Фонтанът между общежитията

Тя можеше да чете мисли и това определено ме изненада, дори леко ме изплаши, но външно останах спокоен. Зачудих се дали има начин да скрия мислите си от нея, но бързо разбрах, че това не може да се случи. Запазвайки самообладание я предизвиках.
- Тогава нека да приключваме с това, тук и сега - извадих меча си и продължих.
- Но преди това трябва да се обзаложим. Какво ще получа, ако спечеля? - попитах повдигайки веждата си. Нямах търпение да чуя отговора й, бях толкова нетърпелив, че чак ми се прииска да имам нейната дарба и да прочета мислите й.
Бях леко нервен, не знаех чия дъщеря е, но определено не беше Афродита. Момичето беше много бойно и властолюбиво. Дали не ми беше сестра? Това щеше да е много кофти, не исках това нагло момиче да ми се окаже роднина, но това не беше единствената причина...Обаче не исках да призная втората, дори и пред себе си...

Тя избухна в смях, не разбирах кое е толкова смешно. Може би факта, че можеше да чете мисли ме поставяше в наистина неудобно положение.
- Не знам, какво ти се иска да получиш? - попитах аз.
- Давам ти право на избор, така че се възползвай от тази възможност. Няма да имаш друга ,защото ще загубиш. - казах по възможно най-ироничния начин. Надявах се, че по този начин ще я подразня поне малко, но не. Тя стоеше пред мен непоколебима и не показваше никакво чувство за хумор. Усмивката ми се смъкна от лицето само докато я гледах. Завъртях меча си още веднъж и после я подканих.
- Ще започваме ли или те е страх? - продължавах да я дразня, така ми харесваше и щях да правя опити докато накрая не я изкара от равновесие. Усмихнах се и атакувах.

Да горя?! Това беше още една изненада, за която не бях готов. Помислих си, че ще е добре да съм по-внимателен с шегите. Исках да си остана жив или поне трупът ми да е хубав, а не обгорен.
Атакувах отново, като отбих кинжала, който бе насочила срещу гърлото ми. Тя се биеше много добре и боравеше чудесно точно с това оръжие. Въпреки че използването на меч ми даваше предимство, то бързо се стопяваше и силите ни се изравниха. Започнах да се изтощавам от многобройните атаки, но тя изглеждаше напълно свежа, сякаш двубоят е започнал току що. Надявах се да не разбере, че съм уморен. Това щеше да й даде още преднина, като изключим тази, която вече имаше.
Бях средоточен, но тя бе силен противник. Исках да спечеля, за да разбера името й, но ми беше много трудно да се съпротивлявам. Виждах усмивката, която се появяваше по лицето й всеки път, когато атаките ми се проваляха. Помислих си, че това момиче не е за подценяване.
- Е, скъпа безименна, кой е божественият ти родител?

Битката продължаваше, а тя не се отказваше. Беше трудно дори и за мен.
-Уау, Арес, сега разбирам, защо си толкова добър войн. - казах аз и се усмихнах леко. Повалих я по гръб, защото се разсея и това ми даде възможност да я атакувам. Стоях на сантиметри от лицето й и казах:
- Белона и Кронос са ми родители. - усмихнах се горд от това, което казах. Но отново се разсеях и се озовах под нея с кинжал опрян в гърлото. Тя се усмихна лукаво, радваше се, че ме бе победила. Мечът беше твърде далеч от мен и не можех да го достигна. Вдигнах ръцете си като в знак, че се предавам.
-Добре, малката, печелиш. Сега каво ще поискаш?

Усмивката й стигна до ушите, когато се признах за победен.
-Ами, просто искам да знам имената на хубавите момичета - казах аз и пристъпих крачка към нея. Беше много сладка, добър войн и съркастична - ИДЕАЛНА. Харесах я, беше приятна личност и ми допадаше. Виждах пламъчетата, които трепкаха в очичките й, бяха палави точно като нея самата.
-Е, сигурна ли си, че няма да поискаш нещо друго, мъниче? -попитах леко закачливо изчаквайки реакцията й. Надявах се да не ме изпепели, защото си дадох сметка, че може да съм я ядосал чак когато зададох въпроса. Моментално съжалих, че я нерекох мъниче. Това, че щеше да ме подпали щеше да се окаже най-малкия ми проблем. Усмихнах се, като се опитвах да смекча вината си.
- Сега, какво ще правим? Не ти се седи до този скучен фонтан, нали?

Водата във фонтана забълбука и започна да излиза пара. Невероятно бе на какво е способна използвайки само силата на мисълта.
- Ако искаш да разбереш нещо за мен, по-добре питай, а не ми чети мислите. Не е ли по-интересно да не познаваш човека, отколкото да се опитваш да го разчетеш?
Тя продължи да ме упреква, стараех се да не слушам мрънкането й. Беше ми втръснало от постоянното мърморене на баща ми, не ми трябваше и тя да ми се кара.
-Всъщност съм на 18, това означава, че съм по-голям от теб. - усмихнах се самодоволно. Видях раздразнението й и продължих.
-Така че, скъпо мъниче, ако обичаш внимавай с приказките...-отново се усмихнах, като се надявах да съм я подразнил максимално. Но, не можех да разбера нищо от начина, по който ме гледаше. Или наистина не се е подразнила или отлично прикрива емоциите си. Надявах се на второто, макар че се съмнявах да й пука особено.
-Е, щом ще си играем на тайни, добре, но помни - тайна за тайна, ако искаш да научиш нещо ще се наложи ти също да ми разкриеш нещо за себе си - усмихнах й се и ускорих крачка.

