Първа глава

Заглавие: Първа глава Сря Сеп 14, 2011 11:51 pm

Джейд
2011 година
Лос Анджелис, Калифорния

Денят на заминаването ми беше странен от самото си начало.
В шест часа сутринта посрещнах изгрева с крясъци и ругатни по адрес на двете ми котки - Елиън и Сънсет - които бяха съборили някакви саксии с цветя на терасата.
Защо му бяха на баща ми цветя и котки? Или дори дъщеря? И без това нямаше време за нито едното от трите, но това в момента ми беше последния проблем. бях покрита до лактите с пръст и носех къса плажна рокля. Дългата ми непокорна коса все още не беше сресана, така че приличах на горгона Медуза.
- Татко! - извиках задъхано, когато успях да обуздая животните. - Къде си?
Никакъв отговор. Беше излязъл.
За всеки случай го потърсих в спалнята му, в банята, но го нямаше никъде, така че можех само да се надявам да ми е оставил някаква частична информация за това къде се е изгубил. За пореден път.
Изтичах боса до кухнята, която миришеше на оцет - най-вероятно някой беше съборил и него - и прочетох набързо надрасканата бележка, която беше залепена за един от стенните шкафове.

"Джейд,
Трябва да изляза по-рано. Нали знаеш как седят нещата с филма? Трябва да действам. Убеден съм, че ще справиш със снимките си перфектно. Късмет, миличка! Ще успееш!
Татко."

