Attention! Dangerously talented!

Знам, пращя от скромност, знам...
Няколко текстове на песни (или нещо подобно):

Back to loneliness
As it was today, I see the pages, all in black and white,
the childish book, my guardian this night.
And suddenly, I see again the past,
I see the pictures running fast through the old thin pages,
taking their last breath that they saved for me for ages...

But my old, fragile book
is turning now to snowflakes
with all its magic for luck,
for love and for escape...

And now the paper slip through my frozen hands,
the little child is gone.
She left behind all the magic lands,
she's empty now, she saled her fragile soul...

Lilith
You knew I'll never stop and wait,
you knew everything about my faith.
I didn't want to destroy everything we had,
but it all became a victim of my wrath...

Did you ever saw me next to your bed?
Have I ever longed for your death?
No, you knew I'd never did it,
even though I was your inner pain, your Lilith...

But once, I wanted power.
The time passed, that wish grew in desire.
Yet, I never needed you hurt...
But still, you fell inlove with my passion, wtih my hunt...

And you? You were my Adam, my long-forgotten sin,
you were the loner deep within.
I could even kill you, just to feel the thrill.
But you know I'd never did it -
'cause I'm yout inner pain, your Lilith..

Dependence
You knew I depend on you.
You knew it all this time.
I depended on you, too,
and believe me, it wasn't fine.

It was my worst nightmare,
but for you it was your power.
I always said "It's not fair!",
but you killed the flowing flower...

Some may think I wish
you to depend on me some day.
But I want just to get out that leash,
to fly far from you - away, away...

But there came a time,
when I could do it myself.
No, it wasn't a crime -
I just got out that shell.

Some may think I wish
you to depend on me some day.
But I want just to get out that leash,
to fly far from you - away, away...

Away, away...

Hate
I'll never see why did you hate the world,
I'll never understand your joy, when you saw the hurt.
People tell me it's not even worth it,
but I couldn't see everything perfect.

Not anymore, not until I feel this anger,
it won't be perfect a long time and they stare at me like a stranger.
"It happens every day", the people told me,
but still I couldn't stop falling...

You said you hate the world, but I don't blame you,
'cause I see the pain beneath.
But you destroy lives that didn't hate it,
I know it hurts inside, I know you suffer deep..

None of them hated it,
they always found the will.
I told you, I don't blame you,
but that couldn't stop the kill.

But now? I hate you.
Almost everyone do.
You were the one that didn't found the will,
but that couldn't stop the kill...

Arthemis
Her eyes were always full of life,
all the prays were justified.
She was meant to never say a lie,
she was the moonlight, a maiden too divine...

Her hair caught the sunlight,
her dance made their souls come alive.
She was the mistress of the frozen nights,
the only one who was away from the fights.

She was meant to never say a lie,
she was the moonlight, a maiden too divine...

But why she's crying now, all alone?
Why they left her and abandoned the lore?
She saw the future, she saw all the glitter,
but she knew she'll never feel this bitter,
killing feeling called love.
She wasn't that surprised, not at all,
it meant she'd never fall...

He saw her in one autumn's morn,
when she flew away, away, far from home.
She smiled sadly, swallowing her pain,
and said: "You know you'll see me in the rain..."

"Despite your anger now you knew, you felt,
you saw. It won't help - nor your power,
nor your will, nor your love.
As if you never saw me.
You'll remember me, I know it.
But in your heart. In your soul.
I'm sorry.
I'm so sorry."

Нещо, което вчера написах...

Фея
Фея. Чух, че фея ме наричат.
И над тези думи пак се смея -
нима не знаят, че поредната лъжа изричат?
Всичко бях, но не и фея.

Или може би била съм?
Нима не съм аз тази,
която носи на страха крилата?
И която все от самия страх се пази...

Стопих се в пепел и отново се явих,
за да покажа истинското си лице.
Неведнъж от Реките на забравата аз пих
и се родих отново с пламък във ръце.

Но може би наистина съм фея -
може би затова за блясък все копнея.
Може би затова все искам да се изкачвам към върха -
една фея, понесла крилете на страха...

Отливка
Давай! Вземи копнежите ми и повярвай, че са твои.
Вземи мечтите ми, направи ги свои.
Пей с мен песните на моята агония,
но знай - очите ти не мога да отворя.

Ти претопи себе си и отля момиче,
което не познавах.
С чужд вид обожаваш да се кичиш,
но аз душата си не ти продадох.

Така че... вземи дрехите ми, честата усмивка,
вземи и името ми, ако щеш.
Но пак ще си останеш жалката отливка -
мени и душата ми никога не ще да разбереш...

Живот
Аз сега на теб говоря;
всяка дума пълна е със пламък.
Но гранитните стени няма да съборя -
гледаш ме с очи от камък.

Гледаш ме със поглед празен.
По-добре е на стената да говоря.
Но твоят отговор не е вече важен -
няма грешката си вече да повторя.

Вътрешно, аз знам,
аз знам, че не разбираш.
Не виждаш моя плам.
Не се опитваш да се взираш.

Но не знам защо изобщо ти говоря.
Отдавна знам, че нищо няма да постигна.
Знам, безчувствието няма да прогоня,
до тебе нивка няма да достигна.

Знам, че няма смисъл да се боря.
Знам, че нищо ново не бих ти подарила.
Остана ми само все да се моля
някъде искрица живот да си съхранила...

