NIGHTFALL [опита ми за сполучлива история]

Гост

А това е нещо което реших да започна миналото лято...

NIGHTFALL

1. Memories

Два часа през нощта, а аз все още седя на покрива. Вече стигнах до най-хубавите песни в телефона си и затова реших да остана още малко. Луната светеше над мен. Точно днес се падаше пълнолуние.
Лежах на меката трева и наблюдавах небето. Звездите, луната... всичко. Дори тъмнината и тишината. В живота си никога нямам спокойствие. Винаги всичко е на пълни обороти. Затова тази нощ реших да остана в гората.
Единственото което получавах от хората около мен беше нападки и заяждане. Вероятно заради това, че винаги съм бил различен – прекалено светла кожа, черна коса, сини очи... дотук добре, но когато бях малък преживях... един инцидент и цялото ми тяло е покрито с белези след него. По скоро ухапвания... И заради Рей...
Затворих очите си и се оставих песента да ме погълне... и започвах да се унасям в сън...

С целия клас от училище бяхме на екскурзия да някоя пещера. Не се сещам името й, но този който ни развеждаше ни предупреди да не пипаме нищо, защото имало различни животни, които не трябва да се притесняват.
Целия клас влезе вътре, носейки фенери и т.н. Аз стоях най-отзад, защото инъче щяха да ме блъскат. Тогава бях нисък, прекалено нисък за петокласник, затова ме наричаха с различни имена, с които да напомнят тази разлика. Истината беше, че бях започнал училище една година по-рано, за да съм в един клас със сестра си Рейн. Тя започна по-рано защото искаше да се докаже пред приятелите си.
Аз нямах претенции и просто тръгнах с нея. Но се оказа че аз я задминах в оценките.
С Рейн сме близнаци, имаме същите черти същата кожа и същите очи. Разликата беше, че аз бях момче, а тя момиче. Тя е с няколко минути по-голяма от мен.
Тя винаги водеше групата от ученици заедно с учителката. Беше нещо което обичаше да прави – така се чувстваше по-важна от останалите. Аз... Е, аз нямах претенции към нищо. Просто се съгласявах с нея. Просто не исках да се караме.
Така обикаляхме пещерата около 20 минути.
- Рейн, не пипай това! – гласът на водачката се извиси над тези на децата. – Пусни го! Това е прилеп кръвопиец...
След това се чу пронизителен писък на ужас. Беше Рейн! Тя беше в беда!
Всички започнаха да бягат назад, към изхода на пещерата, а аз се хвърлих напред, където сестра ми би трябвало да е... И най-сетне успях да я видя. Върху нея беше кацнал прилеп и беше захапал единия и пръст, от който сега течеше кръв. Аз грабнах животното и го хвърлих срещу стената, където то падна и не помръдна.
Вече нямаше никой в пещерата – само аз и сестра ми.
- Рей, бягай навън! – изкрещях докато се опитвах да я избутам навън. Тогава в тъмнината просветнаха хиляди червени точки. След това се чуха животински писъци. Явно цялата тази суматоха беше събудила и останалите прилепи, които живееха в пещерата.
Рейн ме погледна молещо и хвана ръката ми и я стисна, след това двамата хукнахме към изхода... но беше прекалено далеч. Прилепите ни настигаха. Няколко вече бяха върху мен и аз бавех Рей, докато се опитвах да ги махна...
- Бягай, Рей! – извиках отново, но този път пуснах ръката й.
- Не! – тя поклати глава инатливо. Аз се намръщих и започнах да я блъскам навън. – Не, Александър, не... – крещеше тя, но аз вече бях на земята, опитвайки се да махна прилепите от себе си. Тя бяха малки, може би колкото палеца ми, но бяха много и всичките отиваха върху мен...
- Рей... моля те... – беше последното което можех да й кажа, защото видях че започна да бяга навън.
Прилепите летяха към мен, хапеха ме... пиеха кръвта ми... Започнах да се чувствам слаб и спрях да се боря. Очите ми се затваряха сами, нямах сили... предавах се...
Следващото нещо което видях беше момиче. На моите години, със черна коса и много разтревожени очи, което крещеше нещо... Това беше Рейн. Тя ме изправи на крака и започна да ме изнасят навън, заедно с двама мъже...
- Всичко ще е наред... – каза единия, но аз го игнорирах, защото Рейн ми говореше.
- Алекс, толкова съжалявам. Съжалявам, съжалявам... – повтаряше тя и ме прегръщаше. – Извинявай, толкова съжалявам...
- Не си виновна ти... – прошепнах преди да загубя съзнание в линейката, в която ме вкараха...