Идваше ми да накъсам бележката на малки парченца и да я метна през прозореца, но така нямаше да си навлека нищо, освен глоба, задето правя боклук по улицата. Не си заслужаваше, само защото баща ми пропуска поредния ми кастинг. Да, беше прав - щях да се справя. Бях добра, наистина добра, в това, което правех, но не можеше ли поне от време на време да оказва някаква родителска подкрепа? Ей така, за разнообразие?
Очевидно не. "Стегни се, Кристъл. Ще се оправиш и сама." Сама си бях подписала документите за гимназията, сама бях отишла да се снимам за книжката...
След около двадесет минути вече бях облечена, сресана и дори си бях сложила лек грим. Бях готова. Открих портфейла си заедно с наскоро получената ми шофьорска книжка в него и излязох.
***
Ще си го призная - аз не съм добър шофьор. Взех книжка ден след шестнадесетия си рожден ден, но мисля, че ме пуснаха само защото баща ми беше Уорън Кристъл, великият филмов режисьор. Бях кошмарна шофьорка, защото не можех да се съсредоточа за дълго върху едно и също нещо, мисълта постоянно ми бягаше и бях адски разсеяна. Изискваше невероятни усилия за мен да гледам само и единствено в пътя пред себе си, без да правя нещо друго в този момент.
Но все пак успях да стигна до снимките на предполагаемия си филм. Бях блестяща. Получих ролята. Та нали всички това очакваха? И аз го очаквах, копнеех да не бъда дъщерята на Уорън Кристъл, исках да съм Джейд Кристъл. Да получавам внимание и да печеля.
Доста повърхностно, нали? Но това беше общо-взето всичко, което ме интересуваше в живота ми.
Филмът се казваше "Изгрев". Този път ролята ми беше на някаква персийска принцеса, така че оставих гримьорите да ме засипват с блясък, изкуствен тен и някакъв спрей, за да направят косата ми черна.
Вече излизах на снимачната площадка, когато внезапно ми прилоша. Зави ми се свят и ми причерня пред очите. Това обикновено ми се случваше само когато използвах магическите си способности...
О, да. Май забравих да спомена за това. Всъщност аз съм магьосница. Разбрах го преди три години, на тринадесетия си рожден ден. Милият ми, невероятно тактичен баща ме просветли по темата "Мама", която не беше обсъждана никога помежду ни. Оказа се, че официалната версия е, че мама е загинала по време на пясъчна буря в близост до Египет. Аз не приех тази новина толкова тежко, колкото вие може би ще си помислите. Аз дори не познавах майка си. Нямах причини да скърбя за нея.
Травмата дойде когато разбрах, че официалната версия се различава от истината.
А тя беше, че майка ми е магьосница. Всъщност не била загинала, ами просто се е пренесла в някакво друго измерение? "Рая ли?", наивно бях попитала тогава, но се оказа, че истината не е толкова красива. Майка ми можела да ни наблюдава във всеки един момент. Чакала да събере сила и да върне смъртното си тяло.
Това ми звучеше като готическа версия на глупостите, които казват на всяко дете, когато някой негов близък почине. Но поне беше обяснение защо винаги можех да отварям вратата пет минути преди някой да почука, да знам какво е времето навън, докато не виждам никакви прозорци, да започва да вали или да грее слънце, когато се ядосам или когато съм щастлива.
Но не обясняваше защо никой не ми го беше казвал.
Разбира се, не се отрази на амбицията ми да преуспея, да бъда световно известна актриса и така нататък, напротив - амбицира ме, че мога да постигна всичко, щом мога да карам времето да се мени. И сега, като всеки друг път, аз бях убедена, че ще успея. Преди да ми прилошее, разбира се.
От всички страни се спуснаха хора от екипа, които ме закрепиха на крака и един през друг ме заразпитваха дали съм добре. Кимнах им леко и измърморих нещо неопределено, за да се отърва от помощта им, но имаше нещо гнило в цялата работа.
Внезапно усетих чуждо присъствие в главата си.
Да, точно в главата си. Не се шашкайте, често ми се случва. Точно този път женският глас ехтеше в главата ми със силата на танк, който премазваше всяка възможност да остана адекватна и усмихваща се, докато това се случва.
"Египет! Отиди в Египет!"
Не беше като да е завоалирано послание, което трябва да разгадая. Беше съвсем ясно. Трябваше да се омитам от Холивуд на секундата, преди да се случи нещо още по-лошо.
Кристиян, партньорът ми във филма, леко докосна ръката ми. Вдигнах поглед към ясните му зелени очи, когато той леко ме подхвана под раменете.
- Джейд, най-добре си иди вкъщи. - каза го с искрена загриженост, което ме зарадва. - Утре ще снимаме. И утре е ден. Сигурен съм, че Марк ще разбере.
Марк беше режисьорът ни. Наистина щеше да разбере. В повечето случаи предпочиташе екипът му да е в съзнание за снимките, отколкото да претоварва хората до лудост. Кимнах леко замаяно.
- Аз ще карам. - предложи услужливо Кристиян и аз още веднъж благослових боговете за това, че имах някой приятел на снимачната площадка. Още едно кимване в знак на съгласие. Трябваше да се прибирам.
***
Когато лъскавото порше спря пред дома ми, бях започнала да се оправям, но все още знаех, че да замина е единственото ми решение. Щях да се върна още утре. Татко щеше да схване за какво става дума. Всичко щеше да бъде наред.
Тръгнах да излизам от колата, когато Кристиян стисна ръката ми.
- Хм, ще се върнеш, нали? - попита тихо.
Засмях се неловко, но все пак бях доста притеснена.
- Що за въпрос? - попитах нервно. - Разбира се, че ще се върна.
Той ме пусна. Изражението му бе неразгадаемо.
- Надявам се. Някак си имам чувството, че ще се видим след много време.
Излязох от колата, без да знам какво да отговоря и изтичах в апартамента ни. Надрасках набързо няколко реда на една залепена за шкафа над мивката бележка, напомних на татко телефонния си номер и натрупах припряно най-важния си багаж. Винаги можех да купя билет до Кайро в последния момент. Все пак не бях кое да е момиче, а Джейд Кристъл. Държах дори и необмислените ми неадекватни постъпки да се вземат насериозно.
Излетях от Ел Ей към десет вечерта. Септемврийският здрач превземаше града, който се изпълни със светлини.
Казах тихо на родния си град, който гледах от птичи поглед, това, което се страхувах да кажа пред Кристиян, пред татко или дори пред себе си. Беше предчувствие, но знаех, че е истина.
- Не. - промълвих. - Не, няма да се върна скоро.

