на мен това не ми се виждаше редно. Все пак майка ми беше богинята на чувствата.
Най-вероятно обаче щях да си замина от този свят по възможно най-глупавия начин.
- Обичал си я, нали? - попитах тихо, все още без да смея да срещна погледа му. - Елена.

Заглавие: Re: Лабиринтът Сря Окт 12, 2011 3:45 am

Елена просто не биваше да навлиза в тази тема. Това бе грешка и то голяма. Отстъпих с крачка назад, изглеждах стъписан. И едновременно съсипан...За първи път от хилядолетия позволявах на смъртен да ме изненадва до такава степен. Тя сякаш ровеше в старите рани просто от едното глупаво любопитство. Имаше миг, когато се колебаех дали да не й кажа всичко. Но бе само миг...
За секунди се вбесих и стиснах юмруци. В очите ми се разгоря пламък(буквално) и аз я изгледах изпепеляващо.
- Въпреки всичко си оставаш смъртна, Елена. На твое място щях да си мълча...- приближих се и хванах ръката й, но в жеста нямаше и капка нежност. Обърнах я с дланта нагоре и там се появи една от перлите на Персефона.
- Ще те отведе обратно в лагера. Настъпи я и си мисли за мястото, където искаш да отидеш.- дадох й бързи указания какво да стори и се отдръпнах като опарен от кожата й.
Срещнах погледа и за миг и споменът за Троя веднага се завърна в ума ми. Стиснах по-силно юмруците си, правейки крачка назад. Обърнах се с гръб към нея и след няколко крачки сякаш се разпаднах на прах.
- Аз съм Хадес, Елена. Не съм обичал никого и нищо...никога.- гласът ми зазвуча в съзнанието й, след което всяка следа от присъствието ми изчезна безследно. Оставих я сама с перлата, щеше да се оправи. А ако не си тръгнеше, Марк щеше да се погрижи да го направи...

Заглавие: Re: Лабиринтът Сря Окт 12, 2011 3:50 am

Цялата настръхнах от силата, която ме заля, когато той изчезна просто така.
Едновременно с това се почувствах глупава и лекомислена - каквато вероятно бях. Не трябваше да задавам този въпрос. Понякога просто има забранени теми. Точка по въпроса. Не всичко можеше да бъде в моя власт; не можех да знам всичко и точка.
Стиснах перлата на Персефона за миг, после я хвърлих на земята, но миг преди да я настъпя, заговорих тихо:
- Щом настояваш, добре. - недоверието личеше в тона ми. - Извинявай. Не исках да ровя в стари рани... колкото и стари да са те.
Драконът ме гледаше кръвнишки и подозирах, че ако не се изнеса отъук веднага, никакво очарование на гласа няма да помогне.
- Съжалявам, че... - не довърших и настъпих перлата с леките си сандали, преди да е станало твърде късно. Беше време да изчезвам от тук. Бързо.