Очите ми се отвориха. Рязко. Телефона който досега беше лежал в ръката ми хвръкна настрани, заедно със слушалките, които бяха в ушите ми.
Вече беше светло. Явно бях заспал... и пак съм сънувал случката. Всяка нощ я преживявам отново и отново. Извиненията на Рей са последното нещо, което се сещам от съня си...
- Ето къде си! – чу се женски глас зад мен. Беше Емили – майка ми. Тя прибяга до мен и ме изправи на крака. – Знаеш ли как се изплаших, Александър! Никога повече не изчезвай така, без да казваш къде си...
- Добре, мамо... – казах все още изморено и се огледах за телефона си. Наведох се и го вдигнах. - ... винаги си нося телефона. Защо не звънна? – попитах след като се опитах да пригладя косата си.
- ...аз... – тя започна и след това се усмихна. – Знаех къде си... но никога не изчезвай така без предупреждение. – тя ме прегърна и ме поведе към къщата ни. – Днес е твоя ден, рожденико... – поздрави ме тя.
Не ми беше до празненства. Никак даже.
Тя ме въведе в къщата, която не беше различна от всеки друг ден. По моя молба, никога не празнувах рождения... си ден. Не нашия рожден ден... Не на мен и Рейн...
Запътих се към стаята си, която беше на горния етаж. Оставих майка си и баща си сами долу. След като влязох вътре затворих вратата и я заключих.
С бавна крачка се приближих към рафта на който имаше само снимки... Снимки на мен и Рей. От всяка година. Можеше да се забележи разликата в нас, как порастваме пред камерата... И последната беше от преди две години. На 16-тия ни рожден ден. Снимката беше направена на купона ни, преди инцидента. Двамата се бяхме прегърнали през рамената и крещяхме нещо, радостно. Рей държеше в едната си ръка пластмасова чаша пълна с бира, която се разливаше, докато двамата се борехме.
Взех снимката, която беше в една рамка, която Рей ми беше подарила. Когато ми я даваше ми каза „Ето ти това. Така поне снимките ти ще са по-подредени...” Не беше нещо необикновено. Беше стъклена, и голяма колкото самата снимка, нямаше нищо отделно отстрани. Снимката беше всичко което се виждаше.
Рамка точно като Рейн. Без никакви подобрения. Рей никога не носеше грим, никога не носеше бижута. Тя не се нуждаеше от тях. Винаги е била най-красивото момиче. Където и да отидехме, тя се открояваше от тълпата с момичета...
Седнах на леглото погълнат от спомените за сестра ми.
В момента в която тя затвори очите си и не ги отвори повече, почувствах сякаш огромно парче от мен беше изчезнало. Имаше голяма дупка, която не можех да запуша по никакъв начин. Не можех да забравя нищо. Помнех как изглеждаше... когато я внесоха в болницата... и никога нямаше да забравя...

- Младо момиче, 16 годишно. Тежка травма от катастрофа... – говореше един медик докато буташе носилката на Рей. След това каза неща за мен, но аз не слушах.
- Рей! – опитах се да извикам, но сякаш не можех да си поема въздух. – Не... – казах когато се опитаха да разделят хванатите ни ръце, по които имаше обгорени рани и порязвания.
- Алекс... – извика тя, докато я отделяха далеч от мен... след което тя изчезна. Медиците я заведоха в някаква стая...
- Не се мърдайте. – нареди ми една лекарка над мен, докато ме водеха в различна стая.
Последното нещо което помня беше как лекарката се протегна и сложи маска на устата ми, с която да ми помогне да дишам. След това всичко бледнееше...

Лежах на леглото си, когато спомена изчезна пред очите ми.
Понякога ставаше така. Спомените ме връхлита и аз просто нямах власт над тях. След като Рей си замина доста често ми се случваше да изпадам в подобни ситуации. Затова си стоях сам. Ако някой ме видеше в подобно състояние щеше да ме прати в лудницата със диагноза „шизофрения и халюцинации”...
Най-странното беше, че не бяха само спомени – усещах всичко. Вятъра в пещерата, миризмата на болница, кръвта в устата ми. И емоциите – те бяха най-големия ми проблем. Точно както спомените се появяваха неконтролируемо, така и емоциите ги съпровождаха. Получаваше се смъртоносна реакция. Да преживявам още веднъж нещата, които толкова отчаяно исках да забравя. Всяка нощ заспивах молейки се да се събудя без спомени, без нищо... Като се замисля, доста често се моля. Преди се молех да бъда някой друг, сега се моля да нямам памет. Крайно време е да приема истината – никой не слуша молбите ми. Нямаше никой там някъде... полудявах. Трябваше да си го призная.
Когато Рей почина всичко се преобърна. Целия ми живот. Малкото ми приятели изведнъж спряха да ми говорят, и целия свят се обърна срещу мен. Обвиняваха ме че аз съм убил Рейн. Всички около мен, с изключение на майка ми и баща ми. Конър беше най-зле. Обвиняваше ме и ме заплашваше. Той беше половинката й... прие доста тежко смъртта й, но след година продължи напред, за разлика от мен. Аз все още не бях свикнал с мисълта, че никога повече няма да я видя...
Останах сам, срещу всички. И не можех да издържам повече. Щях да си тръгна, щях да избягам... и вече нямаше да е за няколко дни. Щях да напусна Ню Йорк. Да избягам някъде далеч. Да започна на чисто. Сигурен съм че Рей не би искала да страдам цял живот...