Заглавие: Re: Първа глава Чет Сеп 15, 2011 2:22 am

Анубис
2011 година
Кайро, Египет

Беше ми скучно.Не можех да стоя на едно място.Всъщност ми беше толкова безумно скучно, че се въртях из летището безцелно, докато се оглеждам наколо да на ме хване някой полицай.Все пак изглеждам като 17-годишно момче.Лесно можеха да ме изпъдят, а аз нямах какво да им кажа.Не бях в настроение да проклевам никого.Чудех се какво правех тук.И сам не знаех.Просто един глас ми прошепна:"Отиди на летището в Кайро и се срещни с момиче, наречено Джейд Кристъл.Тя ще реши проблемите ти...".Първо чудех се коя е тази Джейд Кристъл.После се зачудих как ще реши проблемите ни.Сет пак беше затворил Озирис в съркофага, точно като предишният път, а аз трябваше да си стоя в скапаното съдилище и да чакам някой да направи нещо.Ето защо сега стоях на летището, седнал на една пейка, заигран с амулета си с формата на глава на чакал.Мислите ми блуждаеха.Бях започнал да задрямвам, докато...на летището кацна един самолет.Когато опашката се нареди, зърнах едно момиче.Не знам защо, но погледът ми остана на нея, вместо да се плъзне на някъде.Вътрешният ми глас ми нашепваше:"Това е момичето.Това е момичето...".Сковано станак от пейката.Бях облечен нормално-с дънкено яке, дънки, блузка, черни кецове, обичайната ми брада на половин ден и разбира се, амулета ми.Той беше с мен навсякъде.Бях облечен така за да не бия на очи.Ако бях облякъл черното си наметало и водех на каишка чакалът си-Терор, разбира се, че щях да предизвикам суматоха. а това го мразех най-много.Никога не съм бил в центъра на вниманието, а и не исках това да се случва.Радвах се и да бъда сред масовката.Даже много.Но да се върна на момичето.Беше хубавка, като за прососмъртна, за каквато я мислех.По точно- беше магьосничка.Мхм.Ако владее египетската магия, има шанс да отане жива в този свят...И да ни помогне.Поне според мен, защото знаех цената и границата на живота и смъртта.Все пак съм бог на погребенията.Знам всичко и за костите.Всъщност, щом стане дума за кости винаги съм готов с най-подробна информация...

Заглавие: Re: Първа глава Чет Сеп 15, 2011 3:48 am

Джейд
2011 година
Кайро, Египет

Слязох от самолета, взех си багажа... И това беше мигът, в който официално осъзнах, че сега съм напълно, съкрушително сама.
"Нали точно това искаше.", подигра ми се вътрешният ми глас."Нали не искаше да си дъщерята на Уорън Кристъл, а направо Джейд Кристъл? Готово, скъпа. Сега татко го няма. Сама си."
Прищя ми се сама да се ударя.
Така и така вече бях тук, далеч от дома си, далеч от всичко, което познавах, взех решително багажа си и се направих, че знам къде отивам.
Умирах от жажда, така че влязох в първия видян магазин и се усетих, че на всичкото отгоре не знам и тукашния език. Какво, за бога, си бях помислила? Че мога да тръгна за чужда държава просто ей така, да хвана първия полет и да получа своето?
Ами... май да. Като че ли точно това беше ситуацията.
- Английски? - попитах бавно. Продавачката поклати отрицателно глава. О, чудесно. - Френски? - пробвах без особен ентусиазъм. Знаех френски, но не го харесвах много. За мое щастие, обаче, жената кимна в знак на потвърждение. Слава богу. Говореше поне това.
Сдобих се с една минерална вода и затътрих куфара си към изхода на летището, когато погледът ми се спря на някакво момче.
Заковах се на мястото си. Беше красив, положително. При това много красив. Но не това ме накара да спра, докато минаващите хора припряно ме избутваха от пътя си, за да минат.
А силата.
От него се излъчваше някаква енергия, която не можех да си обясня. Не я разбирах, но ми беше позната - сякаш моите способности извираха от нещо подобно. Беше невероятно мощна енергия, нещо, срещу което рядко бих се осмелила да се изправя. Макар наистина да бе хубав, изглеждаше като обикновено шестнайсет-седемнайсет годишно момче. На пръв поглед, нищо обезспокоително. Но аз долавях нещо друго, на един пласт под този му облик - сякаш това беше маска, зад която се крие нещо невероятно древно и могъщо - повече, отколкото бих могла да си представя, вероятно.
И бездруго не знаех какво да правя - американско момиче с два научени езика, американски пари и никаква идея как да продължи сега - аз се насочих решително към него. Дори не знаех как общуват тийнейджърите тук помежду си. Май беше вярно, че ние, американците, не виждаме нищо отвъд собствения си мироглед.
Сега или никога, казах си и пристъпих към него.
- Здрасти. - поздравих го на английски. Той вдигна очи и това ми се видя като добър знак, че знае езика. Усмихнах му се и му подадох ръката си за поздрав. - Аз съм Джейд Кристъл.

