Стаята за Екипировка и оръжие

Денят ще беше слънчев, топъл и изпълнен с гласчетата на малки деца - или поне това казаха по телевизията. Лъжци! Днес беше студено и на няколко пъти ми се стори, че ще завали. Защо изобщо си правеха труда да зяпат цял ден в тавана, правейки се че работят?!? Бяха добри единствено в даването на надежди. Ами ако някоя наивна стара жена реши да излезе, без чадър и дебело яке, завали, тя се разболее и накрая - умре? Ще им тежи ли на съвестта? Ще ги съдят ли за това? Не, разбира се. Защото всеки гледа своето и не му пука за чуждото. Не че и мен ме интересуваше съдбата на тази предполагаема бабичка, но да лъжат по този начин по национална телевизия беше прекалено.
Не знам защо, но тази случка ме бе разстроила. И в момента се сещах само за едно място, на което ще мога да се успокоя и възобновя концентрацията си. Имах претенциите, че съм добра в боя, което беше далеч от истината, но си служех с много хитрини и те ми помагаха да надвия противникът си. Съвсем ще се изложа, ако реша да спомена сила. Тя винаги намираше начин да ме предаде точно в кулминационният момент. Но какво пък - човек трябва да мечтае. И аз така имах своята мечта, че някой ден, някак си, ще притежавам необходимата сила.
В стаята за екипировки и оръжия имаше някои неща, които привлякоха вниманието ми. Онзи щит, например. Изглеждаше страхотно, начинът, по който светлината се отбелязваше в него... тъй като не можех да избирам тези неща според работата, която щяха да ми вършат, аз си ги харесвах спрямо тези глупави критерии - блестящи, големи и леки.
Проблемът ми бе, че щитът беше прекалено високо. Не бях от хората, които току така ще се признаят за недостатъчно високи и ще се предадат. Затова се приготвих да скоча, за да го достигна. Лоша идея, въпреки че тогава ми изглеждаше разумна. В момента, в който краката ми се отделиха от земята и се издигнах във въздуха, някой мина покрай мен и ме събори, като падна и той. Ами да, заслужаваше си го.
- Хей! Защо не си гледаш пътя? Помисли малко преди отново да решиш да... - насилих се да млъкна. В моето странно съзнание той заслужаваше наказание заради несъобразителността си, но в тази реалност ми се стори глупаво да продължавам. - Извинявам се, просто дезориентираните хора изключително много ме дразнят! - е, не се сдържах. Съдете ме!