/Следващата глава ще я пусна скоро.../

Гост

2. The Decision

След като взех решението да напусна дома си, който продължаваше да ми напомня на всички онези времена с Рей, започнах да събирам багажа си. Всички дрехи, пари и лични вещи. След като приключих огледах стаята за един последен път. Тогава видях снимките. Снимките на рафта... Сложих ги в една кутия. Не исках да се разделям с рамките, които бяха толкова скъпи, колкото самите снимки...
След като приключих с багажа си започнах да слизам надолу. Емили и Дон бяха на работа. Бяха заминали преди няколко часа.
Когато слязох долу видях една кутийка опакована в тъмна хартия и с кремава панделка. Към нея беше закачена и картичка.

Честит Рожден Ден, сине.

Знаем че не искаш подаръци,
Но това е 18-тия ти рожден ден,
Затова решихме че това ще те разведри.

Обичаме те,
Емили и Дон

ПС: Погледни в гаража...

Затворих картичката и я оставих на масата до малката кутийка. За секунда стоях на място си, несигурен дали да видя какво има вътре или просто да я оставя сякаш не съм я видял. След няколко минути реших да я отворя.
Протегнах ръката си и взех малката кутийка. Вдигнах я нагоре и повдигнах бавно капачето и го махнах. Пред мен стоеше съдържанието на подаръка на родителите ми – ключове. Имаше един ключ, върху който имаше марката BMW. Ключа беше закачен за ключодържател, който представляваше малко прилепче над голям кръст украсен с червено и бяло... герба на семейството ни. На лицето ми се появи усмивка, не заради това че ми подаряваха някоя кола или нещо такова, а заради това че ми даваха герба, точно когато си тръгвах. Сякаш са знаели какво смятах да направя...
Осъзнах че не можеше просто да си тръгна. Бях дал обещание на Емили, вчера. Никога да не изчезвам без да казвам къде отивам. След като сам не знаех къде отивам, поне щях да се сбогувам с тях.
Взех един лист хартия и химикал и започнах да пиша...

Емили, Дон...
Тръгвам си... Не искам да прозвучи толкова ужасно колкото смятам, че ще е, но все пак реших да кажа довиждане.
Не смятам че живота ми ще поеме някоя посока скоро, тук във Ню Йорк. Искам да започна наново. Самия аз все още не знам къде отивам, но след като реша ще ви съобщя. Искам да знаете, че съм добре и да не се притеснявате за мен. Желанието ми е да замина. Даже и да бяхте тук, когато тръгвах, нямаше как да ме разубедите.
От доста време мисля по въпроса и най-сетне взех решение.
Благодаря за подаръка и за герба. Това е най-доброто нещо което можех да получа. Няма как да искам нещо повече след като вие вече ми дадохте всичко, за което някога съм мечтал.