Заглавие: Re: Първа глава Пет Сеп 30, 2011 9:55 pm

Анубис

2011 година

Кайро, Египет

У нея имаше нещо различно.Не беше като другите момичета които съм виждал.Те носеха яркоцветни потничета с презрамки, широки колкото спагети, еднакви дънки и грим, достатъчен за нощта на Вси Светий...Усетих го веднага, щом ме заговори.
-Ъмм, здравей.-какво да кажа!”Здравей, аз съм древноегипетския бог на погребенията Анубис!” ли?Добре, че Терор ме спаси.Слава на Ра, че сред простосмъртни си изглеждаше като нормално хъски.Но той си беше чист чакал, при това доста по голям от нормалния около 1 и 50 м( още 35 см и щеше да ме настигне).Нахвърли ми се, но бях достатъчно силен, за да не ме събори.Той започна да ме ближе по лицето, а аз тръгнах да го галя по главата, като се мъчех да го успокоя.
-Спокойно момче, успокой се!-момичето ме гледаше странно докато успокоявах Терор, след това попита:
-Това да не е чакал?-бях тръгнал да пия вода, че ожаднях, и всичката я повърнах.Добре, че бяхме излезли навън и я повърнах на тревата:
-Какво?!?Чакал?!? Не!Защо мислиш, че е?
-Защото е!-чувствах, че се изнервя чрез моята Емапатия.
-Но мъглата...невъзможно е ... но ето...-несвързано заприказвах аз.Ако продължавах така щях да се паникьосам.Сетих се, че магьосницете вижадат през мъглата и това малко ме поуспокои. Но все още не разбирах какво се случва.
-За каква мъгла говориш?Какво става?-попита объркано Джейд.
-Нищо, нищо не става.-опитах се да успокоя треперенето на ръцете си. Какво ми ставаше? Защо се паникьосвах? В този момент от нищото изкочи звярът Сет, любимият домашен звяр на моя... на Сет. Обърнах се още по-паникьосан към Джейд, която недумяваше какво се случва.
-Ние трябва да се омитаме от тук!-и я хванах за ръката и тичайки я извеждах от това смахнато летище.
-Terror, abscondite nos!-заповядах на латински, но после се осъзнах. Аз бях богът тук! Аз трябваше да скрия Джейд! Знаех, че Сет я търси, затова изпратих Терор. Но после спрях да тичам. Не исках кучето ми да пострада!
-Ти не мърдай оттук.-скрих я зад едно дърво.
-Но къде отиваш? Чакай!-извика ми момичето.
-Да си прибера домашния любимец и да спра онова нещо!-казах й, посочвайки звярът Сет. Затичах се. Нямах и секунда за губене. Стигнах, точно когато звярът се помъчи да се нахвърли на чакалът ми.
-Ha di!-насочих заклинанието си към изчдието адово и то се закова на мястото си, след което се превърна на пясък. После вятърът отнесе песъчинките.
-Свърши се, момче. Край с него.-усмихнах се на Терор. За щастие не се беше наранил, защото е умен. Заведох го при Джейд.
-Готово. Край с това адово изчадие.-отдъхнах си. Страшното отмина.

» Първа глава
» Първа глава: Вероника
» Първа Глава: Началото
» Първа Глава: Новият ученик
» Първа глава: Първата битка