Разхождах се из лагера, за да прочистя мислите си. Обикновено успявах, но сега се разхождах от 2 часа и напрежението все още стоеше в мен. Докато ходех безцелно, се озовах до големия фонтан. Седнах на една пейка отстрани и се загледах в стичащата се вода. Някак си в този момент се почувствах по-спокойна. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Наоколо се носеше свежест и тя прочисти съзнанието ми. Усмихнах се, защото сега се чувствах по-добре. Станах от пейката и с бавен ход се прибилжих към фонтана. Погледнах към дъното, на което блестяха златни драхми, вероятно хвърлени за късмет. Отново въздъхнах, макар че не бях напрегната, неприятно чувство се бе настанило в мен и изглежда нямаше намерение да си тръгне. Нямаше да е зле да имам с кого да си поговоря, но не се бях виждала с приятелите си много време. Изведнъж зад мен се чуха стъпки и аз инстинктивно се обърнах, за дапроверя кой идва. Видях едно момче да се приближава с бавна крачка. Спря и застана на няколко метра от мен, после ме огледа, докато аз правех същото. Накрая се усетих и го поздравих учтиво.
- Здравей, аз съм Ариа.

Момчето ми се представи. Името му беше Уил, усмихнах се и се приближих малко към него.
- Добре, Уил, какво правиш тук? - попитах аз като се опитвах да завържа разговор. Зададох си въпроса, който винаги се питам,когато срещна нов полубог - Кой е божествения му родител? И отново както преди, започнах да го оглеждам и се надявам да открия прилика между героя и някое божество.
- Всъщност, кой курс си?
Зададох му още един въпрос, за да разбера максимално много за него. Обичах да го првая, харесваше ми да опознавам хората около себе си и сега се опитвах да направя точно това. Уил изглеждаше симпатичен и се надявах да станем приятели, така че любопитството ми беше по-голямо от обичайното.
- Аз съм трети - добавих после аз. Ако исках да науча информация за него, трябваше той да знае нащо за мен. Ухилих се на среща му с възможно най-милата усмивка, за да изглеждам дружелюбно. Обичах да създавам добро първо впечатление у хората. Зачаках отговора на момчето.

- Майка ми е Афродита, но ти не отговори на моите въпроси - отвърнах му аз. Усмихнах се и поклатих глава.
- Какво слушаш? - попитах преди той да започне да пее. Тогава разбрах коя е песента. Беше много странно, защото Уил звучеше точно като изпълнителя.
- Уау, пееш страхотно - направих му комплимент. Бях възхитена, сега вече нямаше съмнение кой е неговият бог, но все пак реших да не прибързвам. Наслаждавах се на песента, която той пееше. Започнах да тананикам заедно с него и се усмихнах широко. Беше наистина забавно и ми хареса много.
-Добре, господин Честър Бенингтън, би ли ми отговрил, защото започвам да губя търпение... - казах закачливо аз. Надявах се да няма нищо против подхода ми, защото в повече случаи успявах да уцеля настроението на хората - беше част от дарбата ми, но мразех да бъркам и затова спрях с закачливите отговори.

Наблюдавах го докато въртеше ловджийския нож в ръцете си. Изуми ме още веднъж, а се бяхме запознали едва преди пет минути. Зачудих откъде има тази способност, после реших направо да го питам.
- Хей, как го правиш? - възкликнах учудено аз. Недоумявах как успява да не се нарани. Гледах го втренчено без да си давам сметка, че може да изглеждам, като някоя ненормална. Затаих дъх , ако трябваше да бъда честна - очаквах да се нарани, бях почти убедена, че няма да успее да жонглира с този нож толкова дълго, но той сякаш не ми обръщаше внимание и вниманието му бе изцяло насочено върху неговото занимание.
- Знаеш ли, успя да ме изненадаш с две неща за толкова кратко време. Наистина си добър - признах му аз и се усмихнах. Направих няколко крачки към него и присвих очи, започнах да го оглеждам отново. Чувството беше сякаш го сканирах, това изглежда беше моят начин да преценявам хората. Дарбата помагаше, но определено имах изострено шесто чувство.

Уил не можеше да седи на едно място. Сякаш беше хиперактивен. Или това или беше погълнал десет кофеинови кафета едно след друго. Пет минути и няколко обиколки на фонтана по-късно, той избухна в смях. Бях смаяна, не го разбирах, въпреки че можех да усещам чувствата на хората. Той объркваше сетивата ми, не можех да разбера кога е нервен и кога е весел, настроенията му се сменяха постоянно.
Аз също започнах да се смея заедно с него. Смехът му беше зарезен. Но бързо си върнах самоконтрола и се успокоих, макар че коремът ме заболя от хилеж.
- Добре, би ли ми обяснил на какво се смеем, защото наистина се обърках. Бях изумена и много объркана, не знаех как да постъпя, а това рядко ми се случваше. Уил беше заплетен случай и дори без дарба можех да разбера, че е сложна личност. Но това ми хареса у него. Той бе единственият човек, когото не можех да разгадая и това ми допадна, защото ми беше твърде скучно, когато разговарях с хора, чиито манталитет ми беше пределно ясен.

Уил отново избухна в смях по неизвестна за мен причина, но нещо скапа настроението му. Той седна на фонтана замислен, погледна към обувките си, а после отправи поглед към китката си. Беше се втренчил в нещо, което не бях забелязала до сега. Не знаех какво е, но едно вътрешно чувство ми подсказваше, че е по-добре да не питам. Въздъхнах дълбоко, въпреки че не го познавах ми стана мъчно за него. Нямах представа какво е преживял, но се досещах, че миналото му е било тежко. Уил започна да рапира тихо. Изненадах се, не вярвах, че музиката може да го накара да се чувства по-добре. Сякаш той имаше някаква връзка с нея и си помага взаимно.
- Хей, Уил, разкажи ми нещо за себе си - подканих го аз и седнах до него.

П.п.
Сори за забавянето.