С обич,
Александър

Сгънах листа на две и го сложих на масата до отворената кутийка, където знаех, че щяха да го намерят.
След това се протегнах и взех картичката, която бяха оставили и я пъхнах в джоба на черното си яке. Оставих празната кутийка на масата и тръгнах към гаража. Нали това ме бяха посъветвали да направя.
След като се озовах там се огледах за кола BMW. Но всички коли си бяха същите, нямаше никъде BMW... Но може би търсих грешното превозно средство. Сигурно не е кола... И тогава го забелязах. В ъгъла на гаража стоеше един голям черен мотор. Модела който оглеждах няколко седмици в Интернет „BMW R1200 Sport Boxer”, модел 2008.
За момент се почувствах на седмото небе. Огледах го и разбрах че резервоара му беше пълен... и можех да го взема.
Сложих чантата на гърба си и взех черната каска, която висеше на едната дръжка.
Знаех всичко за моторите – това беше манията ми, през целия ми живот. Качих се на мотора и след като чух ръмженето на двигателя потеглих.
Пътищата бяха претрупани с коли, както обикновено, но с мотор беше лесно да се промъквам между тях. Получих няколко ругатни по мой адрес, но нямаше значение. Най-сетне щях да замина, далеч – далеч от всичко, от болката, от спомените, от враговете...
Вятъра минаваше покрай мен, всичко остава зад гърба ми... Изведнъж ударих спирачките. Толкова се зарадвах на заминаването ми, че бях забравил за трафика покрай мен. Стоях точно пред червения светофар, и паниката която ме беше обвила за момент започваше да ме освобождава от хватката си.
- Кретен! – извика някой от улицата към мен.
Таймера на светофара показваше 0:49 и това ми даваше доста време.
Погледнах настрани към прозореца на съседната кола. Те нямаше да видят лицето ми, защото бях с каската, но аз можех да видя техните... Там седеше едно момиче. С кафява коса и шоколадови очи, което гледаше притеснено пътя. До нея седеше едно момче с руса коса и гледаше момичето влюбено...
- Ето от такива хора трябва се пазиш... – чух някой да казва от една кола и един пръст се насочи към мен. Поклатих главата си, в жест на съгласие, който явно човекът разпозна и прибра пръста в колата си, засрамен, че човекът за който говореше го е чул.
Светофара стана зелен и гумите на мотора ми форсираха и въздуха замириса на гума.
Направих завой към магистралата и знаех, че всичко свърши. Ню Йорк без зад мен. Проблемите и миналото ми беше зад гърба. А пред мен беше едно ново начало...

Гост

3. New Beginning

Пътуването ми траеше около ден, преди да трябваше да презаредя. Усетих умора, която беше рядко при мен. Обикновено заспивам само когато ми е скучно или си мисля за нещо... прекалено болезнено. А и освен това небето потъмня със сиви облаци. Щеше да вали... не, щеше да има буря.
Отбих при първата бензиностанция която забелязах. След като резервоара беше пълен ме упътиха към най-близкия мотел, който беше само на няколко километра разстояние. Благодарих и се качих върху мотора, който вече не беше така лъскав, както когато беше в гаража.
Пътищата бяха пусти. След като паркирах мотора в паркинга на мотела, взех чантата си и се запътих към рецепцията, зад което стоеше една жена. Тя държеше молив във ръката си и подаваше ключ на някакво момче, което го пое и излезе навън към стаята и.
- Да? – попита жената, която беше малко по възрастна от мен и имаше изрусена коса. Можеше да се познае от тъмните корени, които се виждаха.
- Една стая за нощта, моля. – казах, гледайки към багажа си, докато го оставях на земята. Тя се усмихна, предполагам опитвайки се да ме съблазни, но аз не й обърнах внимание.
- 25 долара. – каза тя остро, след като осъзна, че не бях заинтересуван от нея. Подадох банкнотите и поех ключа, към който висеше номер „№6”.
- Благодаря. – промърморих и вдигнах чантата от земята. Отворих стъклената врата и усетих вятъра по кожата си.
Потърсих стаята с номер 6 и след няколко минути я открих. Не беше кой знае каква стая, но беше достатъчно добре, за да мога да спя вътре. Оставих раницата на леглото и седнах до нея, облягайки се върху рамката. Останах така няколко секунди преди да се изкача и да се наместя посредата на двойното легло. Облегнах гърба си на дървената рамка и придърпах чантата към себе си. Наклоних се леко и я откопчах изкарвайки кутията със снимките. Отворих я и взех първата, която попадна между пръстите ми. Там бяхме в болницата, след инцидента в пещерата. Аз лежах на болничното легло, целия увит в бинт, на лицето ми имаше глупава усмивка, докато Рей се беше надвесила над мен и държеше две малки кексчета със свещички в тях със същата усмивка на лицето си...

- Хайде, Алекс! – усмихна се Рейн и показа две шоколадови кексчета, които Емили беше купила от сладкарницата пред болницата.
Дон подаде една кутия пълна с малки свещички и Рей избра една розова и една синя. Постави ги върху сладкишите и накара Емили да ги запали.
- Искам снимка. – казах и протегнах бинтованата си ръка към Дон, който държеше фотоапарат.
- Добре... – усмихна се баща ми и насочи апарата към мен.
- Не! – извиках и хванах Рей за ръката и я издърпах към мен. Тя се усмихна и взе двете кексчета.
- Изчакай малко... – прошепна тя и премести един стол към страната на леглото където беше главата ми. Рей се качи върху него и сега беше над мен, държейки кексчетата.
- Сега? – попита Емили усмихвайки се развеселено от позата ни. Двамата кимнахме и светкавицата ни заслепи...