Милост
Стоим заедно на летището, косите ни се веят от вятъра. Пронизват ме тръпки на студ, но те са до такава степен примесени с трепетно нетърпение, че са дори приятни.
Ти обаче се загръщаш в топлото си яке и се смръщваш срещу суровото време. Иска ми се да ти кажа, че те предупредих, но си знам, че така или иначе ще си замълча. Прекалено мила съм, за да ти кажа нещо.
- Да ви помогна ли, госпожице? - пита ме глас на вече познатия език. Обръщам се рязко, но виждам, че непознатият мъж е просто любезен и иска да ми помогне с багажа. Усмихвам му се, свикнала да привличам вниманието още преди да проговоря.
- Не бих възразила. - отвръщам му и му подавам ръка за поздрав. - Аз съм Мария.
- О, приятно ми е да се запознаем, Мария. - мъжът се усмихва широко. - Аз съм Йохан.
Името е типично, но пък ми харесва. Навява ми спомени за времена, коягато вече изпълващата се мечта за мен беше още толкова наивна. А сега вече бе реалност.
Но ти се смръщваш към Йохан, а после в моята посока.
- Мия... - раздразнено започваш и продължаваш на родния ни език. - Кога ще тръгваме?
Не разбирам какъв ти е проблемът, но тактично си замълчавам и подхващам разговор с Йохан, докато излизаме от летището. Ти все още смръщено се загръщаш в якето си и на мен ми иде просто да ти кресна "Защо, по дяволите, си тук?!".
По въпросителното изражение на спътника ни и твоят стъписан поглед разбирам, че съм изразила мислите си на глас.
- Какво казваш? - питаш ме ти, гласът ти трепери от обида. Аз затварям очи, съсредоточавам се и се правя, че съм спокойна.
- Нищо. - отвръщам ти със забележително овладян глас. - Абсолютно нищо.
Мълча, защото знам, че не е в природата ми да съм невярна; защото знам, че няма да те изоставя тук, в страна, чиито език не знаеш, чиито обичаи не познаваш... Та ти дори не знаеш защо си тук! Планът ти бе да ме последваш, да дойдеш с мен до тук.. и после какво?
Мисля, че и ти нямаше представа.
Оставям за миг милия Йохан, който ми беше помогнал под предлог, че имаш проблем с автоматите на вратите и те приближавам. Поглеждам в очите ти и не съм изненадана, защото виждам страх, объркване и още страх. Винаги толкова те е било страх от непознатото!
Усмихвам ти се с най-добрата си усмивка на по-голяма сестра, леко те потупвам по рамото и ти казвам кротко, но непоколебимо:
- Прибирай се, миличка.
Не е заповед, а по-скоро молба. Прибери се в безопасния си дом, на две хиляди километра от тук, остави ме да живея сама. Намери си друг живот. Забрави за мен.
Гледаш ме с поглед, който сякаш ми казва "Ама нали бяхме най-добри приятелки!" и аз разбирам защо. Отстрани наистина изглеждахме така - с общи мечти и желания, с общи амбиции, сходен характер. Никой, дори ти самата, не прозряваше какво се случва отвътре, какво лежи под тази изящна обложка.
- Моля те. - допълвам със същия тон. Не се налага да ти обяснявам защо го казвам; поне това разбираш и сама.
Без да се колебая, се отправям към изхода на летището, докато ти се връщаш на първи терминал, за да хванеш самолета за вкъщи. Твоят дом, който вече не е мой. През това време аз се отправям право напред... към своята цел. Своето желание.
Своята мечта.

Все още преливам от емоции и просто нямаше как да не напиша това.... Въпросната певица е Таря Турунен, на чиито концерт в Пловдив бях снощи. Целенасочено не съм споменала името й в написаното, тъй като това го записах както идваше на ума ми в мига, в който го пишех... Исках да звучи най-близко до това, което действително изпитвах.

Светлините угаснаха, музиката спря. Не предполагах, че седем хиляди души на едно място могат да пазят тишина, но всъщност се получи.
Мислех си, че сърцето ми ще затаи ритъма си заедно с дъха ми, но всъщност пулсът ми препускаше с хиляди километри в час.
Музикантите от оркестъра настроиха инструментите си.
Сълзи от радост потекоха по лицето ми в мига, в който нощта избухна в светлини, а Античния театър затанцува под многозветните прожектори. Не бях очаквала да реагирам толкова емоционално, нито да виждам нещата толкова, толкова реално. Истината беше, че на два и половина метра пред мен стоеше жена, на която от години копнеех да приличам, която бе мой модел за подражание... И същата тази жена се усмихваше сега на публиката, докато пееше на един хвърлей разстояние.
Два часа и половина. Най-изумителното събитие в живота ми трая два часа и половина. И публиката, и музикантите се раздаваха от цялото си сърце. Не бях единствената, която се разплака - прословутата певица също го направи. И изпя песните си с чувството, което ние влагахме в апсодисментите си.
Не ми пукаше, че ме вали и че вече подгизвам, нито, че до мен седи някаква жена, която се налива с бира от началото на концерта. Бях глуха за всичко, което ушите ми не искаха да чуят. Кой да знае, че имам способността да виждам само красотата на света, когато поискам...
Дори не се ядосах от факта, че двайсет минути седях права на обиващи ме обувки на токчета под дъжда в очакване на автограф, който не получих. Дори не си помислих, че влакът ми идва в три през нощта, а концертът е свършил в десет и половина. Всъщност, дори висенето на гарата с майка ми и леля ми в един през нощта, докато си пиех колата и четях списание БРАВО на една от масите в кафенето на пловдивската гара, беше приятно. Осветлено от концерта, всичко ми се виждаше приятно.
Дори и стаята ми в момента... въпреки че мирише на лака за нокти, с който залепих плаката, който ми дадоха на входа, за стената.