Върнах снимката в кутията, която затворих внимателно и върнах обратно в чантата. Толкова спомени, само в една кутия. Повечето болезнени за припомняне, но все пак приятни. В съзнанието ми винаги е бил топло и гостоприемно. Не както студения и тъмен свят, който винаги е около мен. Там мога да бъда където си поискам, който си поискам. Да връщам времето назад или да го превъртам напред и да си мисля, какво би било ако Рей беше все още тук...
Затворих чантата и станах от леглото. Все още държейки ключа се запътих навън. След като затворих вратата, заключих.
Свечеряваше се, а небето беше още по-тъмно от обикновено, заради сивите облаци, които се простираха навсякъде над главата ми. Погледнах нагоре и една светкавица разцепи небето на две. След няколко секунди се чу пронизителен гръм и дъжда закапа върху мен. Студените капки се стичаха от косата ми към лицето и капеха върху тениската ми и върху разкопчаното ми яке. Обърнах се и погледнах мотора си. Той беше точно пред стаята ми и над него имаше надвес, но реших да го вкарам вътре. Той беше последното нещо, което ми беше останало от семейството ми, заедно с ключодържателя. След като свърших това, оставих якето си в стаята и излязох навън.
Дъждът се беше усилил и капките падаха върху мен сливайки се още в небето, карайки самия дъжда да прилича на сипещ се водопад. Светкавиците пресвяткваха в небето и осветяваха отделните капки дъжд, карайки ги да приличат да малки диаманти.
Шосето се простираше пред погледа ми заливано от студения дъжд. Покрай пътя имаше гори, зелени, пълни с дървета. Премигнах няколко пъти, за да изчистя очите си и тръгнах натам. Когато достигнах калната земя и дървета, аз се огледах любопитно. Колкото по-силен ставаше дъжда, толкова по-красива ставаше гората пред очите ми. Потъмнелите листа на растенията изсветляваха, пълнеха се със живот. Водата помагаше.
На лицето ми се появи малка усмивка докато навлизах все по-навътре. След като шосето вече не се виждаше зад мен забелязах едно паднало дърво. Прокарах пръстите си по напуканата му кора, усещайки грапавостта. След което седнах, седнах върху дънера и наблюдавах как слънцето залязва под облаците, как нощта пада и как тъмнината поглъща всичко около мен.
Стоях така около час, час и половина. Дъжда започваше да намалява и вече можех да чувам звуците идващи измежду растителността. От две години се криех в сенките, откакто Рей... си отиде. Затова очите ми бяха привикнали към тъмнината и можех да виждам сравнително добре, а слуха ми. И той се беше подобрил, защото никога не трябваше да оставаш изненадан в тъмнината...
Станах от дънера и се запътих към мокрото шосе. Бурята се превърна в лек ръмеж и звездите започнаха да се показват.
Пред очите ми започна да се появява мотела, в който бях отседнал. Чудех се, защо ли взех стая. Аз през нощта стоя навън... Е, мотора ми...
От корема ми се чуха разгневени звуци. Явно беше време за малко храна. Не се сещам кога ядох последно – преди 2 дни май. Насочих се към кафенето на мотела, където щеше да има нещо за ядене. Носех достатъчно пари, за да мога да си купя достатъчно храна.
Преди да вляза погледнах през прозореца и забелязах една двойка – момче и момиче. Момичето имаше кафява коса, а момчето – руса... Защо ми напомняха на някой?... Може би ги бях виждал преди, но ми бяха много непознати в същото време. Тогава се сетих – светофара. Момичето караше колата, до която седях а момчето я наблюдаваше влюбено, точно както сега двамата се гледаха... Изведнъж почувствах самота и сърцето ми се сви...
Поклатих глава. Не можех да вляза вътре.
Обърнах се и се върнах в стаята, където мотора ми ме очакваше. Сякаш през цялото време беше очаквал пристигането ми... Може би наистина губя ума си... Отново клатейки глава легнах в леглото. Чантата беше точно до мен и аз я поставих от едната страна на леглото, а аз се наместих на другата.
Дрехите ми бяха мокри и чак сега усещах колко студено ми беше. Сякаш бях облякъл дрехи направени от лед.
Смъкнах тениската си и я сложих върху печката, която беше толкова топла, колкото беше и навън, но се надявах да сутринта да изсъхне.
Вмъкнах се под одеалото очаквайки топлината, която така и не дойде. Само студ... и нищо друго...